дори за да проведе набързо някой разговор, докато обядва.
Хрумна й, че избирайки място в дъното на помещението, тя някак се противопоставя на останалите, може би защото от двете страни на тъмния полиран плот имаше и други свободни места. Марино си избра един стол и го дръпна към стената, за да е близо както до нея, така и до масата. Изглеждаше заплашително с черните си торбести панталони и бейзболна шапка с инициалите на полицията в Лос Анджелис.
— Служителите не го понасят — прошепна на ухото й той.
Скарпета не отговори. Източник на тази информация очевидно беше Джули — секретарката в онази канцелария. Марино извади бележника си, надраска няколко думи и го тикна под носа й.
„Замесено е и ФБР“, прочете тя.
Явно Марино бе въртял телефоните, докато тя беше в библиотеката в компанията на доктор Маркъс. Новината я озадачи. Смъртта на Джили Полсън не би трябвало да интересува Федералното бюро. Все още не бе установено престъпление, тъй като не бяха изяснени причините за смъртта. Подозренията и политиканстването не означаваха нищо. Отмести бележника на Марино, инстинктивно усещайки, че Маркъс ги наблюдава. За момент изпита чувството, че се е върнала в началното училище и сестрите монахини всеки миг ще я хванат как подсказва. Но Марино демонстрира завидно самообладание, като извади цигара и започна да почуква с нея по бележника си.
— В сградата не се пуши — прозвуча авторитетният глас на доктор Маркъс.
— Така и трябва да бъде — кимна Марино. — Пасивното пушене убива. — Цигарата марка „Марлборо“ продължаваше да почуква по бележника, съдържащ новината за ФБР. — Радвам се да видя, че онзи с оголените черва все още е тук, впечатлен съм от погледа му… — Имаше предвид анатомичния манекен на поставката зад доктор Маркъс, който бе седнал начело на масата. Подвижните му пластмасови органи бяха на мястото си и Скарпета неволно се запита дали манекенът е бил използван за описание на раните пред роднини на жертвите или пък за обучение. Вероятно не, реши тя. Иначе някои от органите щяха да липсват.
Не познаваше никого от сътрудниците на доктор Маркъс, с изключение на заместник-директора Джак Филдинг, който беше развил някакво кожно заболяване на лицето и упорито избягваше погледа й. За петте години, през които не се бяха виждали, й се видя коренно променен. Нямаше дори следа от някогашния й суетен партньор в патологическите изследвания, който беше маниак на хубавата фигура и всекидневно се занимаваше с бодибилдинг. Филдинг никога не беше проявявал кой знае какви административни умения, нито пък имаше славата на изключителен медицински специалист. В замяна на това през всичките десет години на съвместната им работа се беше проявявал като лоялен, почтителен и внимателен колега. Никога не беше правил опити да интригантства, за да заеме мястото й, но и не я защити, когато по-дръзки от него служители предприеха успешна акция за отстраняването й. Филдинг беше доста оплешивял, някога красивото му лице беше бледо и подпухнало, а очите му сълзяха. Постоянно подсмърчаше и това навяваше определени мисли. Скарпета беше абсолютно сигурна, че той не би се докоснал до наркотици, но явно имаше проблеми с алкохола.
— Да не страдате от алергия, доктор Филдинг? — обърна се към него тя. — Всъщност не си спомням да сте били алергичен… По всяка вероятност сте настинали… — Беше абсолютно сигурна обаче, че Филдинг нито е настинал, нито е пипнал някакъв грип.
Махмурлук, навярно. Или хистаминна реакция към нещо или към всичко. Кожата, която се виждаше през процепа на хирургическата му престилка, беше яркочервена, в подобен цвят бяха и ръцете му. Филдинг бе изгубил значителна част от мускулната си маса. Беше почти кльощав и очевидно страдаше от тежка алергия. Хората със склонност към зависимост по принцип са уязвими за алергии и различни дерматологични заболявания, а здравето на Филдинг явно беше далеч от цветущото състояние. Това й се стори справедливо, защото доброто му самочувствие без нея очевидно би означавало, че обществеността на Вирджиния и човечеството като цяло са станали по-поносимо място след уволнението и публичното й унижение преди пет години. Малкото зло зверче вътре в нея, което злорадстваше заради лошото здраве на Филдинг, побърза да се скрие в тъмната си дупка. Завладя я чувство за вина, което я разстрои, а в очите й проблясна съчувствие. Но Филдинг продължаваше да избягва погледа й.
— Надявам се да разменим няколко думи, преди да си тръгна — каза му тя, сякаш в заседателната зала бяха само двамата — така, както беше на времето. Тогава тя беше уважаван ръководител на едно важно учреждение, а студенти и новоназначени ченгета срамежливо й искаха автографи.
Отново усети погледа на доктор Маркъс върху себе си, лепкав като докосването на нечисти ръце. Той не носеше лабораторна манта, нито пък някакво друго медицинско облекло. Скарпета не се изненада от този факт. Подобно на повечето равнодушни началници, които още преди години би трябвало да напуснат професията просто защото никога не са я обичали, той не беше от патолозите, които ще проявят желание да направят някоя и друга аутопсия при положение, че има и други кандидати.
— Да започваме — обяви Маркъс. — Страхувам се, че тази сутрин сме затрупани с работа, а имаме и гости. Доктор Скарпета и нейният приятел капитан Марино… А може би лейтенант или детектив? В Лос Анджелис ли работите сега?
— Зависи от това, което се случва — отговори изпод козирката на шапката си Марино, а пръстите му продължаваха да си играят с незапалената цигара.
— Къде сте ангажиран в момента, все пак? — настоя доктор Маркъс, отказвайки да приеме прекалено общото му изявление. — Съжалявам, но не си спомням доктор Скарпета да е споменавала, че ще пътувате с нея…
Очевидно искаше да изрази и пред публика недоволството си по този въпрос, да я накара да си плати за конфронтацията в библиотеката. А вероятно вече го бяха информирали и за телефонните разговори, проведени от Марино.
— Но, разбира се! — изведнъж си спомни той. — На практика тя спомена, че работите заедно!
— Точно така — потвърди Скарпета.
— Тогава ще направим съвсем бърз преглед на случаите — увери я той, поколеба се за момент, после добави: — Пак ви напомням, че ако вие и… хм… господин Марино, желаете кафе… Можете и да изпушите по цигара, но само навън. Иначе сте добре дошли на нашата оперативка, без присъствието ви да е задължително…
Последните думи бяха предназначени за онези от подчинените му, които все още не знаеха за неговите преживелици през последния час. В тях се долавяше и някаква неясна закана. На Скарпета изведнъж й се прииска да се намеси, предчувствайки неприятния развой на събитията, но се въздържа. Доктор Маркъс се оказа лош политик. Вероятно онези, които го бяха назначили на този пост, го бяха преценили като слаб и безобиден човек — пълна противоположност на мнението им за нея. Но имаше реален шанс да са сбъркали.
Той се извърна към служителката вдясно от себе си — едра жена с конско лице и късо подстригана сива коса. Вероятно беше администраторката.
— Да започваме — подкани тя и присъстващите сведоха глави към жълтите фотокопия на днешните приеми, прегледи и аутопсии. — Доктор Рами, вие бяхте нощна смяна, нали?
— Бях — кимна доктор Рами. — Нали сега им е сезонът?
Никой не се засмя. Във въздуха продължаваше да се усеща напрежение. То обаче нямаше нищо общо с пациентите в другия край на коридора, които очакваха последния си медицински преглед на тази земя, по- обстоен и груб от всички, направени преди него.
— Започвам със Сиси Шърли, деветдесет и две годишна чернокожа жена с регистрирано сърдечно заболяване, открита мъртва в леглото си — прелисти бележките си доктор Рами. — Била е настанена в дом за възрастни инвалиди и подлежи на преглед. Всъщност, аз я прегледах при постъпването й… На второ място идва Бенджамин Франклин. Да, това е истинското му име. Осемдесет и девет годишен чернокож мъж, също починал в леглото си. Страдал е от сърдечно заболяване и нервна недостатъчност…
— Какво? — прекъсна я доктор Маркъс. — Каква е тази нервна недостатъчност?
Няколко души се усмихнаха, а бузите на доктор Рами леко се зачервиха. Беше възпълна млада жена с вид на доволна домакиня, а лицето й грееше като халогенна лампа на максимум.
— Не вярвам, че един нервен припадък може да бъде основна причина за нечия смърт — подхвърли доктор Маркъс, възползвайки се от смущението на лекарката по начин, по който опитният актьор се възползва от вниманието на публиката. — Не ми казвайте, че бедният човечец е постъпил тук с
