може би не. Чантата бомба може да е била поставена в автобуса на някоя от предишните спирки. Експлозивите може да са били нагласени да избухнат с таймер, поставен в раница или куфар, подплатени добре, за да издържат на неравностите по пътя. Може би пътникът, който бе носил опасния багаж, беше слязъл тук, беше поставил допълнителни експлозиви в храма и полицейския участък, а после беше продължил напред. Може би терористът се беше маскирал като поклонник или полицейски служител. Може би някой от мъжете на масата на Фрайдей беше замесен. Може би терористите бяха загинали при взрива. Всичко беше възможно.
Фрайдей продължи да се оглежда. Нямаше да види никого. Според терористичните срокове вече бяха минали години. Онзи, който го беше извършил, лежеше мъртъв или беше изчезнал отдавна. Не забелязваше някой да наблюдава мястото от малките улички, нито от прозореца или покрива на близка сграда.
Сега можеха да му помогнат само разузнавателни сведения. Щеше да събере данни извън мишените и да ги използва, за да определи възможните извършители. А после щеше да обмисли нападателната тактика спрямо тях. Защото поне едно беше ясно: бяха нападнати индуски религиозни обекти и ако виновниците не бъдат открити и наказани, ситуацията в Кашмир ще се влоши много, много бързо. А ядрената война ще бъде не само вероятност, а съвсем реална заплаха.
9.
Шринагар, Индия
Сряда, 16:55
Шараб седеше на предната седалка в стария камион. От лявата й страна се потеше шофьорът, който стискаше волана с побелели от напрежение ръце. Пътуваха на север по шосе 1А — същото шосе, по което беше минал и автобусът, преди да спре на пазара. Между тях стоеше Нанда. Глезенът й беше окован в метална гривна, прикрепена към пода на возилото. Още двама мъже стояха в отворената каросерия на камиона, облегнали гърбове на чували с вълна. Бяха приклекнали под старо парче брезент, което ги предпазваше от усилващия се дъжд.
Чистачките яростно се надбягваха пред тъмните очи на Шараб, а въздушната клапа сякаш виеше. Младата жена също виеше. В началото беше крещяла заповеди на екипа си. Да се качват на камиона и да се отдалечат от пазара, да се придържат към първоначалния план, поне докато не получат допълнителна информация. Сега крещеше въпроси в клетъчния си телефон. Младата жена не крещеше, за да надвика околния шум. Тя крещеше от отчаяние.
— Ишак, обади ли се вече? — настойчиво попита Шараб.
— Разбира се, че се обадих. Както винаги правим — съобщи й мъжът от другата страна на линията.
Шараб тресна с юмрук по таблото на камиона. Внезапният удар накара Нанда да подскочи. Шараб удари отново, но не каза нито дума, не изпсува нито веднъж. Богохулството беше грях.
— Някакъв проблем ли има? — попита Ишак.
Шараб не отвърна.
— Нареждането ти беше точно и ясно — продължи Ишак. — Искаше да се обадя точно в пет без двадесет. Винаги изпълнявам онова, което кажеш.
— Знам — безизразно прошепна жената.
— Случило се е нещо. Познавам по тона на гласа ти. Какво става?
— Ще говорим по-късно. Трябва да помисля.
Шараб се облегна назад.
— Да включа ли радиото? — притеснено попита шофьорът. — Може да съобщят новини, да има някакво обяснение.
— Не — каза Шараб. — Нямам нужда от радиото. Знам какво е обяснението.
Шофьорът млъкна. Шараб затвори очи. Дъхът излизаше на леки хрипове от устата й. Вентилацията на камиона беше засмукала киселинния пушек от експлозията на пазара. Жената не знаеше дали гърлото й е разранено от отровния въздух или от крясъците й. Може би и от двете. Тя поклати глава. Нуждата да крещи още не беше изчезнала, а се спотайваше в гърлото й. Искаше да излее навън отчаянието й.
Провалът съвсем не беше най-лошото. Онова, което притесняваше Шараб, беше мисълта, че тя и екипът й са били използвани. Беше предупредена за това още преди пет години, когато още беше в Пакистан и се обучаваше във военната школа в Саргода. Агентите от Групата за специални услуги, които й преподаваха, й бяха казали да се пази от успеха. Когато някоя бойна група бележеше успех след успех, това не винаги се дължеше на техните способности. Беше съвсем вероятно да се дължи на факта, че противниците им позволяват да бележат успехи, за да ги наблюдават и да се възползват от тях по-късно.
Групата на Шараб, финансираната от Пакистан Милиция за свободен Кашмир, се беше специализирала в нанасяне на удари срещу подбрани мишени в целия регион. Методът на действие при всяка атака беше винаги един и същ. Превземаха някоя къща, планираха нападението и после удряха целта. В момента на всяка атака някой от членовете на групата се обаждаше в местния полицейски или военен щаб, като поемаше отговорността за нападението от страна на Милиция за свободен Кашмир. След това МСК се местеше в друга къща. В края на краищата изолираните от света фермери, чиито домове и живот наемаха за кратко, се интересуваха повече от собственото си оцеляване, отколкото от политиката. И без това повечето бяха мюсюлмани. Не искаха да сътрудничат на Милиция за свободен Кашмир, за да не си навлекат риска от арестуване, но не се и противопоставяха на действията й.
Шараб и хората й поразяваха единствено военни, полицейски и правителствени сгради и никога не нападаха цивилни или религиозни обекти. Не искаха да отблъснат и отчуждят индуското население в Кашмир или Индия, нито да ги превърнат в свои върли врагове. Искаха само да дестабилизират ресурсите и да разклатят решимостта на индийските лидери. Да ги накарат да напуснат Кашмир и да си вървят у дома.
Това се бяха опитали да направят и на пазара. Да осакатят полицията, но не и да наранят търговците. Да изплашат хората и да навредят на местната икономика само колкото да накарат фермерите и купувачите да се опълчат срещу присъствието на индийските власти.
И бяха действали внимателно, за да го постигнат. През последните няколко нощи един от членовете на групата отиваше на пазара в Шринагар. Влизаше в храма облечен в робата на духовник, излизаше през задния вход и се изкатерваше на покрива на полицейския участък. Там последователно повдигаше няколко плочи и поставяше пластичен взрив под тях. Обикновено тази част от града беше спокойна по време на нощната смяна и полицаите не бяха така бдителни както през деня. Освен това нощта не беше типичното време за терористични атаки. Идеята на тероризма беше да наруши рутината, да всее страх в обикновените хора.
Тази сутрин, много преди зазоряване, на покрива бяха поставени последните експлозиви, както и таймер. Таймерът беше нагласен да предизвика детонация точно в пет без двадесет същия следобед. В четири и половина Шараб и останалите застанаха край близкия път, за да се уверят, че експлозивите ще избухнат.
И те избухнаха. И сякаш нож преряза сърцето й.
Още след първия взрив Шараб осъзна, че нещо не е както трябва. Пластичният взрив, който бяха сложили на покрива, не беше достатъчно силен, за да причини такива разрушения. Когато последва и втора експлозия, тя вече знаеше, че са били използвани. Всичко беше нагласено да изглежда, сякаш мюсюлманите са нападнали индуски храм и автобус, пълен с религиозни поклонници. Чувствата на почти един милиард души щяха да се обърнат срещу тях и пакистанския народ.
Но не мюсюлманите бяха нападнали индуските обекти, горчиво си помисли Шараб. МСК беше нападнала полицейския участък. Някоя друга група беше ударила религиозните обекти и се беше погрижила това да съвпадне с атаката на МСК.
Тя не вярваше член на групата да ги е предал. Работеше с мъжете в камиона от години. Познаваше семействата им, приятелите им, знаеше всичко за тях. Те бяха хора с непоколебима вяра, които никога не биха навредили на каузата.
А Нанда и Апу? Но те не бяха напускали къщата без придружител. Дори и когато спяха, вратата им стоеше открехната, а пазачът беше винаги нащрек. Фермерът и внучката му не притежаваха предавател или клетъчен телефон. Къщата беше старателно претърсена. Наблизо нямаше съседи, които биха могли да ги видят или чуят.
Шараб си пое дъх и отвори очи. В момента нямаше никакво значение. Въпросът беше какво ще правят сега.
