Така нареченият курортен комплекс „Морски бриз“ беше твърде навътре в сушата, за да улавя какъвто и да е бриз от морето, и въобще не беше курорт. Нямаше дори плувен басейн. Според мъжа на рецепцията в мрачното опушено фоайе, където работеше шумен климатик и имаше изкуствени декоративни цветя, дългосрочните наематели получаваха специални отстъпки.
По неговите думи Джен Хамилтън не се прибирала редовно, понякога изчезвала с дни наред, особено напоследък, и се обличала странно. Веднъж секси, а в следващия момент опърпано.
„Моето мото ли? Живей и остави другите да живеят“ — беше казал мъжът на рецепцията, когато Марино проследи Джен дотук.
Не беше трудно. Когато тя излезе от магнита, а надзирателите вече бяха повалили Базил на земята и всичко беше свършило, тя се изплаши, сви се в един ъгъл и заплака. Вече не беше Кени Джампър, твърдеше, че не е чувала за него, че не разбира за какво говореха всички, че не познава Базил и че не знае защо е на пода в скенерната зала на болница „Маклийн“ в Белмонт, Масачузетс. Държа се много любезно и беше отзивчива с Бентън, даде му адреса си, каза му, че работи като барманка в Саут Бийч, в един ресторант, наречен „Слухове“, чийто собственик бил много мил човек на име Лоръл Суифт.
Марино клекна пред отворения гардероб. Той нямаше врата, само една пръчка за закачалките. Върху мръсния килим имаше купчинки прилежно сгънати дрехи. Той започна да ги оглежда с ръкавици на ръцете, а потта се стичаше в очите му, тъй като климатикът на прозореца не вършеше много добра работа.
— Дълго черно палто с качулка — каза той на Гас, един от агентите на Луси за специални операции. — Звучи ми познато.
Подаде сгънатото палто на Гас, който го сложи в кафяв хартиен плик, написа датата и вида на съдържанието, както и къде е намерена тази вещ. Бяха се натрупали вече доста такива хартиени пликове, всичките запечатани с лента за веществени доказателства. В общи линии, опаковаха почти всичкия багаж в стаята на Джен. Марино сам написа заповедта за обиск. „Приберете всичко, и кухненската мивка, ако трябва!“ — както той се изрази.
Огромните му ръце продължаваха да ровят из съдържанието на гардероба: износени широки мъжки дрехи, чифт обувки с отрязани токове, шапка на „Маями Долфинс“, бяла риза с надпис „Министерство на земеделието“ на гърба, само това, а не пълния текст „Отдел за услуги на гражданите към Министерство на земеделието, Флорида“, както беше на оригиналните униформи, като черните печатни букви бяха изписани на ръка, по всяка вероятност с маркер, сметна Марино.
— Как може да не познаете, че „той“ всъщност е „тя“? — попита го Гас, докато запечатваше поредния плик.
— Ти не беше там.
— Затова питам теб — каза Гас, като протегна ръка за следващата вещ, този път черен чорапогащник.
Гас беше въоръжен и облечен с бойния си екип, защото агентите на Луси от отдел „Специални операции“ винаги ходеха така, независимо дали се налагаше или не, а при тридесетградусова жега, когато заподозреният беше едно двадесетгодишно момиче, при това заключено на сигурно място в щатска болница в Масачузетс, определено нямаше нужда да се изпращат четирима агенти в „Морски бриз“. Но така беше поискала Луси. И агентите й искаха да е така. Независимо че Марино подробно им предаде думите на Бентън относно различните личности на Хелън, или различните й „аз“, както той ги наричаше, агентите не бяха много убедени, че нямаше други опасни хора на свобода, и смятаха, че може би Хелън е имала съучастници, като Базил Дженрет например, които са истински.
Двама от тях се занимаваха с компютъра, който беше на едно бюро до прозореца с изглед към паркинга. В стаята имаше още и скенер, цветен принтер, пакети печатарска хартия и половин дузина риболовни списания.
Дъските на предната веранда бяха изкорубени, някои изгнили, а други направо липсваха, разкривайки песъчливата почва под едноетажната постройка с излющена боя, недалеч от Евърглейдс.
Беше тихо. Чуваха се само глухият тътен на далечния трафик и шумът от лопатите. Въздухът беше наситен с миризмата на смърт и в жегата на късния следобед тя сякаш се носеше на вълни, които ставаха все по-осезаеми с приближаването до ямите. Агентите, полицията и експертите откриха четири ями. Съдейки по неравностите на почвата и различното оцветяване, имаше още.
Скарпета и Бентън бяха в антрето, точно до вратата, където имаше аквариум, а в него голям мъртъв паяк, свит върху камък. Подпряна на стената, стоеше една пушка „Мосберг“, дванадесети калибър, а до нея имаше пет кутии с патрони. Скарпета и Бентън наблюдаваха как двама мъже, плувнали в пот, с костюми, вратовръзки и сини нитрилни ръкавици, бутаха една количка, върху която се намираше чувалът с останките на Ев Крисчън. Те спряха до широко отворената врата.
— Когато я откарате в моргата — обърна се към тях Скарпета, — искам веднага да се върнете тук.
— И ние така си помислихме. Не съм виждал нещо по-ужасно от това — каза единият от мъжете.
— Чака ви доста работа — рече другият.
Те сгънаха краката на количката и понесоха носилката с останките към тъмносиния ван.
— Как ще изглежда това в съда? — обърна се към Скарпета единият от мъжете, когато слязоха по стъпалата. — Имам предвид, ако тази жена се е самоубила, как ще обвиниш някого в убийство за смъртта й?
— Ще се видим след малко — каза Скарпета.
Мъжете се поколебаха малко, после продължиха към вана, а тя видя Луси, която се появи иззад къщата. Беше със защитно облекло и тъмни очила, но си беше свалила маската от лицето и ръкавиците. Запъти се към хеликоптера — същия, в който си беше оставила „Трео“-то малко след като Джо Еймъс беше започнал своята аспирантура в академията.
— Няма нещо, по което да съдим, че не го е направила — обърна се Скарпета към Бентън, докато отваряше пакетите със защитно облекло, един за нея, един за него, и разбира се, имаше предвид Хелън Куинси.
— Но няма и по какво да съдим, че е. Те са прави — отвърна Бентън, като гледаше мрачно след носилката и двамата мъже, които спряха и отново пуснаха краката й, за да отворят задните врати на вана. — Самоубийство, което всъщност е убийство, а извършителят с диагноза МРЛ. Адвокатите ще пируват.
Носилката се килна на една страна върху песъчливата неравна земя и Скарпета се притесни, че може да се обърне. Нямаше да е за първи път опакованото тяло на някой мъртвец да се изсипе на земята — много гротескно, крайно непочтително! Скарпета се притесняваше все повече с всяка изминала секунда.
— Аутопсията вероятно ще покаже, че смъртта е причинена от обесване — каза тя, като гледаше каква дейност кипи около нея в този горещ слънчев следобед, видя и Луси, която извади нещо от хеликоптера, по всяка вероятност хладилна чанта.
Същия хеликоптер, където беше забравила своя „Трео“, един миг на разсеяност, който в много отношения беше поставил началото на всичко това и ги беше довел сега на това прокълнато място, тази адска дупка.
— Може би така ще излезе причината за смъртта й — допълни Скарпета. — Но останалото е друга история.
Останалото беше болката и страданията на Ев, нейното голо подпухнало тяло, завързано с въжета, прекарани през греда на тавана, а едно от тях увито около шията й. Цялата в ухапвания от инсекти и обриви, а китките и глезените й с жестоки инфекции. Когато Скарпета палпира главата й, усети мърдане на счупени кости под пръстите си, лицето на жената беше смазано, скалпът й разкъсан, цялото й тяло беше в контузии и червеникави охлузвания, причинени по време или около момента на смъртта. Скарпета подозираше, че Джен или Стиви или Бор или която от личностите на Хелън е тормозила Ев в тази къща, е ритала тялото силно и многократно, когато е открила, че тя се е обесила. В долната част на гърба на Ев, по корема и бузите на дупето имаше леки отпечатъци с форма на обувка или ботуш.
Реба дойде откъм страничната част на къщата, изкачи внимателно прогнилите стъпала и тръгна още по-внимателно по верандата. Цялата беше в бяло защитно облекло, но сега дръпна надолу маската от лицето си. Носеше кафяв хартиен плик, прилежно сгънат в горната част.
— Има едни черни найлонови торби за смет — каза тя. — В отделен гроб, плитък. И няколко коледни
