тихо изстена, после отново замълча. Друга жена се люлееше напред-назад.
Лунните лъчи ставаха все повече и хвърляха бледа светлина върху строгото красиво лице на Гуинивиър. Светлинната колона вече бе почти вертикална. Една от голите жени потрепера, не от студ, а от религиозен екстаз. После Лавейн се наведе да надникне в шахтата. Луната освети голямата му брада и неговото твърдо широко лице с бойния белег. Погледа нагоре няколко мига, отстъпи назад и тържествено докосна Гуинивиър по рамото.
Тя се изправи и рогата на диадемата й почти докоснаха ниския сводест таван на мазето. Ръцете й бяха скрити под пелерината, която се спускаше от раменете й чак до пода. Гуинивиър затвори очи.
— Коя е Богинята? — попита тя.
— Изида, Изида, Изида — тихо напяваха жените, — Изида, Изида, Изида.
Стълбът лунна светлина вече беше широк почти колкото шахтата — голяма задимена сребриста колона от светлина, която сияеше и се движеше в центъра на мазето. Когато за първи път видях този храм, си помислих, че е доста безвкусно направен, но през нощта, осветен от тази светеща колона от бяла светлина, той изглеждаше зловещ и тайнствен, като всяко светилище.
— А кой е Богът? — попита Гуинивиър, все още със затворени очи.
— Озирис — отговориха тихо голите мъже, — Озирис, Озирис, Озирис.
— И кой ще седне на трона? — попита отново Гуинивиър.
— Ланселот — отговориха заедно мъжете и жените, — Ланселот, Ланселот.
Щом чух това име, разбрах, че тази нощ нищо нямаше да бъде както трябва. Тази нощ никога нямаше да възстанови старата Британия, тази нощ щеше да ни донесе само ужаси, защото тази нощ щеше да съсипе Артур — знаех го, и ми се прииска да изляза от светилището, да се върна в мазето и да отведа Артур навън на свеж въздух, под чистата лунна светлина, и после да го върна назад през всичките изминали години, през всичките дни и часове и да направя така, че тази нощ никога да не настъпи в живота му. Но не помръднах. Нимю също стоеше неподвижна. Не смеехме да мръднем, защото Гунивиър бе протегнала дясната си ръка, за да вземе черния жезъл от Лавейн — движението й повдигна червената пелерина и разкри дясната половина на тялото й, а под тежките гънки на наметалото тя бе гола.
— Изида, Изида, Изида — въздишаха жените.
— Озирис, Озирис, Озирис — шептяха мъжете.
— Ланселот, Ланселот, Ланселот — напяваха всички заедно.
Гуинивиър взе жезъла със златната луна на върха и го протегна напред. Пелерината отново скри дясната й гръд. С бавни превзети движения Гуинивиър докосна с жезъла нещо, което лежеше пред нея в басейнчето с вода точно под светещата, трептяща шахта, от която сега се спускаше право надолу сребристият задимен стълб светлина. Всички стояха неподвижно, дори като че ли не дишаха.
— Стани! — заповяда Гуинивиър. — Стани! — И хорът отново запя странната, призрачна песен. А над главите на поклонниците видях един мъж да излиза от басейна. Беше Динас. Водата се стичаше по високото му мускулесто тяло и капеше от дългата му черна коса. Той вървеше бавно, а хорът пееше все по-силно и по-силно:
— Изида! Изида! Изида!
Пяха докато Динас най-после се изправи пред Гуинивиър с гръб към нас. Той също бе гол. Излезе от басейна и Гуинивиър подаде черния жезъл на Лавейн. Тя вдигна ръце и разкопча пелерината, която падна върху трона. Съпругата на Артур стоеше там чисто гола само със златното украшение на врата и слоновата кост на главата си. Тя отвори ръце, а внукът на Танабурс се качи на подиума и влезе в прегръдките й.
— Озирис! Озирис! Озирис! — викаха жените в мазето. Някои от тях се извиваха напред-назад като християните в Иска, завладяни от подобен екстаз. Гласовете станаха нестройни.
— Озирис! Озирис! Озирис! — напяваха те. Гуинивиър отстъпи, а голият Динас се обърна с лице към поклонниците и вдигна триумфално ръце. Така той показа великолепното си голо тяло, което не оставяше капка съмнение, че той е мъж, нито оставяше съмнение за онова, което Динас трябваше да направи след малко. Гуинивиър, с красивото си стройно тяло, обляно в призрачна сребристобяла светлина, го хвана за ръка и го поведе към завесата, която висеше зад трона. Лавейн тръгна с тях, а жените се гърчеха и се люлееха напред-назад и викаха името на своята велика Богиня.
— Изида! Изида! Изида!
Гуинивиър дръпна завесата. Видях за миг стаята, в която беше светло като в слънчев ден, после дрезгавите гласове се засилиха, изтънели от ново вълнение, когато мъжете в храма посегнаха към жените до себе си и точно тогава вратата зад мен широко се отвори и в светилището влезе Артур в целия блясък на своите военни доспехи.
— Не, господарю — казах аз. — Недей, моля те!
— Ти не трябваше да си тук, Дерфел — укори ме той тихо. В дясната си ръка държеше малкото букетче цъфнали метличини, което бе набрал за Гуинивиър, а в лявата стискаше ръката на сина си. — Излизай — заповяда ми той, но в този момент Нимю дръпна завесата и кошмарът на моя господар започна.
Изида е Богиня. В Британия я донесли римляните, но тя не идва от Рим, а от далечна страна, която се намира много по на изток от Рим. Друг Бог дошъл от онзи край на света (макар и не точно от същата страна, мисля) е Митра. Според Галахад половината от световните религии се появили на изток, където, струва ми се, хората приличат повече на Сеграмор отколкото на нас. Християнството също е вяра, донесена от онези далечни земи, където, пак по думите на Галахад, по нивите расте само пясък, а слънцето е по-жестоко отколкото можем да си представим ние в Британия и никога не вали сняг.
Изида дошла от онези опалени от слънцето земи. Римляните я почитали като могъща Богиня и много жени в Британия приели нейната религия, след като римляните си отишли. Никога култът към Изида не е бил толкова популярен колкото християнството, защото християнството отвори вратите си за всеки, който иска да почита Христос, а Изида (както и Митра) ограничава броя на своите поклонници само в кръга на посветените в нейните мистерии. Галахад ми каза, че в известен смисъл Изида напомня Светата майка на християните, защото се слави като съвършена майка на сина си Ор, но Изида има и други способности, за които Дева Мария никога не е претендирала. За своите поклонници Изида е Богиня на живота и смъртта, лечителка и, разбира се, Богиня на троновете на смъртните.
Галахад ми каза, че Изида била омъжена за Бог на име Озирис, но в една война между Боговете Озирис бил убит, а тялото му нарязано на парчета, които били пръснати в някаква река. Изида намерила парчетата плът и нежно ги съединила. После легнала с парчетата, за да върне живота на своя съпруг. И Озирис наистина оживял благодарение на силата на Изида. Галахад не харесваше тази история и непрекъснато се кръстеше докато я разказваше. Предполагам, че в задименото черно мазе двамата с Нимю бяхме наблюдавали именно тази история с възкресяването и за това как жената дава живот на мъжа. Бяхме видели как Изида, Богинята, майката, дарителката на живот, прави чудото, което връща живота на нейния съпруг а нея превръща в пазителка на живите, покровителка на умрелите и дарителка на земни тронове. За Гуинивиър най-важната дарба на Изида бе именно силата на Богинята да отрежда кой ще седи на престола в земните кралства и заради тази сила Гуинивиър я почиташе.
Нимю дръпна завесата и мазето се изпълни с писъци.
За секунда, за една ужасна секунда, Гуинивиър се поколеба застанала край завесата в другия край на помещението. После се обърна да види какво бе разстройло нейните ритуали. Стоеше там висока и гола и толкова ужасяваща в бледата си красота, а до нея гол мъж. На вратата на мазето стоеше нейният съпруг, хванал сина си с една ръка и с цветя в другата. Лицевите предпазители на шлема му бяха отворени. Видях лицето му в онзи ужасен миг, а то изглеждаше така като че ли току-що се бе разделил с душата си.
Гуинивиър изчезна зад завесата, дърпайки след себе си Динас и Лавейн. Артур издаде ужасен звук — наполовина боен вик, наполовина стон. Бутна Гуидър назад, пусна цветята, изтегли Екскалибур и се втурна безразсъдно между пищящите голи поклонници, които се разбягаха пред него.
— Хванете всичките! — викнах аз на копиеносците, които тръгнаха след Артур. — Не ги оставяйте да избягат! Хванете ги! — после и аз хукнах след Артур, Нимю също. Артур прескочи черния басейн, прескочи и подиума и в полета си събори една факла. С един замах на Екскалибур помете черната завеса, зад която се бяха скрили Гуинивиър и двамата близнаци.
И замря.
Застанах до него. Бях хвърлил копието си докато тичах през храма и сега държех в ръка Хюелбейн.
