още по-зле, но газова камера — не. Да се задавяш, да не можеш да дишаш, да се задушаваш. Не, господи, само това не!
Когато гледаше матрака, докато си оправяше леглото, винаги си мислеше за пожари и си представяше как не може да диша. Не беше чак толкова лош. Поне не беше причинявал никому онова, което учителят по пиано му причиняваше, докато накрая Базил спря да ходи на уроци, независимо колко силно го биеше майка му с колана. Заряза уроците и за нищо на света не би се върнал там за поредното давене, едва ли не задушаване. Но не беше се сещал за това скоро, докато някой не спомена газовата камера. Макар да знаеше, че в Гейнсвил екзекуциите се правят чрез инжекция, надзирателите го плашеха с газова камера и се заливаха от смях, като го гледаха как се свива на кълбо върху леглото и започва да трепери.
Но вече нямаше защо да се тревожи за газовата камера или друг вид екзекуция. Сега беше научен обект.
Базил се заслуша да чуе отварянето на чекмеджето в долната част на металната врата в очакване на подноса със закуската.
Не можеше да види, че навън се е съмнало, защото килията нямаше прозорец, но знаеше, че е сутрин, защото чуваше надзирателите, които правеха своите утринни обиколки, и шума от отварящи се и затварящи се чекмеджета, докато другите затворници получаваха своите бисквити и яйца с бекон, понякога пържени, понякога бъркани. Той подушваше храната, докато лежеше на нетоксичния матрак, завит с нетоксичното одеяло и си мислеше за пощата. Трябваше да си я получи. Беше страшно изнервен и ядосан. Чу стъпки, след което видя дебелото черно лице на чичо Рем да се появява зад решетестия отвор високо във вратата.
Така го наричаше Базил. Чичо Рем. Затова и вече не си получаваше пощата. Не беше я получавал от месец.
— Искам си пощата — каза той на чичо Рем, чието лице се виждаше зад решетката. — Имам конституционно право да я получа.
— Защо си мислиш, че някой ще ти пише, жалък задник такъв? — попита лицето зад решетката.
Базил не можеше да види много, само тъмната форма на лицето и влажните очи, които се взираха в него. Той знаеше как да се справя с очите, как да ги изгаси, за да не му блестят и за да не виждат местата, които не бива да видят, преди да потъмнеят и да полудеят, и това почти го задушаваше. Не можеше да свърши кой знае какво в тази килия за самоубийци и гневът и безпокойството свиваха стомаха му на топ — Знам, че имам поща — каза Базил. — Искам си я.
Лицето изчезна и се отвори чекмеджето. Базил стана от леглото, взе подноса, а чекмеджето в дъното на дебелата сива метална врата се затвори с трясък.
— Дано никой не ти е плюл в яденето — каза чичо Рем през решетката. — Да ти е сладко.
Луси усещаше студенината на дървения под с босите си крака, докато се връщаше към спалнята. Стиви спеше под завивките и Луси остави две чаши кафе на масичката до леглото, след което пъхна ръка под матрака за пълнителите на пистолета. Може и да беше постъпила безразсъдно миналата нощ, но не беше чак толкова безразсъдна, че да остави пистолета си зареден, когато има непознат в къщата.
— Стиви? — рече тя. — Хайде, събуди се. Хайде!
Стиви отвори очи и видя Луси, седнала на ръба на леглото, да зарежда пистолета си.
— Каква гледка! — промълви тя през прозявка.
— Трябва да тръгвам — каза Луси, като й подаде чаша кафе.
Стиви отново погледна към пистолета и каза:
— Сигурно ми имаш доверие, щом си го оставила там цяла нощ.
— А защо да ти нямам доверие?
— Не знам, мисля, че вие, адвокатите, би трябвало да се притеснявате от всички онези хора, чийто живот сте съсипали — отвърна Стиви. — Човек никога не може да е сигурен за хората в наше време.
Луси й беше казала, че е адвокат от Бостън. Вероятно доста от представите на Стиви бяха погрешни.
— Откъде знаеш, че обичам кафето чисто?
— Не знаех — отвърна Луси. — Но в къщата няма нито мляко, нито сметана. Наистина трябва да тръгвам.
— Мисля, че е по-добре да останеш. Няма да съжаляваш. Така и не довършихме снощи, нали? Така ме напои и ме дрогира, че въобще не успях да ти сваля дрехите. За пръв път ми се случва.
— Май доста неща ти бяха за пръв път.
— Не си свали дрехите — напомни й Стиви, отпивайки от кафето си. — Наистина не ми се беше случвало досега.
— И ти не беше много на себе си.
— Но бях достатъчно на себе си, за да опитам. Не е късно да опитаме пак.
После седна в леглото, намествайки се удобно между възглавниците, а завивката се смъкна от гърдите й и разкри настръхналите й зърна. Тя много добре знаеше с какво разполага и как да го използва и Луси дълбоко се съмняваше, че случилото се снощи й е било за пръв път, както и всичко останало.
— Господи, как ме боли главата! — рече Стиви с ясното съзнание, че Луси я наблюдава. — Нали ми каза, че от добрата текила не боли глави?
— Но ти я смеси с водка.
Стиви намести възглавниците зад гърба си и завивката се смъкна още по-надолу, до ханша. После отметна от очите си тъмнорусата си коса и представляваше невероятна гледка на утринната светлина, но Луси не искаше да има вече нищо общо с нея, а и отново се отврати от червените отпечатъци на ръце.
— Помниш ли, че снощи те попитах за тях? — рече Луси, като ги гледаше.
— Снощи се интересуваше от много неща.
— Попитах те откъде ги имаш?
— Защо не дойдеш при мен в леглото — рече Стиви, като потупа мястото до себе си, а очите й сякаш изгаряха кожата на Луси.
— Сигурно е боляло. Освен ако не са имитация, а аз мисля, че е така.
— Мога да ги изтрия с лакочистител или бебешко олио, но съм сигурна, че ти нямаш лакочистител или пък бебешко олио.
— И какъв е смисълът? — попита Луси, като продължаваше да гледа отпечатъците.
— Не беше моя идея.
— А чия?
— На една досадница. Тя ми ги прави, а аз после си ги трия.
Луси се намръщи и я погледна недоверчиво.
— Позволяваш на някого да ти ги рисува по тялото? Звучи ми малко извратено — рече тя и усети как я пронизва тръпка на ревност, като си представи, че някой рисува по голото тяло на Стиви. — Не е нужно да ми казваш коя е — добави тя, сякаш не я интересуваше.
— Много по-добре е да си този, който ги прави — рече Стиви и Луси отново усети тръпката на ревност. — Ела тук — каза тя с гальовен глас, като отново потупа леглото.
— Трябва да тръгваме. Имам работа — отвърна Луси, взе торбест черен панталон, широк черен пуловер и пистолета си и ги понесе към тясната баня до спалнята.
Влезе вътре, затвори вратата и я заключи. После се съблече, без да се поглежда в огледалото, като през цялото време й се искаше това, което се бе случило с тялото й, да беше въображаемо или само един лош сън. Под душа се опипа да види дали нещо се е променило и отново избягваше огледалото, докато се бършеше.
— Я се виж само — каза Стиви, когато Луси излезе от банята, облечена и унила, в много по-лошо настроение отпреди няколко минути. — Приличаш на таен агент. Наистина си страхотна. Искам да бъда точно като теб.
— Не ме познаваш.
— След снощи знам достатъчно — каза Стиви, като мереше Луси с поглед от горе до долу. — Кой не би искал да бъде като теб? Сякаш не де страхуваш от нищо. Така ли е?
Луси се наведе и оправи чаршафите около тялото на Стиви, като я зави до брадичката. Лицето на Стиви
