наопаки. Усети как гневът се надига в гърдите й.
Спря поглед върху кльощавото лице на доктор Маркъс и хладно подхвърли:
— Предлагам да въведем няколко основни правила.
— За Бога, Кей! Какви основни правила? — Гримасата му би трябвало да изразява учудване, но беше толкова фалшива, че предизвикваше само раздразнение.
Скарпета не можеше да повярва, че е обект на толкова цинично отношение. Този човек й приличаше на посредствен адвокат, който се опитва да пренебрегне седемнадесетте години на следдипломна квалификация в кариерата й и да я превърне в обикновен свидетел зад банката, към когото може да се обръща с мадам, госпожо, госпожице и, да не дава Господ — с
— Усещам някаква съпротива срещу присъствието ми в тази сграда… — започна тя, но Маркъс размаха ръце.
— Каква съпротива, за Бога? Страхувам се, че не ви разбирам!
— Мисля, че много добре ме разбирате.
— Нека не прибягваме до предположения!
— Моля да не ме прекъсвате, доктор Маркъс! — леко повиши тон Скарпета, а очите й с отвращение огледаха наоколо: — Мястото ми май изобщо не е тук! — Неволно се запита дали този човек се отнася така и с личните си вещи. — Какво, за Бога, е станало в тази зала?
Доктор Маркъс замълча за момент, сякаш не можеше да разбере въпроса й.
— Такива са днешните студенти — каза най-сетне. — Никой не ги е учил да прибират след себе си.
— Значи през последните пет години доста са се променили — жлъчно подхвърли Скарпета.
— Имам чувството, че погрешно тълкувате настроението ми от тази сутрин — поде той със същия умолителен тон, с който беше говорил по телефона. — Наистина имам куп проблеми на главата, но искрено се радвам, че сте тук…
— Изглеждате всичко друго, но не и доволен — отбеляза Скарпета, нарочно приковала очи в лицето му. — Нека започнем оттук. Не аз ви потърсих, а вие мен. Защо?
„Би трябвало да ти задам този въпрос още вчера“, добави наум тя.
— Мисля, че се изразих съвсем ясно, Кей. Вие сте уважаван съдебен лекар и желан консултант.
Изявлението му прозвуча така, сякаш подхвърляше клюка зад гърба на човек, когото не може да понася.
— Ние не се познаваме. Дори не сме се виждали. Не мога да повярвам, че ме потърсихте само защото съм уважаван патолог или известен консултант. — Скръсти ръце, доволна, че е облякла тъмния си делови костюм. — Аз не играя игри, доктор Маркъс.
— Не бих казал, че имам време за игри — отвърна той с наченки на някаква сърдечност, които бързо се стопиха, заменени от враждебна дребнавост.
— Някой ме препоръча ли? Наредиха ви да ме потърсите? — Изведнъж й се стори, че долавя вонята на политиканството.
Маркъс хвърли изразителен поглед към вратата, вероятно да й напомни, че е много зает — важен началник, на когото предстоят осем аутопсии и оперативка, която трябва да ръководи. А може би се опасяваше да не ги подслушват.
— Предлагам да прекратим този разговор, тъй като е непродуктивен — отсече внезапно той.
— Окей — кимна тя и взе куфарчето си. — Нямам никакво желание да бъда пионка в нечия игра, нито пък да вися цял ден някъде и да се наливам с кафе. Не мога да бъда от полза за една служба, която не ми се доверява напълно, доктор Маркъс. Това е едно от основните ми правила: службата, която ме моли за помощ, трябва да бъде открита с мен.
— Добре, след като държите на откровеността, ще я получите. — Високопарната фраза не успя да прикрие страха му. Явно не искаше да я прогони, искрено се надяваше да я задържи. — Ако трябва да бъда откровен, повикването ви тук не беше моя идея. Честно казано, комисарят по здравеопазването искаше странично мнение и в тази връзка спомена името ви…
— Би трябвало да ме потърси лично — подхвърли Скарпета. — Това би било далеч по-честно…
— Предложих му аз да се заема. Честно казано, не ми се искаше да ви разкарвам дотук… — Колкото по-често употребяваше „честно казано“, толкова по-малко му вярваше тя.
— Ето за какво става въпрос: доктор Филдинг не успя да открие причината за смъртта. Затова бащата на момичето — бащата на Джили Полсън, потърси помощта на комисаря…
Споменаването на доктор Филдинг я жегна. Не знаеше дали все още работи тук, не беше и попитала.
— А комисарят се обади на мен, както вече ви казах. Настоя за пълна медицинска аргументация. Използва точно този израз…
Бащата трябва да е бил доста настойчив, помисли си Скарпета. Телефонните оплаквания на разстроени семейства се срещат достатъчно често, но единици от тях карат високопоставен държавен служител да изиска пълно разследване и мнението на външен експерт.
— Кей, аз разбирам колко неудобно се чувствате — промълви доктор Маркъс. — Не бих искал да съм във вашето положение.
— А какво според вас е моето положение, доктор Маркъс?
— Мисля, че Дикенс имаше разказ с подобен сюжет, казваше се „Коледната Карол“. Убеден съм, че сте чувала за Призрака на миналото, който се появява по Коледа… — Пусна една от тънките си многозначителни усмивки, вероятно без да си дава сметка, че плагиатства от Брус — човека от охраната, който преди малко нарече Марино Призрак от миналото. — Завръщането винаги е трудно, но вие притежавате забележителен кураж. На ваше място едва ли бих проявил великодушие към институция, която не се е отнесла благосклонно с мен…
— Не става въпрос за моите чувства, а за едно мъртво четиринадесетгодишно момиче — поклати глава Скарпета. — Вярно е, че доста добре познавам това учреждение, но…
— Отношението ви е определено философско — прекъсна я доктор Маркъс.
— Нека кажа това, което е всеизвестно — вдигна ръка тя. — Когато умират деца, федералният закон ни задължава да направим пълно и задълбочено разследване на причините за смъртта, да потърсим сходство между отделните случаи. Ако бъде установено със сигурност, че Джили Полсън е била убита, всяка молекула във вашата служба ще бъде анализирана под лупа, а резултатите от тези анализи ще станат публично достояние. Между другото, ще ви бъда задължена, ако не ме наричате Кей пред своите подчинени и колеги. Бих добавила, че изобщо не желая да използвате малкото ми име.
— Предполагам, че целта на комисаря е била да се ограничат пораженията от изтичането на информация — отговори доктор Маркъс, без да дава вид, че е чул последната й реплика.
— Не съм дала съгласието си да правя каквито и да е изявления пред медиите — поясни тя. — Във вчерашния ни телефонен разговор приех да помогна с каквото мога за установяване причините за смъртта. Но не бих могла да си свърша работата, ако вие не сте напълно откровени с мен и асистента ми — в случая Пит Марино.
— Честно казано, изобщо не ми хрумна, че бихте изявили желание да участвате в оперативката — промърмори доктор Маркъс и отново погледна часовника си — беше стар, с тясна кожена каишка. — Но, ваша воля. Ние нямаме никакви тайни. А по-късно заедно ще прегледаме случая „Полсън“. Ако искате, можете да извършите повторна аутопсия…
След тези думи докторът отвори вратата пред нея.
— Умряла е преди две седмици, а тялото все още не е предадено на близките й? — изненадано попита Скарпета.
— Те са толкова разстроени, че на практика не са направили никакви постъпки да го приберат — отвърна с гримаса доктор Маркъс. — Според мен се надяват, че ние ще поемем разноските по погребението.
4.
Скарпета влезе в заседателната зала и се насочи към дъното, към най-отдалечения край на продълговатата маса. През годините, в които бе управлявала тази служба, тя нито веднъж не бе сядала тук,
