охранявана и че нашите дванадесет фалшиви монаси ще имат нужда от голям късмет и много смелост, за да измамят гарнизона и да ни отворят портите на града. Нимю ги благослови, те прехвърлиха билото и тръгнаха надолу един подир друг. Дали защото носехме Свещения съд, или просто поради късмета, който Артур обикновено имаше по време на война, но нашият номер мина. Двамата с Артур лежахме в топлата трева на билото и наблюдавахме как Исса и неговите хора се хлъзгаха и препъваха по опасния западен склон на хълма Пен, после прекосиха просторните пасбища и се изкачиха по стръмната пътека, която водеше към източната порта на Каер Кадарн. Трябваше да се престорят на бегълци, измъкнали се от нападение на Артуровите конници. Стражите изглежда им повярваха, защото им отвориха портата. Исса и хората му избиха доверчивите часовои и взеха копията и щитовете им, за да могат да защитават отворената врата. Християните никога не простиха на Артур и тази хитрост.
Артур се качи на гърба на Ламрей веднага щом портата на Каер Кадарн бе овладяна.
— Хайде! — викна той и двадесетте конника пришпориха животните си. Прехвърлиха билото и се спуснаха по стръмния тревист склон. Десет от тях последваха Артур до самата крепост, а другите заобиколиха в галоп хълма, за да отрежат пътя за бягство на всеки, който би искал да напусне Каер Кадарн от западната порта.
Тръгнахме и ние след конниците. Ланвал трябваше да пази Гуинивиър, затова се придвижваше по- бавно, но моите хора се спуснаха стремглаво по склона, след това по каменната пътека нагоре по хълма на Каер Кадарн към портата, където чакаха Исса и Артур. Гарнизонът обаче не оказа никаква съпротива след като стана ясно, че не може да разчита на крепостната стена. Той се състоеше от петдесет копиеносеца, повечето сакати ветерани или младоци, но спокойно можеха да защитават града, ако трябваше да го щурмуваме с нашия малък отряд. Малцината, които се опитаха да избягат, бяха бързо заловени от конниците ни и върнати обратно. Исса и аз отидохме до западната порта, смъкнахме знамето на Ланселот и на негово място издигнахме мечката на Артур. Нимю изгори отрязаната коса, после плю върху ужасените монаси, които живееха тук, за да ръководят строителството на голямата църква на Сенсъм.
Тези монаси, които показаха по-голямо желание за съпротива от гарнизона, вече бяха изкопали основите на църквата, а за укрепването им бяха домъкнали големите скални късове от каменния кръг на върха на хълма. Стените на залата за угощения вече бяха полуразрушени — монасите използваха гредите за стените на своята църква с форма на кръст.
— Ще гори чудесно — весело отбеляза Исса, потърквайки обръснатото си чело.
На Гуинивиър и на сина й не бе разрешено да се настанят в замъка. Предоставиха им най-голямата колиба на хълма. Там живееше семейството на някакъв копиеносец, но те освободиха жилището и на Гуинивиър й бе заповядано да се настани там. Тя погледна леглото — купчина слама от ръж, видя паяжините между покривните греди и потръпна. Ланвал постави копиеносец на вратата и се загледа към един от конниците на Артур, повлякъл командващия на гарнизона, заловен при опита си да избяга от Каер Кадарн.
Този командващ бе Лохолт — единият от близнаците на Артур, които съсипаха живота на майка си Айлийн и винаги бяха против баща си. Сега Лохолт, приел Ланселот за свой господар, вървеше, влачен за косата, към баща си.
Лохолт падна на колене. Артур дълго го гледа, после безмълвно си тръгна.
— Татко! — викна Лохолт, но Артур не се обърна.
Мина покрай редицата от пленици. Някои от тях позна, защото преди време бяха служили при него, другите бяха белги, дошли от старото кралство на Ланселот. Белгите бяха деветнадесет. Отведохме ги при строежа на църквата и ги екзекутирахме. Беше сурово наказание, но Артур не беше в настроение да проявява милосърдие към мъже, нахлули в страната му. Той заповяда на моите хора да ги убият и те ги убиха. Монасите протестираха, жените и децата на пленниците пищяха срещу нас, докато заповядах да ги отведат до източната порта и да ги изхвърлят навън.
Останаха тридесет и един пленници, всичките думнонци. Артур ги понижи в ранг и избра шестима от тях — петия, десетия, петнадесетия, двадесетия, двадесет и петия и трийстия.
— Убий ги — заповяда ми той студено и аз отведох шестимата мъже в изкопа за църквата и добавих труповете им към кървавия куп. Останалите пленници коленичиха и един по един целунаха меча на Артур, за да подновят клетвата си към него. Но преди това всеки един от тях бе принуден да коленичи пред Нимю, която жигоса челата им с нагорещен до червено връх на копие. Така мъжете бяха белязани, за да се знае, че са воини, разбунтували се срещу своя господар, и престъпят ли отново клетвата си за вярност, трябваше да бъдат екзекутирани. Засега със своите изгорени чела и болката пулсираща в раната, те бяха съмнителни съюзници, но все пак Артур вече имаше повече от осемдесет войника, една малка армия.
Лохолт чакаше на колене. Все още бе много млад, с гладко лице и рядка брадица. Артур го хвана за брадата и го задърпа към кралския камък, останал единствен от стария кръг. Артур блъсна Лохолт към камъка и младежът се свлече до него.
— Къде е брат ти? — попита Артур.
— С Ланселот, господарю — трепереше Лохолт. Беше ужасен от вонята на изгорена кожа.
— И къде е това?
— Тръгнаха на север, господарю — Лохолт вдигна очи към баща си.
— Значи и ти можеш да тръгнеш натам — каза Артур. Лицето на Лохолт се отпусна и той въздъхна с облекчение — щеше да живее. — Но преди това ми кажи — продължи Артур с леден глас, — защо вдигна ръка срещу баща си?
— Казаха, че си мъртъв, господарю.
— А ти какво направи, сине, за да отмъстиш за смъртта ми? — попита Артур и зачака отговор, но Лохолт нямаше какво да каже. — А като чу, че съм жив, защо остана на страната на моите врагове?
Лохолт се вгледа в непреклонното лице на баща си и намери смелост да отговори искренно.
— Ти никога не си бил баща за нас — каза той мрачно.
Лицето на Артур се сви в спазъм и за миг си помислих, че ще избухне в ужасен пристъп на гняв, но когато заговори, гласът му бе странно спокоен.
— Сложи си дясната ръка на камъка — заповяда той на Лохолт.
Лохолт помисли, че ще трябва да положи клетва и покорно постави ръката си в центъра на кралския камък. Артур извади Екскалибур. Едва тогава Лохолт разбра какво възнамеряваше да направи баща му и дръпна ръката си.
— Не! — викна той. — Моля те! Недей!
— Дръж му я, Дерфел — каза Артур.
Лохолт се опита да се бори с мен, но не можеше да се мери със силата ми. Пернах го през лицето, за да го усмиря и разголих дясната му ръка до лакътя. Дръпнах я и със сила я положих върху камъка. Задържах я там, а Артур вдигна меча. Лохолт заплака.
— Не, татко! Моля те!
Но Артур нямаше милост в този ден. И много дни след това.
— Ти вдигна ръка срещу баща си, Лохолт, затова ще загубиш и баща си, и ръката си. Отричам се от теб — след тези ужасни думи Артур замахна с меча и над камъка бликна струя кръв. Лохолт се сгърчи и запищя, вперил поглед ужасен в отрязана си ръка, след това зави от силната болка.
— Превържи го — обърна се Артур към Нимю, — и малкият глупак може да си върви.
Ритнах отрязаната ръка с двата покъртителни воински пръстена на нея, за да я махна от камъка. Артур бе пуснал Екскалибур в тревата, аз вдигнах меча и почтително го поставих върху кървавото петно. Така е добре, помислих си. Този меч отдавна трябваше да бъде поставен върху кралския камък.
— Сега ще чакаме — мрачно заяви Артур, — и ще оставим копелето да дойде при нас.
Все още нямаше сили да произнесе името на Ланселот.
Ланселот пристигна два дни по-късно.
Неговите планове се проваляха по всички линии, но ние все още не знаехме това. Подкрепен от двата отряда поуиски копиеносци, Сеграмор бе отрязал хората на Сердик при Кориниум и саксите успели да избягат само благодарение на отчаяния нощен поход, който предприели. Но петдесет от тях не могли да избегнат отмъщението на Сеграмор и загубили живота си. Границата на Сердик все още бе много по на запад отколкото преди бунта на Ланселот, но новината, че Артур е жив и е превзел Каер Кадарн, както и
