Аз настоях Исса да дойде с нас в края на гората, защото знаех, че има по-добро зрение, а в онзи ден трябваше да открием колко войници бе оставил Ланселот в Морския дворец.
Преброихме неповече от десетина стражи. Точно след изгрев слънце двама се изкачиха на дървената платформа, построена на върха на покрива и започнаха да наблюдават пътя, водещ на север. Край по- близката аркада се разхождаха други четирима копиеносци. Близо до ума беше, че по западната аркада, скрита от нас, имаше още четирима стражи. Всички останали войници се намираха в пространството между залива и терасата, укрепена с градени камъни, зад която започваха градините — очевидно охраняваха пътеките по брега. Исса, който бе свалил ризницата и шлема, отиде на разузнаване в тази посока, пълзейки между дърветата, надничаше и се опитваше да види какво става между двете успоредни аркади пред фасадата на двореца.
Артур не откъсваше поглед от сградата. Тихо изживяваше радостна възбуда от съзнанието, че бе на ръба на една смела спасителна акция, която щеше здраво да разтърси цялото ново кралство на Ланселот. Наистина рядко ми се е случвало да виждам Артур толкова щастлив, колкото в онзи ден. Навлизайки дълбоко навътре в Думнония, той се бе откъснал от отговорностите на управлението и сега, както в далечното минало, бъдещето му зависеше единствено от умението му да върти меча.
— Мислил ли си някога за брака, Дерфел? — попита внезапно той.
— Не, господарю — отговорих аз. — Сийнуин се е заклела никога да не сключва брак и аз не виждам нужда да искам това от нея. — Усмихнах се и докоснах любовния си пръстен с вграденото парченце от Свещения съд. — Освен това аз мисля, че ние двамата сме много повече женени от двойките, съчетани от друид или свещеник.
— Не исках да кажа това — завъртя глава Артур. — Мислил ли си някога за брака въобще? — попита той и този път наблегна на „брака“
— Не, господарю. Всъщност не.
— Не обичаш да размишляваш залудо, а Дерфел — подразни ме той. — Когато умра — замечтано каза той, — мисля, че искам да бъда погребан по християнски.
— Защо? — попитах ужасен и докоснах плетената си ризница, та желязото да ни пази от злото.
— Защото за вечни времена ще лежа до моята Гуинивиър — обясни той, — тя и аз, заедно, в един гроб.
Спомних си за плътта на Норуена, виснала от жълтите й кости, и сбърчих нос.
— В Отвъдния свят ще бъдеш с нея, господарю.
— Душите ни — да — съгласи се той, — и телата ни от сенки ще бъдат там, но защо и земните ни тела да не лежат ръка за ръка.
Аз поклатих глава.
— По-добре да те изгорят, освен ако не искаш душата ти да броди изгубена из Британия.
— Може би си прав — каза той безгрижно. Беше легнал по корем, скрит сред високата метличина. И двамата бяхме без ризници. Щяхме да ги облечем на смрачаване преди да изскочим от тъмнината, за да избием хората на Ланселот.
— Какво ви прави щастливи вас със Сийнуин? — попита ме Артур. Не се беше бръснал откакто напуснахме Глевум и наболата му брада бе сива.
— Приятелството — отговорих аз. Той се намръщи.
— Само това ли?
Замислих се. В далечината се виждаха първите роби, тръгнали да косят тревата за сено. Сърповете им проблясваха, уловили лъчите на сутрешното слънце. Момченца тичаха насам-натам из зеленчуковите градини, за да пъдят сойките от граховите лехи, от редовете с цариградско и френско грозде и с ягоди, а наблизо сред плетеницата от розови грамофончета шумно се караха няколко сипки. Това място сякаш изобщо не бе докоснато от смутовете на християнски бунт, всъщност изглеждаше направо невъзможно Думнония да е във война.
— Все още ми се свива под лъжичката, когато я погледна — признах аз.
— А това е то, нали? — възкликна той въодушевено. — Трепване под лъжичката! Сърцето ти забързва.
— Любов — сухо заключих аз.
— Щастливи сме ние с теб — усмихна се той. — Приятелство, любов, а има и още нещо. Това, което ирландците наричат „анмчара“, ще рече приятелска душа. С кой друг би искал да говориш в края на деня? Обичам вечерите, в които можем просто да поседим и да поговорим, докато слънцето залязва, а към свещите прииждат нощни пеперуди.
— А ние говорим за децата — казах аз и ми се прииска да не го бях казвал, — и за караниците между слугите и дали кривогледата робиня от кухнята отново е бременна, чудим се кой пак е счупил куката за над огнището и дали трябва да поправим сламения покрив или ще изтрае още една година и се опитваме да решим какво да правим със старото куче, което не може да върви повече и какво ли ще бъде новото оправдание на Кадел, за да иска намаление на рентата, обсъждаме дали ленът е киснал достатъчно и дали да натъркаме вимето на кравата с млечка, за да се пълни повече. Затова си говорим.
Артур се засмя.
— А ние с Гуинивиър говорим за Думнония. За Британия. И, разбира се, за Изида — въодушевлението му понамаля при споменаването на това име, но той вдигна рамене. — Но ние рядко сме заедно. Затова все се надявах Мордред да поеме бремето на властта, тогава щях да прекарвам всичките си дни тук.
— И да говориш за счупени куки за огнище вместо за Изида? — подразних го аз.
— И за тях, и за всичко друго — топло каза той. — Един ден ще обработвам тази земя, а Гуинивиър ще продължи да се занимава с нейната си работа.
— Работа ли?
Той се усмихна накриво.
— Да опознава Изида. Казва, че само да успее да влезе в контакт с Богинята, тогава силата й ще тръгне отново към земята — Артур сви рамене, скептичен както винаги към подобни необикновени религиозни твърдения. Само Артур можеше да се осмели да забие Екскалибур в земята и да повика Гофанон на помощ, защото той всъщност не вярваше, че Гофанон изобщо ще се появи. За Боговете ние сме като мишки в сламен покрив, каза ми той веднъж, и оцеляваме само докато оставаме незабелязани. Единствено любовта го караше да проявява, макар и с нежелание, търпимост към религиозната страст на Гуинивиър. — Бих искал поне малко да повярвам в Изида — призна си той, — макар, разбира се, мъжете да не са част от нейните мистерии — Артур се усмихна — Гуинивиър дори нарича Гуидър Ор.
— Ор ли?
— Синът на Изида — обясни той. — Грозно име.
— Не е по-грозно от Уига — казах аз.
— Кой? — попита Артур, после внезапно замръзна. — Виж! — развълнувано рече той. — Виж.
Надигнах глава да погледна над цъфналия зелен параван и видях Гуинивиър. Дори от четвърт миля разстояние не можех да я сбъркам, защото червената й коса се спускаше в непокорен водопад по гърба на дългата й синя рокля. Вървеше в по-близката до нас галерия и бе тръгнала към малкия павилион в другия край откъм морето. Зад нея вървяха три слугини с двете й хрътки. Стражите отстъпиха встрани и се поклониха, когато тя мина покрай тях. В павилиона Гуинивиър седна до каменната маса и трите слугини й сервираха закуската.
— Ще яде плодове — каза влюбено Артур. — През лятото не яде нищо друго сутрин. — Той се усмихна. — Ако знаеше само колко съм близо!
— Довечера ще бъдеш с нея, господарю — уверих го аз. Той кимна.
— Поне се отнасят добре с нея.
— Ланселот се страхува прекалено много от теб, за да си позволи да се отнасят зле с нея.
След няколко секунди в галерията се появиха Динас и Лавейн. Те носеха своите бели друидски дрехи. Щом ги видях, докоснах дръжката на Хюелбейн и обещах на душата на дъщеря ми, че писъците на нейните убийци ще накарат целия Отвъден свят да се затресе от страх. Двамата друиди стигнаха до павилиона, поклониха се на Гуинивиър и седнаха на масата. Малко по-късно Гуидър пристигна тичешком. Видяхме как Гуинивиър разроши косата му, после го повери на грижите на една слугиня.
— Той е добро момче — каза сърдечно Артур. — Не се лъжа. Не е като Амхар и Лохолт. С тях се
