Започна да разкопчава униформата му, извика на санитарите да се приближат. Служителят от охраната покри със сакото си главата на Марта.
Ейдийн се обърна и погледна пред себе си. Край значи. Само за няколко секунди всичко, което Марта Макол беше знаела, планирала, чувствала и очаквала, си беше отишло. И вече нищо не можеше да го върне.
Младата жена едва сдържаше сълзите си. Въведоха я в един малък кабинет с дървена ламперия и тя се отпусна на една кожена кушетка до вратата. Коленете и лактите я боляха от падането върху паважа. Все още беше замаяна, но знаеше, че скоро ще се оправи. Освен това знаеше, че и Даръл, и генерал Роджърс, и директорът Пол Худ, както и всички останали от екипа на Оперативния център стоят зад нея.
— Можете да използвате телефона — каза сержантът и посочи един стар апарат с шайба върху близката стъклена масичка. — За външна трябва да наберете нула.
— Благодаря.
— На вратата ще оставя човек от охраната, за да сте в безопасност и да не ви притеснява никой. Отивам да се свържа с вашия човек.
Ейдийн му благодари отново. Той излезе и затвори вратата. В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само съска нето на радиатора и приглушени звуци от уличното движение. Звуците на живота, който продължаваше.
Ейдийн пое дълбоко дъх, извади тефтерчето от раницата си и намери телефонния номер. Беше й невъзможно да повярва, че Марта е мъртва. Все още чувстваше раздразнението й, виждаше очите й, усещаше парфюма й. Все още я чуваше да казва: „Знаеш колко много неща са заложени на карта.“
Ейдийн преглътна, набра номера и помоли да я свържат със стаята на Даръл Маккаски. Постави заглушаващото устройство върху долната част на слушалката — то щеше да изпрати по линията ултразвуково пищене и да заглуши всякакви подслушвателни устройства. Филтър от другата страна на линията щеше да отстрани пищенето от слушалката на Маккаски.
Ейдийн наистина знаеше какво е заложено на карта в този случай. Съдбата на Испания, Европа, че дори и на цялото човечество. И каквото и да й костваше това, тя нямаше намерение да се провали отново.
2.
Понеделник, 12:12 ч. Вашингтон
Когато се намираха в щаба на Оперативния център във военновъздушната база „Андрюс“ в Мериланд или в базата на силите за бързо реагиране в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния, двамата четиридесет и пет годишни мъже се държаха като заместник-директора на Оперативния център генерал Майкъл Бърнард Роджърс и полковник Брет Ван Бърън Огъст — командващ на силите за бързо разгръщане на Оперативния център.
Тук обаче, в „Ма Ма Буда“ — малкия живописен сечуански ресторант в китайския квартал на Вашингтон, двамата не бяха началник и подчинен, а просто приятели. Бяха се родили в една и съща болница — „Сейнт Франсис“ в Хартфорд, Кънектикът; бяха се запознали в детската градина и се бяха сприятелили покрай страстта си по авиомоделизъм; бяха играли заедно в отбора от малката лига на магазина за готово облекло „Търстон“ цели пет години и бяха преследвали като побъркани кралицата на късите разстояния Лорет Делгуерсио; бяха надували тромпети в духовия оркестър на Хаузатонис Вали в продължение на четири години. Във Виетнам бяха служили в различни военни части — Роджърс в специалните сили на американската армия, а Огъст — в разузнаването на военновъздушните сили. През следващите двайсет години се бяха виждали от време на време. Роджърс направи две обиколки на Югоизточна Азия, след което беше изпратен във Форт Браг, Северна Каролина да помага на полковник Чарли Бекуит при обучението на първата оперативна част от специалните сили на американската армия — „Делта Форс“. Остана там до началото на войната в Персийския залив, пое командването на една механизирана бригада и започна да работи с такъв неуморен ентусиазъм, че вече почти беше стигнал до Багдад, когато тиловите му части все още бяха в южен Ирак. Заради старанието си получи повишение, а после и длъжност в Оперативния център.
Огъст беше летял в осемдесет и седем шпионски акции на F-4 над Северен Виетнам в продължение на две години, докато един ден не свалиха самолета му край Хю. Прекара една година като военнопленник, след което успя да избяга и се насочи на юг. В Германия се възстанови от изтощението и травмите. Върна се във Виетнам и успя да организира шпионска мрежа, която да издирва други американски военнопленници, а след като САЩ изтеглиха войските си, остана под прикритие цяла година. По заповед на Пентагона прекара следващите три години във Филипините, за да помага на президента Фердинанд Маркос да се бори срещу отцепниците на Моро. Той не обичаше Маркос и репресивната му политика, но тъй като американското правителство го подкрепяше, трябваше да остане. След падането на режима на Маркос започна работа като връзка на военновъздушните сили с НАСА, а после беше нает като специалист по антитерористична дейност. Когато командващият силите за бързо реагиране подполковник У. Чарлз Скуайърс беше убит в Русия, Роджърс незабавно се свърза с полковник Огъст и му предложи да поеме работата. Огъст прие и двамата подновиха близкото си приятелство.
Дойдоха в „Ма Ма Буда“, след като бяха прекарали сутринта в дискусия за едно предложение за ново международно подразделение на силите за бързо реагиране. Идеята се беше зародила в главите на Роджърс и Пол Худ. За разлика от елитните, прикрити сили за бързо реагиране, международното подразделение щеше да представлява малка оперативна групичка за черната работа и щеше да се състои от американски висши военни и чуждестранни разузнавачи. Хора като Фала Шибли от „Сайерет Ха Друзим“ — разузнавателния отряд на Израел, който беше помогнал на силите за бързо реагиране ла спасят регионалния Оперативен център и екипа му в долината Бекаа. Работата на подразделението щеше да е да предприема акции под прикритие на потенциално опасни в международно отношение места. Генерал Роджърс беше останал мълчалив, но съсредоточен през по-голямата част от срещата, на която присъстваше шефът на разузнаването Боб Хърбърт, шефът на колегите му от военноморското разузнаване Доналд Брин и шефът на армейското разузнаване Фил Принс, както и приятелят на Огъст — легендата на военновъздушното разузнаване Пийт Робинсън.
Сега Роджърс пак мълчеше и бърникаше с китайските си клечици запържените в много сол бобови кълнове. Суровото му лице беше навъсено, очите му гледаха в покривката. Двамата приятели се бяха завърнали наскоро от Ливан, където с малка група войници Роджърс беше решил да пробва на място как работи новият регионален Оперативен център. Там обаче бяха заловени и изтезавани от кюрдски екстремисти. С помощта на един израелски детектив Огъст и отрядът за бързо реагиране успяха да отидат в долината Бекаа и да ги измъкнат. Успяха да предотвратят опита за раздухване на война между Турция и Сирия, а накрая генерал Роджърс извади пистолета си и застреля кюрдския лидер. По време на обратния полет към Съединените щати Огъст беше попречил на разстроения генерал да насочи пистолета към себе си.
Огъст се опитваше да навие на вилицата си свинското „ло мейн“. След като във Виетнам беше гледал как охраната на затвора се тъпче, докато той умираше от глад, едва ли скоро щеше да може отново дори да погледне китайска пръчица. Сините му очи бяха вторачени в Роджърс. Огъст познаваше ефекта на битките и пленничеството и му бе съвсем ясно какво могат да причинят изтезанията и на тялото, и на психиката. Въобще не очакваше Роджърс да се възстанови бързо. Когато дехуманизацията при много бивши заложници ставаше съвсем очевидна — както предвид нещата, които им бяха правени, така и от гледна точка на онова, което са били насилвани да правят — голяма част от тях посягаха на живота си. Лиз Гордън го беше казала много добре в един материал, който беше пуснала в изданието на „Амнести Интернешънъл“: „Заложникът е човек, който е преминал от ходене към пълзене. Много често да започне да ходи отново, да се изправи пред най-простичките рискове или някоя фигура с формална власт е много по-трудно, отколкото да падне по очи на земята и да се предаде.“
Огъст вдигна металния чайник.
— Искаш ли?
— Да, ако обичаш — каза генералът, без да вдигна поглед.
— Майк?
— Да.
— Това не е хубаво.
