възможност да сгафи, когато напусна военните и стана младши съветник по политическите въпроси в американското посолство в Мексико. През по-голямата част от времето използваше данните от електронното разузнаване, за да проследява дилърите на наркотици сред мексиканските военни, макар че от време на време й се разрешаваше да излиза за задачи в реални условия и да използва някои от уменията за работа под прикритие, които беше придобила. Един от най-ценните аспекти на трите години, които прекара в Мексико, беше, че научи триковете, които се оказаха толкова ефикасни този следобед — колкото и да бяха неприятни те за Марта и препълнилите автобуса пътници. След като тя и приятелката й Ана Ривера от кабинета на мексиканския министър на правосъдието бяха притиснати една нощ от двама хашлаци от един картел за наркотици, Ейдийн откри, че най-добрият начин да се отблъсне един нападател не е в това да си носиш свирка или нож, нито да го ритнеш в слабините или да му извадиш очите. Най-добра работа вършеше да си имаш влажни салфетки в чантата. Точно с такива Ана си изтри ръцете до лактите, след като беше запратила по онези двамата няколко mierda de perro.
Кучешки лайна. Ана ги беше събрала небрежно от улицата и беше почнала да замеря хашлаците, които ги преследваха. След това беше омазала и ръцете си, за да е сигурна, че никой няма да посегне да я хване. Каза, че никога не е попадала на нападател, който да продължи да й досажда след подобни действия от нейна страна. Тримата „улични изнудвачи“ в Мадрид определено не бяха изключение от правилото.
Марта и Ейдийн вървяха мълчешком към извисилите се бели колони на Паласио де лас Кортес. Построен през 1842 година, дворецът беше седалището на Конгреса на депутатите; заедно със Senado — Сената — той побираше двете камари на испанския парламент. Слънцето беше залязло и двата бронзови лъва, поставили лапите си върху топовни гюлета, бяха осветени с прожектори. Статуите бяха излети от оръжията, отнети от враговете на Испания. Бяха разположени от двете страни на стъпалата, които водеха до висока метална врата, врага, която се използваше само в церемониални случаи. От лявата страна на главния вход имаше висока желязна ограда, по чийто горен ръб си виждаха множество шипове. До нея бе долепена малка кабинка за охраната с непроницаеми за куршуми прозорци. Това беше мястото, през което депутатите влизаха в залите на парламента.
Нито една от двете жени не каза нито дума, докато минаваха покрай внушителната гранитна фасада на двореца. Въпреки че беше работила за Оперативния център много малко, Ейдийн знаеше, че духом шефката й вече е на срещата. Марта безмълвно обмисляше за пореден път нещата, които искаше да каже на Серадор. Конкретната роля на Ейдийн пък се състоеше в това да използва опита си с мексиканските метежници и познанията си по испански, за да следи дали нещо не е било заявено или разбрано погрешно.
„Само ако имахме малко повече време да се подготвим“ — помисли си тя, докато се разхождаха, правеха снимки и въобще се държаха като туристи, като междувременно се придвижваха бавно към портала. Оперативният център едва беше успял да си поеме дъх от историята със заложниците в долината Бекаа, когато от американското посолство в Мадрид беше дошла тази задача. Съобщението им беше предадено с толкова малко шум, че само депутатът Серадор, посланикът Невил, президентът Майкъл Лорънс и най- близките му съветници и служителите от върха на Оперативния център разбраха за него. Ако Серадор беше прав, на риск бяха изложени десетки хиляди хора.
В далечината се чу църковна камбана. На Ейдийн тя й прозвуча някак по-свято в Испания, отколкото във Вашингтон. Тя преброи ударите. Часът беше шест. Двете с Марта се насочиха към къщичката на охраната.
— Nosotros aqni para un viaje todo comprendido — каза Ейдийн през процепа в стъклото. „Тук сме на туристическа обиколка.“ За да завърши картината за въодушевените туристи, тя добави, че някакъв общ приятел бил уредил частно посещение на сградата.
Един млад висок войник с безизразно лице ги попита за имената им.
— Senorita Temblon у Senorita Serafico — отвърна Ейдийн и му подаде фалшивите им лични карти. Преди да напуснат Вашингтон, Ейдийн се беше погрижила за тях, след като се беше посъветвала с кабинета на Серадор. Всичко — от самолетните билети до резервациите в хотела — беше под тези имена.
Пазачът се извърна и провери в някакъв списък на едно табло. Ейдийн се огледа. Зад оградата имаше обширна тревна площ, над която синьо-черното небе изглеждаше особено красиво. В дъното на тази площ имаше малка каменна постройка, където бяха разположени спомагателните правителствени служби. Зад нея пък се намираше покрита със стъкло нова сграда — там бяха кабинетите на депутатите. Комплексът беше внушителен и напомни на Ейдийн колко далеч бяха стигнали испанците след смъртта на El Caudillo — „водача“ — Франциско Франко през 1975 година. Сега страната беше конституционна монархия с министър- председател и крал с до голяма степен номинална титла. Самият Паласио де лас Кортес говореше доста красноречиво за един от най-мъчителните моменти в историята на Испания. По тавана на Заседателната зала се виждаха дупки от куршуми спомен от десничарски опит за преврат през 1981 година. Дворецът беше ставал обект и на други нападения, едно от най-забележителните от които през 1874 година, когато президентът Емилио Кастелар загубил при един вот на недоверие и войниците открили огън по коридорите.
През този век конфликтите в Испания бяха останали предимно във вътрешните работи и по време на Втората световна война страната беше останала неутрална. В резултат светът беше обърнал сравнително малко внимание на проблемите и политиката й. Но когато Ейдийн учеше езици в колежа, преподавателят й по испански сеньор Арместо беше казал, че Испания е на ръба на катастрофата.
„Ако има трима испанци, мненията са поне четири — беше казал той. — Когато световните събития заработят в услуга на нетърпеливите и недоволните, тези мнения ще се чуят много силно и ще има много насилие.“
Сеньор Арместо беше прав. Раздробяването се беше превърнало в политическа тенденция — от разпадането на Съветския съюз и Югославия, през отцепническото движение в Квебек, до надигащия се етноцентризъм в Съединените щати. Испания не беше имунизирана срещу подобно нещо. Ако страховете на депутата Серадор се окажеха основателни — а разузнаването на Оперативния център ги беше потвърдило, — страната беше обречена да навлезе в най-страшните си размирици през последните хиляда години. Както беше казал шефът на разузнаването Боб Хърбърт, преди Марта да напусне Вашингтон: „В сравнение с това Испанската гражданска война ще прилича на безобидна кавга.“
— Un momento — пазачът остави списъка си, взе слушалката на червения телефон в задната част на помещението и набра някакъв номер.
Докато часовоят разговаряше, Ейдийн се обърна и огледа широкото авеню, което беше задръстено от трафика — la hora de aplastar — „ударният час“, както го наричаха тук. Фаровете на бавно пълзящите коли блестяха заслепяващо в тъмния здрач. Когато пешеходците минаваха пред тях, те сякаш светваха и изгасваха. От време на време проблясваше светкавицата от фотоапарата на някой турист, спрял се, за да снима двореца.
Ейдийн тъкмо премигваше от ефекта на една такава светкавица, когато някакъв млад мъж, който току- що беше направил снимка, прибра фотоапарата си в джоба на дънковото си яке и се обърна към кабинката на пазача. Ейдийн не можеше да го види ясно поради ниско нахлупената бейзболна шапка, но усети, че е вперил поглед в нея.
Поредният хулиган! Мъжът бавно тръгна към тях. Ейдийн реши този път да остави Марта да се оправя и понечи да се обърне, но в същия момент забеляза как една кола спира до бордюра точно зад мъжа. Изведнъж светът сякаш започна да се върти около нея на забавен каданс. Младият мъж извади изпод якето си нещо, което приличаше на пистолет…
За секунда Ейдийн се парализира. После обучението й си каза думата.
— Fusilar! — изкрещя тя. — Въоръжен нападател!
Пистолетът подскочи, чу се слаб гърмеж, просветна блед пламък. Марта полетя към кабинката и се свлече, а Ейдийн отскочи в противоположната посока. Намерението й беше да отклони стрелбата на нападателя от Марта. Успя. Докато се опитваше да се сниши максимално, някакъв млад пощальон стъписано спря пред нея, вторачи се и получи един куршум в лявото бедро. Кракът му се подкоси и той полетя напред, а през това време втори куршум попадна в хълбока му. Той се стовари по гръб и Ейдийн се прилепи плътно към паважа точно до него. Младежът се гърчеше в предсмъртна агония. От дупката в тялото му бликаше яркочервена кръв. Ейдийн притисна раната с длан. Надяваше се, че натискът ще помогне спирането на кръвотечението.
