Луси говореше неспокойно, разочаровано.
ТАП-ТАП-ТАП-ТАП-ТАП…
— Изчакай така. Но не знам какво очакваш от мен, като го видя — каза доктор Лейн.
— Може би ще си я спомните? Вие сте работели там преди три години, нали? Може би вие или ваш колега я е сканирал. Джони Суифт е бил аспирант там по същото време. Може да я е преглеждал. Да е виждал снимките от скенера.
Доктор Лейн не беше сигурна, че разбира.
— Може би вие сте я сканирала — настояваше Луси. — Може би сте я видяла преди три години и ще си я спомните, ако видите нейна снимка…
Доктор Лейн не би си спомнила. Тя беше виждала толкова много пациенти, а и три години беше много време.
— Изчакай така — повтори тя.
БАУН… БАУН… БАУН… БАУН…
Тя отиде до един компютърен терминал и влезе в пощата си, без да сяда. Отвори файла с видеоклипа и го пусна няколко пъти. Няколко пъти видя как красива млада жена с тъмноруса коса и тъмни очи вдига поглед от тялото на извънредно дебел мъж, чието лице беше покрито с ларви.
— Мили боже! — възкликна доктор Лейн.
Красивата млада жена от клипа се огледа, после погледна право в камерата, право в очите на доктор Лейн, и пъхна ръката си в джоба на сакото на мъртвеца. Тук клипът свършваше и доктор Лейн го пусна отново, защото изпита странно усещане.
Тя погледна през плексигласовата преграда към Кени Джампър, чиято глава едва се виждаше в другия край на магнита. Той беше слаб и дребен, облечен в широки тъмни дрехи, с ботуши не по мярка, имаше вид на бездомник, но беше нежен и красив, с тъмноруса коса, вързана на опашка. Очите му бяха тъмни и усещането на доктор Лейн се засили. Той толкова приличаше на момичето от клипа, че можеха да са брат и сестра, дори близнаци.
— Джош? — каза доктор Лейн. — Можеш ли да направиш любимия си номер със SSD?
— С него ли?
— Да. Още сега — каза тя напрегнато. — Бет, дай му диска със случая на Хелън Куинси. Веднага.
63
На Бентън му се стори малко странно, че пред лабораторията за мозъчни изследвания имаше спряло такси. Беше син всъдеход и вътре нямаше никого. Може би това беше таксито, което трябваше да вземе Кени Джампър от погребалното бюро „Алфа и Омега“, но защо беше паркирано тук и къде беше шофьорът? Близо до таксито беше спряна бялата камионетка, с която бяха докарали Базил за неговото интервю в пет часа. Той не беше добре. Твърдеше, че изпитва желание да се самоубие, и искаше да напусне проекта.
— Инвестирали сме толкова много в него — каза Бентън на Скарпета, докато влизаха в лабораторията. — Нямаш представа каква загуба е, когато тези хора се отказват. Особено той. По дяволите! Може би ти ще му окажеш положително влияние.
— Дори няма да коментирам — каза тя.
Двама надзиратели от затвора стояха пред малката стаичка, в която Бентън щеше да разговаря с Базил в опит да го убеди да не напуска „Хищник“ и да не се самоубива. Стаята беше част от скенерната зала — в същата стая Бентън бе разговарял с Базил и преди. Скарпета си спомни, че надзирателите не са въоръжени.
Двамата с Бентън влязоха в стаята за интервюта. Базил седеше до малката маса. Не беше с белезници, дори пластмасови. Скарпета се отврати още повече от проекта „Хищник“, макар досега да смяташе, че това не е възможно.
— Това е доктор Скарпета — обърна се Бентън към Базил. — Тя е част от колектива, който работи по проекта. Имаш ли нещо против да присъства на разговора ни?
— За мен ще е удоволствие — каза Базил.
Очите му изглеждаха трескави, странни. Дори когато погледна към нея, сякаш не бяха на фокус.
— Е, кажи ми какво става с теб — започна Бентън, когато двамата със Скарпета се настаниха до масата.
— Вие май сте близки — каза Базил, като гледаше към нея. — Не ви виня — каза той на Бентън. — Опитах се да се удавя в тоалетната и знаете ли кое е най-забавното? Те дори не забелязаха. Какво ще кажете, а? Сложили онази камера да ме шпионира през цялото време, а когато се опитах да се самоубия, дори не са видели.
Той беше с дънки, бяла риза и маратонки. Не носеше колан. Нито бижута. Изобщо не беше това, което Скарпета си беше представяла. Мислеше, че ще е по-едър. Той беше дребен и невзрачен, с оредяваща руса коса, не беше грозен, просто невзрачен. Тя предположи, че когато е приближавал жертвите си, те са се чувствали по същия начин, както тя се чувстваше сега, поне в началото. Той не представляваше заплаха, беше просто един обикновен човек с приятна усмивка. Единственото, което изпъкваше у него, бяха очите му. В този момент те бяха странни и неспокойни.
— Може ли да ви задам един въпрос? — обърна се Базил към нея.
— Давай — каза тя, като очевидно не възнамеряваше да се държи мило с него.
— Ако ви срещнех на улицата и ви кажех да се качите в колата ми или ще ви застрелям, какво щяхте да направите?
— Щях да те оставя да ме застреляш — отвърна Скарпета. — Не бих се качила в колата ти.
Базил погледна Бентън и го застреля с пръст, сякаш беше пистолет.
— Бинго! — каза той. — Тази мацка си я бива. Колко е часът?
В стаята нямаше часовник.
— Пет и единадесет — каза Бентън. — Трябва да поговорим защо искаш да се самоубиеш, Базил.
Две минути по-късно доктор Лейн гледаше SSD образа на Хелън Куинси на компютърния екран. До него беше SSD-образът на така наречения „нормален“ обект, който лежеше сега в магнита.
Кени Джампър.
Преди по-малко от минута той беше попитал по интеркома колко е часът. А след по-малко от минута стана неспокоен, започна да се оплаква.
БУОНК-БУОНК-БУОНК… се чуваше в скенерната зала, докато Джош въртеше на екрана бледия образ на главата на Кени Джампър, без коса и очи. Той свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше обезглавен, защото там спираше сигналът. Джош продължи да върти образа, опитвайки се да пресъздаде точната позиция на главата на Хелън Куинси, чийто блед образ, без коса и очи, стоеше на друг екран.
— Майко мила! — възкликна той.
— Имам нужда да изляза — прозвуча гласът на Кени по интеркома. — Колко е часът сега?
— Майко мила! — каза отново Джош, този път към доктор Лейн, като завъртя още няколко пъти образа и непрекъснато гледаше ту единия екран, ту другия.
— Искам да изляза.
— Още малко нататък — каза доктор Лейн, като местеше поглед от единия екран на другия, и гледаше ту едната глава, ту другата.
— Трябва да изляза!
— Това е… — каза доктор Лейн. — Мили боже!
— Господи! — каза Джош.
Базил ставаше все по-неспокоен и непрекъснато поглеждаше към затворената врата. Отново попита колко е часът.
— Пет и седемнадесет — отвърна Бентън. — Среща ли имаш? — попита той иронично.
Каква среща можеше да има Базил? Къде щеше да ходи? В килията си, а там не беше хубаво място. Имаше късмет, че е тук. А не го заслужаваше.
