занаятчия от Судра — работническата каста в Шринагар, й беше казал, че е по-добре да изпитва нещо, дори и то да е глад, отколкото да не чувства съвсем нищо. Замислена за собствената си мъка и мъртвия си дядо, Нанда най-после разбра какво беше имал предвид човекът.

Когато стигна до стената от лед, Нанда се сви на земята, както Роджърс я беше инструктирал.

На Нанда не й беше убягнало, че американецът бе намерил време да й благодари за работата, която беше свършила. Насред всички вълнения и съмнения, насред ужаса от онова, което се беше случило, и онова, което може би лежеше пред тях, думата му ухаеше като самотна, красива роза.

Този прекрасен образ се бе запечатал в съзнанието на младата жена, когато земята се надигна и гърбът й усети непоносима жега под дрехите, а чудовищният тътен накара черепа й да зазвъни.

64.

Глетчерът Сиячин

Петък, 03:27

Роджърс не се отдалечи от мястото колкото останалите. Знаеше, че експлозията няма да го нарани, въпреки че щеше да му стане горещо. Но той разчиташе на това. Голите му пръсти бяха вкочанени и трябваше да ги стопли, за да ги използва за работа. Отиде до ръба на ледения къс и седна там, като зарови лице между коленете си. С вътрешната им част притисна ушите си. Скръсти ръце отгоре. Тъкмо се приготви за сблъсъка, когато гранатата избухна.

Преди да седне, Роджърс се беше уверил, че ножът му е прибран в екипировъчната жилетка, а радиото се намира в безопасност в колана му. Наведе се на лявата си страна, колкото му беше възможно. Надяваше се, че няма да падне върху радиото, ако взривът го прекатури.

Подземната експлозия беше много по-силна, отколкото Роджърс си беше представял. Ледът под него се разтресе, но не го събори. Но взривът откърти част от ледения къс на входа на силоза. Роджърс чу как парчето изсвистя нагоре. Звукът беше достатъчно пронизителен, за да прореже рева на самата детонация. Падна някъде отляво. Роджърс си представи как индийците първоначално мислят, че ги атакуват с минохвъргачка. След секунда вероятно щяха да осъзнаят, че врагът е детонирал още една граната.

Последва серия по-малки възпламенявания и камшични гърмежи, тъй като специалната граната продължаваше да избухва. Преди да отмрат, Роджърс се придвижи обратно до мястото. Експлозията беше изкопала дупка в леда с размери около четири на четири фута. Изкопът беше пълен с разтопен лед. В центъра се виждаше скъсан кабел.

Докато последните остатъци от гранатата все още догаряха на ръба на дупката, Роджърс се просна по корем и сграбчи онази част от кабела, която водеше към сателитната чиния. Състоеше се от три жици, напъхани в дебела половин инч пластмасова тръба. Едната от жиците беше червена, другата жълта, а третата синя. Роджърс извади ножа си и освободи червената от плетеницата на останалите. Отряза мокрия й край и бързо издялка гумената част от жицата с върха на ножа си. Докато привършваше работата си, светлината от гранатата започна да избледнява.

— Фрайдей, кибритените клечки! — викна той.

Не последва отговор.

— Фрайдей! — повтори той.

— Няма го тук! — обади се Нанда.

Роджърс погледна назад. Беше твърде тъмно, за да види толкова далече. Агентът на АНС или се криеше, докато усети накъде духа вятърът, или предусещайки провал, си проправяше път към индийците от другата страна на мястото. Каквото и да беше решил, Роджърс не можеше да си позволи да се тревожи за него. Той постави кабела на земята, така че оголеният край да не докосва разтопения лед. После с бързи, но пестеливи движения, изпитвайки непозната досега загриженост, Роджърс извади картата от джоба на жилетката си. Разгъна хартията по-далече от догарящото парче от гранатата, за да не предизвика и най- слабото въздушно течение. Сетне притаи дъх, наведе се напред и докосна ръба на картата до едва мъждукащата нишка магнезий. Страхуваше се, че при по-плътен допир пламъчето ще изгасне. Ако пък не доближеше картата достатъчно, нямаше как да прихване огъня.

Съдбата на две нации беше сведена до това. До начина, по който един човек щеше да се справи с първата и най-примитивна форма на технология, използвана някога от човечеството. Това поставяше в перспектива четиридесет хиляди години от човешкото развитие. Ние все още бяхме териториални месоядни, които се криеха в тъмни пещери.

Хартията започна да пуши, а после почервеня по краищата. Секунда по-късно малко оранжево пламъче триумфално изскочи през отпечатаното изображение на Кашмир. Щеше да свърши работа.

— Нанда, ела тук! — извика Роджърс.

Жената бързо се приближи. Ако предположеха, че индийците нямаше да ги нападнат, засега двамата се намираха в безопасност. Остатъкът от ледения къс щеше да им предложи достатъчно добра защита, стига да не се показваха навън.

Когато Нанда пристигна, Роджърс й подаде хартията. Самият той свали якето си, сложи го на леда непосредствено до дупката и помоли Нанда да постави тлеещата карта отгоре. Каза й, че палтото няма да се запали, но че спешно му трябва нещо друго, което гори.

— Много спешно — добави той.

— Почакай — каза Нанда.

Младата жена бръкна в джоба на палтото си и извади оттам малкото томче на Упанишадите, което винаги носеше със себе си. Освен това извади и документите, които трябваше да подхвърли на терористите, за да помогне за тяхното изобличаване, когато бъдат заловени.

— Тези молитви ще спасят много повече души, отколкото Брамините някога са си представяли — каза тя.

Очевидно Нанда донякъде преживяваше същите духовни и атавистични чувства като Роджърс. Или може би и двамата просто бяха уморени до смърт.

Докато хартията гореше, генералът извади радиостанцията от колана си и я постави на якето си. Наведе се ниско над нея.

Отвън устройството представляваше вакуумна кутия. Роджърс знаеше, че няма да успее да я счупи, без да рискува да повреди компонентите, които му трябваха. Вместо това той мушна острието на ножа си в участъка около вдлъбнатия микрофон. Внимателно го отлепи. Жицата зад него и прикрепеният към нея чип бяха нещата, до които трябваше да се добере.

Докато продължаваше да се ослушва за движение от другата страна на мястото, Роджърс използва ножа си, за да изкара чипа, който беше прикачен към микрофона. Не можеше да си позволи да откъсне чипа от устройството. Ако го стореше, чипът нямаше да има източник на захранване. Това захранване идваше от батериите в радиото, а не от онези зад сателитната чиния. Трябваше да е сигурен коя жица да свърже с чинията. Издърпа микрофона навън, колкото жиците позволяваха, и наклони отвора към светлината. Преди двадесет години това щеше да бъде безнадеждна задача. По онова време радиостанциите бяха наблъскани с всевъзможни транзистори и жици, които щеше да е невъзможно да разчете. Вътрешността на това устройство беше сравнително изчистена и ясна — имаше само няколко жици и чипове.

Роджърс видя батерията и жицата, която свързваше микрочипа и микрофона към нея. Той трябваше да отреже другата жица — онази, която водеше към антената на радиото.

Роджърс внимателно постави радиото обратно върху якето и използва ножа си, за да среже тази жица възможно най-близо до антената. Това щеше да му остави около два инча от жицата, с които да работи.

Приклекнал, Роджърс използва върха на ботуша си като режеща повърхност, за да оголи остатъка от жицата. После вдигна кабела на сателитната чиния. С помощта на ноктите си начупи пластмасовата обвивка. Когато оголи половин инч от жицата, той усука двете медни парченца заедно и включи радиостанцията. Сетне се отдръпна и нежно побутна Нанда към устройството.

Това беше най-невероятното, най-чудовищното импровизирано приспособление, което Майк Роджърс беше виждал през всичките си години на служба. Но това нямаше значение. Важното беше само едно.

Че работеше.

65.

Вашингтон

Четвъртък, 18:21

Вы читаете Буферна зона
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×