нея, докато придружителката им се тресеше надолу по тревистия склон.
— Луда ли е? — попитах аз Артур.
— Съвсем — отвърна той, — така мисля — добави, загледан в топчестата фигура, която се клатушкаше надолу по хълма. — Но тя ще ни пусне вътре, Дерфел — усмихна се Артур, после се протегна и откъсна няколко стръка метличина. Подреди ги в малко букетче и срамежливо ми се усмихна. — За Гуинивиър — обясни той, — довечера.
Привечер косачите свършиха работата си и напуснаха поляните. Стражите от покрива слязоха по дългата стълба. Слуги заредиха с дърва мангалите в галерията и ги запалиха, но според мен, това се правеше с цел да се освети по-скоро двореца, отколкото пространството отпред като предпазна мярка срещу нахлуване на врагове. Гларусите отлетяха към гнездата си навътре в сушата, а залязващото слънце оцветяваше крилата им в розово също като грамофончетата, които грееха в храсталака.
Върнахме се в гората. Артур навлече ризницата си. Закопча Екскалибур върху сияещите й плочки, после се загърна в черно наметало. Той рядко носеше черни наметала, предпочиташе белите, но през нощта тъмните дрехи щяха да ни помогнат да вървим незабелязани. Щеше да носи лъскавия си шлем под наметалото, за да скрие разкошните бели гъши пера.
Десет от конниците щяха да останата между дърветата. Задачата им бе да чакат сигнал от сребърния рог на Артур и тогава да нападнат спящите в колибите копиеносци. Големите коне и техните бронирани ездачи излизащи с грохот от нощта щяха да всеят паника във всеки, който би се опитал да спре отстъплението ни. Артур се надяваше, че няма да се наложи да използва сребърния рог преди да е намерил и Гуидър, и Гуинивиър.
Останалите щяхме да поемем по дългия път към западната страна на двореца, да пропълзим в сенките на градините зад кухнята и да се доберем до вратата на мазето. Ако Гуенхуивач не бе успяла да изпълни обещанието си, трябваше да минем пред двореца, да избием стражите там и да влезем вътре като счупим капаците на някой прозорец. Веднъж влезли в двореца, трябваше да убиваме всеки копиеносец, който се появи.
С нас щеше да дойде и Нимю. Когато Артур спря да говори, тя ни увери, че Динас и Лавейн не са истински друиди като Мерлин или стария Иорует, но ни предупреди, че силурските близнаци притежавали странни сили, така че трябваше да се пазим от вълшебствата им. През целия следобед Нимю търси нещо из гората и сега вдигна един вързоп, направен от наметало, който сякаш мърдаше — странна гледка, която накара хората ми да докоснат върховете на копията си.
— Мога да противодействам с това на заклинанията им — каза ни тя, — но вие внимавайте.
— А аз искам Динас и Лавейн живи — наредих на свой ред аз на хората си.
Чакахме бронирани и въоръжени, четиридесет мъже в стомана, желязо и кожа. Чакахме да залезе слънцето и да изпълзи от морето като огромна сребърна топка пълната луна на Изида. Нимю направи своите заклинания, а някои от нас се помолиха. Артур седеше мълчаливо и втренчено гледаше малкия кичур руса коса, който извадих от джоба си. Целунах златистата коса, допрях я до бузата си, после я завързах за дръжката на Хюелбейн. Една сълза се отрони по лицето ми, когато си помислих за моята малка Даян в нейното тяло от сенки, но тази нощ, с помощта на Боговете, щях да дам мир на душата й.
Сложих си шлема, закопчах ремъка под брадичката и преметнах назад вълчата опашка, която висеше от върха на шлема. Нахлузихме си твърдите кожени ръкавици и всеки пъхна лявата си ръка в ремъка на щита. Извадихме мечовете от ножниците и Нимю докосна всяко острие. Артур отвори уста като че ли да каже още нещо, но после само намести букетчето цъфнала метличина във вратния отвор на ризницата си и кимна на Нимю. Загърната в черното си наметало, стиснала странния си вързоп, тя ни поведе на юг през дърветата.
Отвъд дърветата имаше малка полянка, която се спускаше към брега на заливчето. Прекосихме я в тъмното, наредени един зад друг. От двореца все още не ни виждаха. Появата ни подплаши няколко диви заека, които пасяха под лунната светлина, и те хукнаха в панически бяг, докато ние се промъквахме през ниски храсталаци и се препъвахме по стръмния бряг към каменистия плаж на заливчето. Тръгнахме по плажа на запад, скрити от стражите в двете галерии благодарение на високия бряг над залива. Вълните се разбиваха и съскайки се оттегляха на юг. Морето вдигаше толкова шум, че никой не би могъл да чуе стъпките на тежките ни ботуши по каменистия плаж.
Само веднъж надникнах над високия бряг, за да погледна към Морския дворец, извисил се над тъмната земя като голямо бяло чудо, огряно от лунната светлина. Красотата му ми напомни на Инис Трийбс, онзи вълшебен морски град, разграбен и разрушен от франките. Морския дворец се отличаваше със същата феерична красота, сякаш бе строен с лунни лъчи.
След като се отдалечихме достатъчно от двореца в западна посока, ние се покатерихме на високия бряг, помагайки си един на друг с дръжките на копията. После Нимю ни поведе на север към горите. През летните корони на дърветата се процеждаше достатъчно лунна светлина, за да можем да виждаме пътя си, но тук нямаше стражи. Безспирният грохот на морето изпълваше нощта, но веднъж съвсем наблизо чухме писък и всички замръзнахме, след това осъзнахме, че е изпищял див заек, хванат от невестулка. Въздъхнахме с облекчение и отново тръгнахме.
Стори ни си, че вървим твърде дълго сред тъмните дървета, но накрая Нимю най-сетне зави на изток и ни изведе до края на гората, където пред нас изникнаха белите стени на двореца. Не бяхме далеч от кръглата дървена шахта, по която лунната светлина слизаше в дълбините на храма и аз видях, че имаше още доста време докато луната се издигне достатъчно високо в небето, та да може да се промъкне през шахтата и да стигне до вътрешността на мазето с черните стени.
Точно когато се добрахме до края на гората, в храма започна пеенето. В началото се чуваше толкова тихо, сякаш вятърът стенеше, но после гласовете се извисиха и тогава разбрах, че всъщност женски хор напява странна, зловеща и кънтяща мелодия, каквато никога преди не бях чувал. Песента сигурно достигаше до нас през лунната шахта, защото се чуваше сякаш идва от много далеч — призрачна песен, като че ли в Отвъдния свят пееше хор от мъртъвци. Думите не се чуваха, но всички разбрахме, че песента е тъжна, защото мелодията й се виеше злокобно нагоре и надолу през мрачни полутонове, набираше сила, после заглъхваше и се стопяваше в далечния шум на разбиващи се вълни. Музиката беше хубава, но ме накара да изтръпна и да докосна железния връх на копието си.
Излезехме ли от гората, стражите в западната галерия щяха да ни видят, затова продължихме да вървим още малко под прикритието на дърветата, за да стигнем до мястото, където пътят ни до двореца щеше да бъде покрит със сложна плетеница от черни сенки. Имаше овощна градина, няколко реда нискостеблени плодови дръвчета и дори висока ограда, която пазеше зеленчуковата градина от сърни и зайци. Движехме се бавно, един по един, и през цялото време непознатата песен се издигаше и пропадаше, плъзгаше се и се виеше, следвайки странните тонове на мелодията. Над шахтата трептеше дим, отразил сиянието на луната. Лекият нощен ветрец носеше към нас миризмата му — миризма на храм: остра, едва ли не противна.
Вече бяхме съвсем близо до колибите на копиеносците. Куче залая, след него друго, но никой от стопаните им не прие това като сигнал за тревога — само викнаха на кучетата си да млъкнат и животните полека лека се укротиха. Чуваше се единствено стенанието на морето, шумоленето на дърветата и тихата зловеща мелодия на песента.
Водех групата, защото само аз бях ходил до тази вратичка. Страхувах се, че няма да я намеря, но всичко се оказа много по-лесно. Открих старите тухлени стъпала, внимателно слязох по тях и леко бутнах вратата. Тя не се отвори и за момент си помислих, че е залостена, но после поддаде, металната панта изскърца и в очите ми блесна светлина.
Свещи осветяваха цялото мазе. Примигнах заслепен и чух приглушения глас на Гуенхуивач.
— Бързо! Бързо!
Промъкнахме се вътре един по един — тридесет големи мъже с ризници, наметала, копия и шлемове. Гуенхуивач ни изсъска да стъпваме тихо. Затвори вратата зад нас и я залости.
— Храмът е натам — прошепна тя, сочейки към коридора, осветен с тръстикови свещи, който водеше към вратата на светилището. Гуенхуивач бе възбудена и пълното й лице пламтеше. Призрачната песен на
