Нимю бе с мен и щом надникна в малката стая нададе победен вой. Това изглежда беше вътрешното светилище на Изида, и тук, в служба на Богинята, бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Свещения съд бе първото нещо, което видях, защото бе поставен върху черен пиедестал, висок до кръста ми, а в стаята имаше толкова много свещи, че Свещения съд със своето злато и сребро сияеше, отразявайки ярката им светлина. В стаята бе толкова светло, защото всички стени с изключение на стената откъм завесата бяха покрити с огледала. Имаше огледала на стените и дори по тавана, огледала, които умножаваха пламъчетата на свещите и отразяваха голотата на Гуинивиър и Динас. В ужаса си, Гуинивиър бе скочила в голямото легло, което изпълваше другия край на стаята, и бе сграбчила една меча кожа в старанието си да скрие бледото си тяло. Динас стоеше до нея, стиснал ръце пред слабините си, а Лавейн ни гледаше предизвикателно.
Удостои Артур с кратък поглед, едва забеляза Нимю, и вдигна тънкия си черен жезъл срещу мен. Знаеше, че съм дошъл за душата му и сега щеше да ми се противопостави с най-голямата магия, на която бе способен. Насочи жезъла си към мен, а в другата ръка държеше парчето от истинския кръст, което епископ Сенсъм даде на Мордред в деня на неговата акламация. Държеше треската над Свещения съд, който бе пълен с някаква тъмна ароматна течност.
— И другите ти дъщери ще умрат — каза ми той, — само трябва да го пусна.
Артур вдигна Екскалибур.
— И твоят син ще умре! — обърна се към него Лавейн. И двамата замръзнахме. — Сега си вървете — спокойно нареди той. — Нахлухте в светилището на Богинята, а сега ще си тръгнете и ще ни оставите на мира. Иначе ще умрат всички, които обичате.
Той зачака. Зад него, между Свещения съд и леглото, стоеше Кръглата маса на Артур с крилатия кон, изобразен върху каменния й плот, а върху него имаше разнебитена кошница, обикновен рог, стар хамут, тъп нож, точило, палто, наметало, глинен съд, дъска за игра, воински пръстен и куп загнили изпочупени дървета. Отрязаната плитка от брадата на Мерлин също бе там, все още с вързаната за нея черна панделка. Цялата сила на Британия беше в тази малка стаичка и тя бе свързана с частица от най-могъщата магия на християните.
Аз вдигнах Хюелбейн и Лавейн помръдна готов да пусне парчето от разпятието на християнския Бог в течността. Тогава Артур сложи ръка на щита ми да ме спре.
— Вървете си — каза Лавейн. Гуинивиър мълчеше и ни гледаше с широко отворени очи, стиснала кожата, с която се бе покрила.
Тогава Нимю се усмихна. Държеше своя вързоп с две ръце и сега го разтърси пред Лавейн. Изпищя и пусна края на вързопа. Писъкът й проехтя, заглушавайки виковете на жените зад нас.
Във въздуха се разлетяха усойници. Сигурно бяха една дузина, намерени и хванати от Нимю предишния следобед и пазени точно за този момент. Те се извиха във въздуха и Гуинивиър изпищя и дръпна кожата да скрие лицето си. А Лавейн като видя литналата към лицето му отровна змия, инстинктивно трепна и приклекна. Парчето дърво се плъзна по пода, а змиите, събудени от топлината в мазето, запълзяха през леглото към Съкровищата на Британия. Направих крачка напред и силно ритнах Лавейн в корема. Той падна, една усойница го ухапа по глезена и Лавейн изпищя.
Динас се сви на леглото, ужасен от змиите и там замря, усетил Екскалибур на врата си.
Хюелбейн бе вече на врата на Лавейн и аз използвах острието на меча, за да го накарам да ме погледне. Усмихнах се и промълвих:
— Дъщеря ми ни гледа от Отвъдния свят. Изпраща ти поздрави, Лавейн.
Той се опита да отговори, но не можа да каже и дума. Една змия се уви около крака му.
Артур втренчено гледаше към кожата, под която се бе скрила жена му. После почти нежно протегна Екскалибур и махна змиите оттам. Дръпна кожата към себе си, за да види лицето на жена си. Гуинивиър се вторачи в него — цялата й красива гордост бе изчезнала. Тя беше просто една ужасена жена.
— Имаш ли някакви дрехи тук? — внимателно попита Артур. Тя поклати глава.
— Има едно червено наметало на трона — обадих се аз.
— Би ли го донесла, Нимю? — помоли Артур.
Нимю донесе пелерината и Артур я подаде на жена си с върха на Екскалибур.
— Ето, заповядай — каза той все така тихо. Една гола ръка се показа изпод кожата и взе наметалото.
— Обърни се — прозвуча изплашения тих глас на Гуинивиър — гледаше към мен.
— Обърни се, Дерфел, моля те — настоя и Артур.
— Има нещо, което трябва да направя преди това, господарю.
— Просто се обърни — заповяда Артур без да сваля поглед от жена си.
Протегнах ръка и преобърнах Свещения съд. Той падна с трясък от пиедестала на пода и тъмната течност се разля по плочите. Това накара Артур да се обърне към мен. Той впи поглед в очите ми. Не можах да го позная. Лицето му бе толкова сурово и студено, толкова лишено от живот. Но в тази нощ Артур трябваше да узнае още нещо. Щом трябваше да изпие тази чаша, пълна с ужаси, по-добре беше да пресуши и последната горчива капка в нея. Опрях върха на Хюелбейн отново в гърлото на Лавейн.
— Коя е Богинята? — попитах го.
Той завъртя глава и аз натиснах Хюелбейн, потече кръв.
— Коя е Богинята? — попитах го пак.
— Изида — прошепна той. Стискаше глезена, където го ухапа усойницата.
— А кой е Богът? — продължих аз.
— Озирис — отвърна той ужасен.
— А кой ще седне на трона?
Лавейн потрепера и не отговори.
— Това са думите, господарю, които ти не чу — обясних аз на Артур без да свалям Хюелбейн от гърлото на Лавейн. — Но аз ги чух и Нимю ги чу. Кой ще седне на трона? — обърнах се отново към Лавейн.
— Ланселот — каза той тихо, почти без глас. Но Артур го чу, и сигурно вече бе видял под мечата кожа голямата бяла бродерия върху черното одеяло, което покриваше леглото в тази огледална стая. На одеялото бе изобразен морския орел на Ланселот.
Плюх върху Лавейн. Прибрах Хюелбейн. после сграбчих дългата черна коса на силуреца. Нимю вече държеше Динас. Издърпахме ги обратно в храма и аз спуснах черната завеса, за да може Артур и Гуинивиър да останат сами. Гуенхуивач бе видяла всичко и сега се кискаше доволна. Поклонниците и хористките, всички голи, бяха клекнали в единия край на мазето, заобиколени от насочените копия на хората на Артур. Гуидър клечеше ужасен при вратата на мазето.
Зад нас Артур изкрещя само една дума.
— Защо?
И аз поведох убийците на дъщеря си навън под лунната светлина.
На зазоряване все още бяхме в Морския дворец. Трябваше отдавна да сме си тръгнали, защото някои копиеносци бяха успели да избягат от колибите, когато най-накрая рогът на Артур призова конниците от хълма. Тези бегълци щяха да тръгнат на север и да вдигнат под тревога отредите на Ланселот из Думнония. Но Артур сякаш бе неспособен да взима решения. Беше като зашеметен.
Когато зората заля света със светлина, той все още плачеше.
Тогава умряха Динас и Лавейн. Умряха на брега на залива. Мисля, че не съм жесток човек, но тяхната смърт беше много жестока и много мъчителна. Нимю се бе заела с това и всеки път, когато душите им се прощаваха с плътта, тя изсъскваше името на Даян в ушите им. В часа на своята смърт те вече не бяха мъже, езиците им бяха отрязани и всеки имаше само по едно око, а тази милост им бе оказана само, за да могат да видят всяко слеващо мъчение и своя край. Последното, което и двамата видяха бе златният кичур, завързан на дръжката на Хюелбейн, защото така завърших започнатото от Нимю. Близнаците тогава вече не бяха човешки същества, а просто вещи, кървави и треперещи от ужас неща. След като умряха, целунах кичурчето коса, отнесох го до един от мангалите в сводестите галерии и го хвърлих в жаравата, та нито частица от душата на Даян да не остане да се лута по земята. Нимю изгори плитката от брадата на Мерлин. Оставихме телата на близнаците край морето, легнали на лявата си страна и под лъчите на изгряващото слънце долетяха гларуси, за да разкъсат измъчената им плът с дългите си закривени клюнове.
