едно забравено от Бога място на име Либерия, пред камионетка за сладолед.
Продължаваше да говори с молива в уста, който се беше превърнал в неразделна част от съществуването му, с него заместваше пушенето. Беше се отказал по икономически причини, а не защото мислеше за здравето си. Винаги беше предпочитал пурите. Почти нямаше други пороци, но не можеше да устои на марките „Индио“, „Кубитас“, „А Фуентес“ и най-вече „Кохибас“ — фантастичните пури, които се внасяха контрабандно от Куба. Беше влюбен в „Кохибас“ и знаеше къде да ги намери. Уморените му дробове винаги оценяваха качествения кубински тютюн, който далеч превъзхождаше всичко останало. Защото нечистите смески са тези, които поразяват дробовете, докато истинският кубински тютюн може само да ги лекува…
— Можеш ли да повярваш? Камионетка за сладолед, от която звучаха детски песнички, а отпред се редяха на опашка десетки малки негърчета, стиснали в ръка по някоя монета. Намирахме се в сърцето на гетото, на милитаризирана зона. И слънцето вече залязваше. Бас държа, че нощно време в Либерия се чуват доста изстрели. Естествено, аз побързах да се измъкна оттам и по един наистина чудотворен начин се озовах в по-добрите квартали на града. След което успях да те доведа в Холивуд жива и здрава. Нали така, майко?
Изведнъж се пренесе отново на Гарфилд Стрийт, карайки бавно покрай едноетажните къщички с избледняла мазилка и парапети от ковано желязо, с жалузи на прозорците и места за паркиране, с миниатюрни морави отпред, на които няма място за басейн… Малки и сладки домове, строени през петдесетте и шейсетте, които го умиляваха, защото бяха преживели десетки урагани и силни демографски трусове, както и резки повишения на данъците върху собствеността. Старите обитатели бяха напуснали, на мястото им бяха дошли нови, повечето от които не само не говореха английски, но и не правеха опит да го научат. Въпреки това кварталът оцеля. После, точно когато всички тези мисли минаваха през главата му, отпред изникна жилищният комплекс. Беше фантастично, като нереално видение.
Пред централната сграда имаше табела с надпис „Гарфилд Корт“ и няколко телефонни номера отдолу. Пог реагира на видението, като отби на паркинга и си записа номерата, след което подкара към близката бензиностанция, където имаше обществени телефони. Оказа се, че има един свободен апартамент. След по-малко от час Пог проведе своята първа и с Божията помощ единствена среща с Бенджамин П. Шуп, управител на имота.
— Не мога да го направя, няма начин… — Това бяха думите, които Шуп непрекъснато повтаряше, докато въвеждаше Пог в разхвърляния си офис и се настаняваше зад бюрото. Въздухът беше застоял и пренаситен с аромата на одеколон. — Ако искате климатик, трябва да си го купите сам. Задължително от моделите за прозорци. Сам ще решите. Но сега е най-хубавото време на годината. На кого му трябва климатик?
Бенджамин П. Шуп му предложи гледката на пълен комплект ослепително бели изкуствени зъби, които приличаха на плочки за баня. Обсипаният със злато владетел на бедняшкия квартал започна да почуква по плота с дебелия си показалец, на който имаше пръстен с голям и блестящ брилянт.
— А вие имате късмет. По това време на годината всичко живо се втурва насам. Поне десет души чакат на опашка за този апартамент…
Шуп, кралят на бедняците, направи жест с ръка, за да демонстрира златния ролекс на китката си. Нямаше никаква представа, че солидните, със затъмнени стъкла очила на Пог са правени без рецепта, а дългата му къдрава коса е обикновена перука.
— Само след два дни на опашката ще чакат двадесет души. На практика не би трябвало да ви предлагам този прекрасен апартамент на толкова ниска цена…
Пог плати в брой. Не му беше поискан депозит или друга форма на гаранция, не подложиха на съмнение автентичността на документите му. След три седмици беше длъжен да плати (отново в брой) за месец януари — разбира се, ако желае да задържи втория си дом в разгара на холивудския сезон. За него обаче беше твърде рано да планира какво ще прави в дните около Нова година.
— Имам работа, имам работа — мърмореше си сам, докато прелистваше каталога на погребалните агенции. Спря на страницата, която предлагаше урни и траурни атрибути, приглади я на коляното си и започна да разглежда цветните снимки, макар че отдавна ги познаваше наизуст. Любимата му урна беше изработена от месинг и имаше формата на купчина книги със скъпи кожени корици. В представите му това бяха уникални екземпляри от събраните съчинения на Едгар Алан По — човека, на когото беше кръстен. Разбира се, в главата му се въртяха и по-практични въпроси: като например колко ли струва тази елегантна урна.
— Май трябва да се обадя и да си я поръчам — игриво подхвърли той. — Това трябва да направя, нали, майко? — Дразнеше я, сякаш телефонът му беше подръка и всеки момент можеше да изпълни заканата си. — На теб без съмнение ще ти хареса! — Пръстите му докоснаха снимката на урната: — Ще харесаш урната на Едгар Алан, нали? Е, добре. Ще се занимаем с нея, когато има какво да празнуваме. В момента обаче работите ми не вървят по план, майко… Да, да, правилно ме чу. Страхувам се, че претърпях известни несполуки…
— Нали ти казах, че си слаба ракия…
— Не, скъпа майко! Въпросът не е в това… — Поклати глава, а ръцете му продължиха да прелистват списанието. — Хайде да не започваме отново. Намираме се в Холивуд и ни е приятно, нали?
Представи си крайбрежната къща с цвят на сьомга, която се намираше недалеч оттук, в душата му се сблъскаха противоречиви емоции. Беше открил къщата в съответствие с плана. Проникна в нея в съответствие с плана. Но после нещата се объркаха и нямаше никакъв повод за празненство.
— Погрешен начин на мислене, погрешен начин на мислене — изфъфли и чукна челото си с два пръста. Така на времето го почукваше майка му. — Нещата не биваше да се развият по този начин… Какво да правя? Какво да правя? Малката рибка успя да избяга… — Пръстите му заплуваха във въздуха. — Остана единствено Голямата риба… — Във въздушното плуване се включиха и двете му ръце. — Малката рибка избяга някъде, но на мен не ми пука къде… Важното е, че Голямата риба все още е там. Но тя едва ли е доволна от факта, че прогоних малката. Не може да е доволна. Което означава, че скоро ще имаме повод за празнуване…
— Избягала?! Що за глупост? Изпусна малката рибка, а се надяваш да хванеш голямата? Господи, наистина си слаба ракия! Как е възможно да си мой син?!
— Не говори така, майко. Не е учтиво.
Главата му остана наведена над списанието с траурни атрибути.
Усети погледа й, който би могъл да закове пирон в стената. Баща му имаше специален израз за него — наричаше го „рошавото око“. Едгар Алан Пог така и не успя да разбере защо един несъмнено страшен поглед на майка му трябва да се нарича „рошаво око“. Очите нямат косми. Дори не беше чувал за око с косми. Ако имаше такова нещо, щеше да го знае. По принцип знаеше много неща. Пусна списанието на пода и стана от жълто-белия градински стол. Протегна се и тръгна към ъгъла, където беше опрял бухалката си. Жалузите на единствения прозорец в дневната бяха спуснати и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат във вътрешността на стаята. Приятният здрач се разсейваше от слабата настолна лампа, поставена направо на пода.
— Я да видим какво ще правим сега — промърмори той, прехвърляйки молива в устата си. Говореше на кутията от бисквити, която лежеше под градинския стол. Ръцете му стиснаха ръкохватката на бухалката, очите му внимателно опипаха червените, белите и сините звезди и ивици, които беше докоснал колко пъти?… Да, точно така — сто и единадесет пъти… Извади бялата си носна кърпичка и с обич я плъзна по полираната повърхност на бухалката. После избърса пръстите си с нея. — Днес трябва да направим неща специално… Мисля, че е ред на малко празненство…
Оттегли се към стената и извади молива от устата си. Бухалката леко се поклащаше в другата му ръка, а очите му внимателно огледаха началните контури на някаква скица, оформена върху голям лист картон на бежовия триножник. Изтъпеният графит на молива леко докосна едно голямо и втренчено око, после започна да удебелява миглите. Моливът беше мокър и постоянно се изплъзваше измежду палеца и показалеца му.
— Ето така.
Отстъпи крачка назад, наклони глава и доволно огледа голямото втренчено око, облещено над нещо, което можеше да мине за извивка на буза. Бухалката в другата му ръка леко потрепваше.
— Казах ли ти колко добре изглеждаш днес? Скоро бузите ти ще придобият един много приятен цвят.
