се промени, тя се стегна и заби поглед в леглото.
— Извинявай, не исках да те обидя — промълви тихо, а бузите й почервеняха.
— Тук е студено. Завих те защото…
— Няма нищо. И друг път се е случвало — рече Стиви, като вдигна поглед, а очите й бяха бездънна бездна от страх и тъга. — Намираш ме грозна, нали? Грозна и дебела. Вече не ме харесваш, на дневна светлина.
— Ти си всичко друго, но не грозна и дебела — каза Луси. — И много те харесвам. Просто… По дяволите, съжалявам. Не исках да…
— Не се изненадвам. Защо някой като теб ще хареса такава като мен? — рече Стиви, стана и се загърна изцяло с одеялото. — Можеш да имаш всеки. Признателна съм ти. Благо даря. Няма да кажа на никого.
Луси остана безмълвна. Стиви взе своите дрехи от хола и се облече, като през цялото време трепереше, а устните й леко потръпваха.
— За бога, Стиви, моля те, не плачи!
— Поне ме наречи с точната дума!
— Какво искаш да кажеш?
Стиви я погледна с огромни, потъмнели и уплашени очи и каза:
— Искам да си тръгвам, моля. Няма да кажа на никого Благодаря, много съм признателна.
— Какво ти става, защо говориш така? — недоумяваше Луси.
Стиви взе своето дълго черно палто с качулка и го облече, Луси я наблюдаваше през прозореца как се отдалечава под сипещия се сняг, а дългото й черно палто се поклащаше около високите й черни ботуши.
9
Половин час по-късно Луси закопча ципа на скиорското си яке и пъхна пистолета и два пълнителя в един от джобовете.
После заключи входната врата на къщата и докато слизаше по заснежените дървени стъпала към улицата, си мислеше за Стиви и нейното необяснимо поведение. Почувства се виновна. Замисли се и за Джони и отново се почувства виновна, спомняйки си Сан Франциско, когато той я беше завел на вечеря и я беше уверил, че всичко ще е наред, „Ще се оправиш“ — обеща той.
„Не мога да живея така“ — отвърна тя.
Беше женската вечер в „Мека“ на Маркет Стрийт и ресторантът беше пълен с жени, привлекателни жени, които изглеждаха щастливи, уверени и доволни от себе си. Луси почувства, че привлича любопитни погледи, и това я обезпокои както никога дотогава.
„Искам да направя нещо по въпроса веднага. — Виж на какво приличам.“
„Луси, изглеждаш страхотно.“
„Не съм била толкова дебела, откакто бях на десет.“
„Ако спреш да вземаш лекарството…“
„От него ми се гади и се чувствам изморена.“
„Не бива да действаш прибързано, имай търпение. Довери ми се.“
Той беше се взрял в очите й на светлината на свещите и тя завинаги щеше да запомни лицето, му в онзи миг и погледът, с който я гледаше. Беше красив, с изящни черти и необикновени тигрови очи. Нищо не можеше да скрие от него. Той знаеше всичко за нея.
Чувството за самота и вина не я напускаше, докато вървеше на запад по заснежения тротоар покрай залива Кейп Код. Беше избягала. Спомни си как беше научила за смъртта му по възможно най-недопустимия начин — от радиото.
„Известен лекар е намерен застрелян в апартамент в Холивуд. Според източници, близки до разследването, вероятно става дума за самоубийство…“
Нямаше кого да попита. Никой не знаеше, че познава Джони, а тя не познаваше нито брат му Лоръл, нито приятелите им, така че към кого можеше да се обърне?
Мобилният й телефон завибрира.
— Къде си? — попита Бентън.
— В една снежна буря в Провинстаун. Всъщност не бе съвсем буря, вече понамалява — отвърна тя, като се чувстваше малко замаяна, с лек махмурлук.
— Нещо интересно?
Луси се сети за снощи и се почувства объркана и засрамена, а на Бентън каза:
— Само това, че не е бил сам, когато е бил тук за последно през седмицата преди да умре. Явно е дошъл веднага след операцията, а после е заминал за Флорида.
— Лоръл бил ли е с него?
— Не.
— Как се е справял сам?
— Както споменах, изглежда не е бил сам.
— Кой ти каза?
— Един барман. По думите му той се е запознал с някого.
— Знаем ли с кого?
— С една жена. Много по-млада от него.
— Името й?
— Джен, не знам фамилия. Джони е бил разстроен след операцията, която, както знаеш, не е била много успешна. Хората правят какви ли не неща, когато са уплашени и са загубили вяра в себе си.
— Ти как си?
— Добре — излъга тя.
Беше страхливка. Беше егоистка.
— Май не е добре. Не се обвинявай за случилото се с Джони.
— Аз избягах. Не направих нищо.
— Защо не прекараш малко време с нас? Кей ще бъде тук цяла седмица. Ще се радваме да те видим. Освен това ще можем да поговорим — предложи Бентън, психологът.
— Не искам да я виждам. Намери начин да й го обясниш.
— Луси, не може да продължаваш да постъпваш така с нея.
— Не искам никого да нараня — каза тя и отново се сети за Стиви.
— Тогава й кажи истината. Толкова е просто.
— За какво ми се обади? — смени тя темата изведнъж.
— Искам да провериш нещо възможно най-бързо — отвърна той. — Обаждам се от сигурен телефон.
— Аз също, освен ако някой наоколо не разполага със система за прихващане на сигнала. Казвай.
И той й разказа за едно убийство, извършено вероятно в някакъв магазин за коледни играчки, може би в региона на Лас Олас, преди около две години и половина. Разказа й всичко, което чу от Базил Дженрет. Допълни, че Скарпета не се сеща за подобен случай, но тогава тя не е работила в южна Флорида.
— Информацията е от един социопат — поясни той. — Така че може да ни е пратил за зелен хайвер.
— Предполагаемата жертва в коледния магазин с извадени очи ли е била?
— Не ми каза. А и аз не исках да навлизам в подробности преди да сме проверили тази история. Можеш ли да я пуснеш през базата данни HIT8 да видим дали ще излезе нещо?
— Ще започна още в самолета — каза тя.
10
Часовникът на стената над етажерката с книги показваше дванадесет и половина на обяд и адвокатът на едно момче, което по всяка вероятност беше убило новороденото си братче, преглеждаше спокойно
