ги избегнем — каза Нимю и сви от пътя към по-гъстата гора, която растеше на запад. Предполагах, че гарнизонът във Виндокладия вече бе чул за появата на Артур в Морския дворец и едва ли гореше от желание да се изправи срещу него, но послушно тръгнах след Нимю, конниците също. — Артур просто се ожени за съперник, а не за другар в живота — каза тя след малко.
— Съперник ли?
— Гуинивиър можеше да управлява Думнония така добре както и всеки мъж, и по-добре от повечето мъже. Тя е по-умна от него и решителна досущ като него. Ако бе дъщеря на Утър вместо на оня глупак Лиодиган, тогава всичко щеше да е по-различно. Щеше да стане нова Будика и щеше да е пълно с мъртви християни от тук до Ирландско море и с мъртви сакси от тук до Германско море.
— Будика загубила войната, която водела — напомних й аз.
— Гуинивиър също — мрачно отбеляза Нимю.
— Не смятам, че е била съперник на Артур — поклатих аз глава. — Тя имаше власт. Мисля, че той не взимаше нито едно решение без да говори с нея.
— Но говореше и със съвета, а там жени не се допускат — заяви мрачно Нимю. — Постави се на мястото на Гуинивиър, Дерфел. Тя е по-бърза от всички вас, взети заедно, но всяка нейна идея е била обсъждана от глутница тъпи, надути мъже. Ти и епископ Емрис и оня глупак Сидрин, който се прави на толкова справедлив и честен, а като се прибере вкъщи бие жена си и я кара да гледа, докато той се търкаля в леглото им с момиче-джудже. Съветници! Да не мислиш, че Думнония ще забележи някаква разлика, ако всички вие се издавите?
— Всеки крал трябва да има съвет — казах аз възмутен.
— Не и ако е умен — отвърна Нимю. — Защо му е съвет? Мерлин да не би да има съвет? Нима на Мерлин му трябва стая пълна с надути глупаци да му казват какво да прави? Единсвената цел, на която служи съветът, е да ви кара да се чувствате важни.
— Съветът има много по-важни задачи — упорствах аз. — Ако няма съвет, как ще разбере кралят какво мисли неговият народ?
— Кой го е грижа какво мислят глупаците? Дай на хората да мислят за себе си и половината ще станат християни; има данък върху способността им да мислят — изплю се тя. — Е и какво точно правиш ти в съвета, Дерфел? Разправяш на Артур какво говорят твоите овчари? А Сидрин, предполагам, представя мъжете в Думнония, които се чифтосват с джуджета. Така ли е? — изсмя се тя. — Народът? Хората са идиоти, затова имат нужда от крал и затова кралят има копиеносци.
— Артур — казах аз твърдо — управляваше страната добре и го правеше без да използва копиеносците си срещу народа.
— И виж какво стана със страната — отвърна мрачно Нимю. Повървяхме няколко крачки мълчаливо. После тя въздъхна. — Гуинивиър през цялото време е била права, Дерфел. Артур трябваше да бъде крал. Тя знаеше това. Искаше го. Щеше дори да се задоволи с това, защото ако беше крал, тя щеше да бъде кралица, а това щеше да й даде толкова власт, колкото й бе нужна. Но твоят скъп Артур не искаше да седне на престола. Толкова възвишен! Всички тия свещени клетви! И какво искаше той? Да бъде земеделец. Да живее като теб и Сийнуин — щастлив дом, деца, смях — в нейните уста тази неща звучаха смешно. — Как мислиш, такъв живот щеше ли да задоволява Гуинивиър? Само мисълта за подобно нещо я отегчаваше! А Артур винаги е искал само това. Тя е дама с остър и бърз ум, а той иска да я превърне в дойна крава. Чудно ли ти е, че е потърсила други вълнения?
— В разврата ли?
— О, не ставай глупак, Дерфел. Аз да не би да съм развратница като съм спала с теб? — Стигнахме дърветата, Нимю зави на север и навлязахме между ясени и брястове. Копиеносците ни последваха все така безмълвно. Мисля, че и в кръг да ги бяхме водили, безропотно щяха да вървят след нас — бяха онемели от ужасите, видяни тази нощ. — Е, нарушила била брачната клетва — продължи Нимю, — да не мислиш, че е първата? Или пък смяташ, че това я превръща в курва? Ако е така, значи Британия е пълна с курви. Тя не е курва, Дерфел. Тя е силна жена, надарена с бърз ум и красота, а Артур обичаше красотата й, но не искаше да използва ума й. Не я остави да го направи крал и затова тя се обърна към тая нейна смешна религия. И всичко, което Артур можа да направи, бе да й обяснява колко щастлива щяла да бъде, когато той закачи Екскалибур на някой пирон и започне да отглежда добитък! Направо е за смях. И понеже на Артур никога нямаше да му дойде на ум да изневерява на жена си, той никога не се усъмни във верността на Гуинивиър. Всички се съмнявахме, но не и Артур. Той все си мислеше колко съвършен е бракът му, а през цялото време докато е бил далеч от дома, красотата на Гуинивиър е привличала мъжете, както мършата привлича мухите. А тези мъже бяха хубави, умни, мъже, които искат власт. Един от тях бе красив мъж, ламтящ за цялата власт, която може да получи и Гуинивиър реши да му помогне. Артур искаше краварник, а Ланселот искаше да бъде Велик крал на Британия — предизвикателство много по-интересно за Гуинивиър от отглеждането на крави или бърсането на наакани бебета. А тази идиотска религия насърчаваше амбициите й. Да раздава тронове! — Нимю се изплю. — Тя не спеше с Ланселот, защото е курва, велики глупако, спеше с него, за да го направи Велик крал.
— А с Динас? — попитах аз. — Ами с Лавейн?
— Те са били нейни жреци. Те са й помагали, а в някои религии, Дерфел, мъжете и жените се съвкупляват, защото това е част от култа. И защо не? — ритна тя някакъв камък, който се търкулна и се скри в треволяка. — А повярвай ми, Дерфел, тия двамата бяха хубави мъже. Знам, защото аз им отнех красотата парче по парче, но го направих не заради това, което са правили с Гунивиър, а заради това, което направиха на дъщеря ти — Нимю замълча и тръгна замислена. — Не презирай Гунивиър — каза ми тя след млако. — Не я презирай задето се е почувствала отегчена. Презирай я, ако трябва, затова, че открадна Свещения съд и бъди благодарен, че Динас и Лавейн не успяха да отключат силата му. Той все пак е поработил за Гуинивиър. Всяка седмица се е къпала в него и затова не остаряваше.
Зад нас се чуха стъпки и ние се обърнахме. Беше Артур — искаше да ни настигне. Все още изглеждаше замаян, но в последните няколко минути сигурно бе осъзнал, че сме се отклонили от пътя.
— Къде отиваме? — попита той.
— Да не искаш гарнизонът във Виндокладия да ни види? — попита на свой ред Нимю, посочвайки отново дима от огньовете.
Той не отговори, а се втренчи в пушека като че ли никога не бе виждал такова нещо. Нимю ме погледна и вдигна рамене пред явната му неспособност да разсъждава.
— Ако искаха да се бият — каза Артур, — досега да са тръгнали да ни търсят. — Очите му бяха зачервени и подпухнали, а косата му като че ли бе побеляла повече, но може и да съм си въобразил. — Ти какво щеше да направиш, ако беше на мястото на врага? — попита ме той. Нямаше пред вид жалкия гарнизон във Виндокладия, но не искаше да споменава името на Ланселот.
— Щях да се опитам да ви вкарам в капан, господарю.
— как? Къде? — попита той раздразнен. — На север, нали? Оттам е най-прекият път, по който можем да стигнем до приятели, и всички знаят това. Затова ние няма да вървим на север — Артур ме погледна като че ли ме вижда за първи път. — А ще отидем да им прережем гърлата, Дерфел — заяви той свирепо.
— Да им прережем гърлата?
— Отиваме в Каер Кадарн.
Не оговорих веднага. Той не разсъждаваше трезво. Мъката и гневът го бяха разстройли и аз се чудех как да го отклоня от това самоубийство.
— Ние сме само четиридесет, господарю — тихо му напомних аз.
— Каер Кадарн — повтори той, без да обръща внимание на моите възражения. — Който държи Каер Кадарн, държи Думнония, а който държи Думнония, държи Британия. Ако не искаш да дойдеш, Дерфел, върви където искаш. Аз отивам в Каер Кадарн — заяви той и ми обърна гръб.
— Господарю! — повиках го аз. — Дунум е на пътя ни.
Това бе най-голямата крепост пред нас и макар че без съмнение гарнизонът в нея бе намален, войниците там бяха повече от достатъчно, за да разгромят нашия малък отряд.
— Не ме интересува, Дерфел, ако ще всички крепости в Британия да се намират на пътя ни — плю Артур. — Казах ти — прави каквото искаш, но аз отивам в Каер Кадарн — обърна се и викна на конниците да тръгват на запад.
Затворих очи, убеден, че моят господар просто иска да умре. Без любовта на Гуинивиър той просто
