закриля.

И в личен, и в професионален план нямаше да спечели нищичко. А Худ дори не бе обмислил как ще реагират останалите служители на Оперативния център. Не се и съмняваше, че всички знаят за отношенията му с Ан. Офисът беше тесен, а всички работещи бяха професионални разузнавачи. Връзката му сигурно беше най-лошо пазената тайна в базата.

Худ продължи да се взира в екрана. Но вече не виждаше лицето на Ан Ферис. Виждаше само името й. Худ трябваше да върши работата си, независимо от последствията. А нямаше как да я върши, ако позволяваше на личните си чувства да му пречат.

Той кликна два пъти с мишката. Не върху името, а върху целия, състоящ се от двама души, отдел.

След секунда пресцентърът изчезна.

8.

Шринагар, Индия

Сряда, 16:41

Рон Фрайдей имаше чувство, че в ушите му са пъхнати огромни камертони. Мозъкът му сякаш вибрираше. Единственото, което чуваше, беше някакъв високочестотен звук. Очите му бяха широко отворени, но той не можеше да каже какво вижда. Светът бе потънал в гъста като памук мъгла.

Фрайдей примигна. Очите му се напълниха с бял прах. Заболя го. Той яростно примигна още няколко пъти, а после разтърка с длани клепачите си. Отвори широко очи и отново се огледа наоколо. Все още не беше сигурен какво точно вижда, но разбра поне едно. Лежеше по корем на земята с обърната настрани глава. Мушна ръце под тялото си и опита да се изправи. Белият прах се стичаше от дрехите му, косата му, отвсякъде. Отново примигна. Усети вкус на тебешир в устата си и се изплю. Слюнката му беше гъста като паста за зъби. Тебеширеният вкус не изчезна. Той се изплю още веднъж.

Успя да свие колене. Цялото тяло го болеше, но слухът му се възвръщаше. Или поне звънтенето отслабваше — така или иначе не чуваше нищо друго. Погледна наляво. За момент изпита усещане, че се намира в облак, който е обгърнат от друг облак. После белият прах започна да се слята. Сега вече виждаше онова, в което се беше взирал преди минута, онова, което не му приличаше на нищо.

Виждаше развалина. На мястото на храма и полицейския участък сега имаше огромна купчина камъни и полусрутени стени. През мъглата от прах прозираше небето.

Звънтенето продължаваше да заглъхва. Фрайдей чу стенания. Той облегна длан на коляното си и започна да се изправя. Гърбът го болеше, а цялото му тяло трепереше. После главата му сякаш олекна, а пред очите му притъмня. Той отново падна на колене. Погледна напред и видя автобуса. Видя и хора, които се стичаха към него.

Изведнъж площта около автобуса стана червеножълта. Времето сякаш забави своя ход, когато цветовете избухнаха във всички посоки. Последва още един силен гръм, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Автобусът сякаш подскочи, а наоколо се разлетяха парчета от него. Приличаше на настъпен балон — двата му края се издуха, а после се спукаха. Някои отломки се плъзнаха по земята със скоростта на паникьосани гризачи. По-големите парчета от седалките и гумите се разпиляха надалеч. Хората, които се намираха най-близо до автобуса, бяха погълнати от огъня. Ударната вълна помете по- отдалечените и ги запрати наляво и надясно като останките от автобуса.

Той продължи да гледа, неподвижен, докато черносивият облак се приближаваше. Тъмните му дълбини бяха обагрени от кръв и проблясващи като светкавици пламъци.

Фрайдей махна длани от ушите си. Бавно се надигна. Погледна надолу, за да провери дали крайниците му не са засегнати. Знаеше, че човешкото тяло притежава способността да изключва болката в случаи на изключително тежки травми. Дясната ръка го болеше от падането на асфалта. Очите му бяха пълни с прах и той трябваше непрекъснато да примигва, за да ги прочисти. Беше покрит с плътен слой пепел от взривения храм, но очевидно не беше ранен.

Взривът беше запратил високо в небето книги и документи от кабинетите в сградата. Сега хартиеният дъжд се сипеше надолу. От някои книги бяха останали парченца, други бяха напълно овъглени. Имаше части от страници, които явно бяха от молитвеници. Може би бяха част от санскритския текст, който поклонникът беше изучавал само няколко минути по-рано.

Сивият облак стигна до Фрайдей и го погълна. Със себе си носеше и отчетливия, отровен мирис на изгоряла гума. Изпод него се усещаше по-сладникава, не толкова задушлива миризма. Вонята на овъглена човешка плът, на обгорели кости. Фрайдей извади носна кърпа от джоба си и я притисна към лицето си. После се обърна и започна да се отдалечава от вонящия облак. Пазарът зад него беше замръзнал. Хората лежаха на земята — не знаеха какво още би могло да избухне. Криеха се под сергиите, зад ръчни колички и каруци. Слухът на Фрайдей се възвръщаше и до ушите му долитаха ридания, молитви и стенания.

Фрайдей отново се извърна към останките на храма и полицейския участък. Слабият дъжд помагаше на облака дим да се разсее и гасеше започващите пожари. Замайването му отмина и той тръгна към мястото на разрушенията. Едва сега забеляза, че двамата полицаи, които стояха отвън, са мъртви. Униформите им бяха подгизнали с кръв, гърдите им бяха разкъсани от множество шрапнели. Този атентат беше целил унищожение, не просто сплашване.

Имаше нещо странно. Освен над автобуса, в небето се издигаха още две следи от взрив — типичните ветрилообразни пръски от дребни отломки, които извираха от епицентъра на всяка експлозия. Едната тръгваше от предната част на полицейския участък, а другата — от вътрешността на храма. Фрайдей не можеше да си обясни защо е имало две отделни експлозии. Достатъчно необичайно беше, че бяха бомбардирани две религиозни мишени — храмът и пълният с поклонници автобус. Защо беше атакуван и полицейският участък?

Гъстата тишина беше раздрана от писъка на сирени — патрулиращите полицаи започваха да пристигат. Други служители тичаха към разрушените сгради. Хората започваха да се надигат и да се отдалечават от пазара. Не искаха да остават и минута по-дълго; можеше да има още експлозии. Едва неколцина тръгнаха към разрушенията, за да помогнат на евентуалните оцелели.

Рон Фрайдей не беше такъв човек.

Той се запъти към странноприемницата, в която беше отседнал. Възнамеряваше да се свърже с контактите си в Индия и Вашингтон. Да разбере дали имат някакви сведения за онова, което току-що се беше случило.

Разнесе се звук, наподобяващ удара на топка за боулинг в десетки кегли. Фрайдей погледна назад точно когато една от оцелелите стени на храма се срути сред развалините. От новата купчина отломки изригнаха гъсти облаци прах и накараха хората да отстъпят. Когато грохотът на падащите каменни блокове позатихна, спасителите отново се втурнаха напред. Наслоеният по лицата им бял прах ги караше да приличат на призраци.

Фрайдей продължи пътя си. Мозъкът му работеше по-бързо от машина.

Полицейски участък. Индуски храм. Автобус, претъпкан с поклонници. Два религиозни обекта и един светски. Фрайдей би могъл да приеме, че храмът се е срутил случайно, че е станал косвена жертва на атаката над полицейския участък. Много от терористите, които изработваха бомби, нямаха достатъчно умения, за да изчислят прецизно мощта на заряда. На много от терористите, които правеха бомби, не им пукаше дали ще сринат със земята половин град. Но двете следи от взрива предполагаха две едновременни експлозии. А автобусът доказваше, че това нападение е планирано срещу индуси, не само срещу индийци. Фрайдей не си спомняше да се е случвало подобно нещо преди. Поне не и в такива мащаби.

Но ако целта бяха индусите, тогава защо терористите бяха атакували и полицейския участък? Ударът над двете религиозни мишени изказваше намеренията им достатъчно ясно.

Фрайдей спря.

„А дали беше така?“, внезапна мисъл прекоси съзнанието му. Ами ако атаките над храма и автобуса служеха за отвличане на вниманието? Може би зад тях се криеше нещо много по-голямо.

Експлозиите въздействаха на тълпите. Ами ако именно това беше целта? Да привлекат хора към нещо или да ги отдалечат от друго?

Фрайдей избърса очите си и продължи напред. Докато вървеше, се оглеждаше настрани. Хората бързаха — някои към мястото на трагедията, други в обратна посока. За разлика от преди струпвания нямаше. Защото сега изборът беше простичък. Помогни или избягай. Той се взря в страничните улички, в околните прозорци. Търсеше хора, които не изглеждаха паникьосани. Може би щеше да забележи някого,

Вы читаете Буферна зона
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×