— Десет–четири.
— Сигурно си бил целият в кръв, Базил.
— Имаше баня в задната част на магазина. — Отново погледна към тавана. — Залях я с белина, сега си спомням. За да залича ДНК-то си. Сега сте ми длъжник. Искам си пощата, по дяволите! Махнете ме от тази килия за самоубийци. Искам нормална килия, където да не съм под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието.
— Просто се грижим да си в безопасност.
— Преместете ме в друга килия, дайте ми да видя снимките и ми донесете пощата, тогава ще ви разкажа още за коледния магазин — каза той, като вече едва се сдържаше на стола, стискаше юмруци, потрепваше с крака, а очите й блестяха като на маниак. — Заслужавам награда.
5
Луси беше седнала така, че да може да вижда вратата, кой влиза и кой излиза през ней. Наблюдаваше хората, без те да забележат. Наблюдаваше и преценяваше, дори когато уж почиваше.
Последните няколко нощи тя идваше в „Лорейнс“ и разговаряше с барманите Бъди и Тоня. Никой от тях не знаеше истинското й име, но и двамата помнеха Джони Суифт като „онзи готин доктор, дето не е обратен“. „Мозъчен доктор, който харесва Провинстаун и за съжаление не е обратен — бе казал Бъди. — Колко жалко!“ „И винаги сам, освен последния път“ — допълни Тоня. Тя си спомняше, че Джони имал шини на китките. Когато го попитала за тях, той отвърнал, че наскоро бил претърпял операция, която не минала много добре.
Джони бил с някаква жена, седели на бара и се държали много мило един към друг, говорели си, сякаш светът около тях не съществува. Тя се казвала Джен, спомни си Тоня, изглеждала наистина страхотно, била красива и нежна, много мила и естествена, млада, облечена спортно в дънки и пуловер. Било очевидно, по думите на Тоня, че Джони не я познава отдавна, най-вероятно се били срещнали в бара, сторила му се забавна и му допаднала.
„Допаднала му сексуално?“ — попита Луси.
„Нямах точно такова впечатление. Беше по-скоро сякаш тя имаше някакъв проблем, а той й помага да го разреши. Нали беше лекар все пак.“
Това не изненада Луси. Джони не беше егоист. Той бе изключително всеотдаен.
Тя седеше на бара в „Лорейнс“ и си мислеше за Джони, представяше си как е влязъл тук, досущ като нея преди малко, как е седнал на бара, вероятно дори на същия стол. Представяше си го с Джен, жената, с която навярно току-що се е запознал. Не беше в негов стил да си намира жени по този начин, не си падаше по случайните запознанства. Следователно може би наистина й е помагал, давали е консултация. Но за какво? За някакъв здравословен проблем? Или психологически? Имаше нещо гнило в тази история за милата млада жена на име Джен.
Може би е бил с накърнено самочувствие, може би се е страхувал, защото операцията на китките не е минала така добре, както се е надявал. Може би вниманието на една мила и красива млада жена го е накарало да забрави страховете си, да се почувства силен и значим. Луси пиеше текила и си спомняше какво й беше казал миналия септември, когато ходи при него в Сан Франциско — тогава се видяха за последен път.
„Биологията е жестоко нещо — бе казал той. — Физическите недостатъци са непростими. Никой не те иска, ако си сакат, недъгав и безполезен.“
„За бога, Джони, това е просто операция на китките, не е ампутация!“
„Извинявай, не сме тук да говорим за мен.“
Тя си мислеше за него и наблюдаваше хората, повечето мъже, които влизаха и излизаха от заведението, а снегът нахлуваше вътре при всяко отваряне на вратата.
Беше завалял сняг, забеляза Бентън, докато минаваше със своето порше „Turbo S“ покрай тухлените викториански сгради на университетския медицински комплекс и си спомняше как в началото Скарпета често го викаше в моргата посред нощ. Винаги знаеше, че случаят е тежък.
Повечето съдебни психолози никога не са влизали в морга. Никога не са наблюдавали аутопсия и дори не искат да виждат снимките от нея. Повече ги интересува профилът на престъпника, отколкото какво е сторил с жертвите си, защото за тях престъпникът е пациент, а жертвите са само средата за изява на неговата агресия. Това е извинението, което дават повечето съдебни психолози и психиатри. Но по- вероятната причина е, че нямат смелостта, или пък нагласата, да разпитат жертвите, или още по-лошо — да прекарат известно време с техните обезобразени мъртви тела.
Бентън беше различен. И нямаше как да не е различен, след като беше работил повече от десетилетие със Скарпета.
„Нямате право да работите по какъвто и да е случай, ако не сте готов да изслушате мъртвите — му бе казала тя преди около петнадесетина години, когато за пръв път работеха заедно по едно убийство. — Ако не ви се занимава с тях, тогава, честно казано, и на мен не ми се занимава с вас, специален агент Уесли.“
„В такъв случай, доктор Скарпета, ще оставя на вас да ни запознаете.“
„Много добре. Последвайте ме.“
Тогава за пръв път влезе в хладилната камера на моргата, но и до днес сякаш чуваше звука от дръжката при отварянето на вратата и усещаше студения застоял въздух, който го беше лъхнал в лицето. Би познал тази миризма навсякъде, тази тежка мъртвешка воня. Тя се стелеше във въздуха и той винаги си представяше, че ако можеше да я види, би изглеждала като мръсна ниска мъгла, която се разнася от умрелия.
Бентън преговаряше наум своя разговор с Базил, като анализираше всяка дума, всяко трепване, всеки жест. При насилниците никога не можеш да си сигурен, те обещават какво ли не. Манипулират по всякакъв начин, за да получат каквото искат: обещават да разкрият къде са заровени телата, признават за неразкрити престъпления, описват с подробности какво са извършили, предлагат проникновения относно своите мотиви и психично състояние. В повечето случаи всичко това са лъжи. В конкретния случай обаче Бентън се заинтригува. Поне част от това, което Базил беше казал, му звучеше правдоподобно.
Набра Скарпета по мобилния си телефон. Тя не отговаряше. След няколко минути отново опита, но пак не успя да се свърже с нея.
Накрая й остави съобщение: „Моля те, обади ми се, когато чуеш това.“
Вратата отново се отвори и заедно със снега вътре влезе жена, сякаш довяна от бурята.
Тя беше облечена в дълго черно палто, което първо изтупа от снега, а после отметна назад качулката, разкривайки поруменяло от студа лице и искрящи очи. Беше изключително красива, с тъмноруса коса, тъмни очи и тяло, което не се свенеше да покаже. Тя се отправи към задната част на заведението, а Луси я наблюдаваше как се плъзга грациозно между масите като някоя секси жрица или чувствена вещица в своето дълго черно палто, което се виеше около черните й ботуши, докато тя вървеше към множество празни столове. Избра съседния до Луси, сгъна палтото си и седна върху него, без да каже нито дума или дори да я погледне.
Луси пиеше текила и зяпаше телевизионния екран над бара, сякаш последната любовна авантюра сред звездите живо я интересуваше. Бъди приготви питие на жената — явно знаеше какво обича.
— Сипи ми още една — поръча Луси.
— Идва.
Жената с черното палто с качулка се заинтригува от цветната бутилка текила, която Бъди взе от рафта. Тя с интерес загледа как бледокехлибарената течност потича на тънка струя, изпълвайки дъното на конячната чаша. Луси бавно разклати текилата и ароматът изпълни ноздрите й чак до мозъка.
— Това ще ти донесе главоболие като от Хадес — рече жената с черното палто, а гласът й бе дрезгав, съблазнителен и пълен с тайни.
— Много по-чиста е от обикновения алкохол — отвърна Луси. — Отдавна не бях чувала някой да казва „Хадес“. Повечето хора, които познавам, използват „ад“.
