тунел. — Мислехме, че сте повече.
— Бяхме повече — каза Роджърс. Погледна хеликоптера отпред. Видя как войниците помогнаха на Нанда да се качи вътре и осъзна, че Фрайдей ги е изоставил. — Но сега те са мъртви.
Мъжете пробягаха последните двадесет и пет ярда до хеликоптера. Роджърс и сержантът скочиха в отворената врата. Машината бързо се издигна и едновременно с това се отдалечи под ъгъл от опасната пакистанска база.
Вратата на хеликоптера се затвори зад тях и Роджърс се заклатушка към претъпканото багажно отделение. Нямаше седалки, виждаха се само очертанията на премръзнали, уморени тела. Генералът усети как приливът на адреналин го напуска — краката му омекнаха и той се просна на пода. Не се изненада, че Нанда вече лежеше там, отпусната до сандъка с амунициите. Роджърс се плъзна към нея, когато хеликоптерът се изправи и забърза на север. Хвана ръката й и се сгуши до нея, като двамата си служеха за опора един на друг. Индийците насядаха около тях, запалиха цигари и издишваха топлия въздух върху премръзналите си ръце.
Температурата на кабината в хеликоптера беше малко по-висока от точката на замръзване, но и тази сравнителна топлина носеше истинско блаженство. Кожата на Роджърс се отпусна. Клепачите му се затвориха. Не можеше да ги контролира. Съзнанието също започна да отплува.
Преди това обаче американецът изпита прилив на задоволство, че Самуел беше загинал на земя, която можеше да нарече родна. Силоз, арсенал или както там Исламабад го наричаше, съоръжението поне беше построено от пакистанци.
Колкото до Фрайдей, Роджърс също беше доволен. Беше доволен, че той щеше да умре на другия край на света, далеч от страната, която беше предал.
Радост за терориста. Омраза за американеца.
Роджърс с удоволствие остави тези мисли за някой друг път.
68.
Глетчерът Сиячин
Петък, 04:07
Рон Фрайдей изпита объркване, когато видя хеликоптерът да напуска мястото.
Неговият план беше прост. Ако скаутът Роджърс успееше да се справи със ситуацията, Фрайдей щеше да му каже, че е отишъл от другата страна да следи за атака от страна на индийците. Ако индийците бяха спечелили, както Фрайдей очакваше, щеше да им каже, че се е опитвал да се добере до тях, за да им помогне.
Фрайдей не беше очаквал, че двете страни ще постигнат някакво внезапно разбирателство и ще напуснат мястото заедно. Не очакваше, че ще остане от далечната страна на поляната и че виковете му към мъжете ще бъдат удавени от рева на хеликоптера. Не очакваше да бъде изоставен тук.
Но докато гледаше как хеликоптерът се отдалечава, Рон Фрайдей не се почувства измамен, нито пък изпита гняв. Почувства се самотен, но това не беше нищо ново. Непосредствената му грижа беше да си почине и да оцелее през остатъка от ледената нощ. На следващия ден щеше да се върне до буферната зона.
Там, където искаше да отиде от самото начало.
След това Фрайдей щеше да намери начин да извърти нещата в своя полза. Все пак беше ключов участник в операция, предотвратила ядрен инцидент над Кашмир. Междувременно беше научил някои неща, които щяха да бъдат оценени и от двете страни.
Фрайдей се намираше на североизток от центъра на поляната, когато светлините на издигащия се хеликоптер изчезнаха зад върховете. Беше видял двама души да се присъединяват към индийците. Това означаваше, че някой от тях, вероятно Самуел, лежеше мъртъв близо до входа към силоза. Пакистанецът вече нямаше нужда от облеклото си. Ако Фрайдей успееше да открие някоя малка ниша, щеше да използва дрехите, за да се предпази от студа. Разполагаше и с кибритени клечки. Може би щеше да открие нещо, от което да стъкне малък огън. Докато беше жив, надежда винаги щеше да има.
Секунда по-късно в един хаотичен катаклизъм от лед и огън надеждата за Рон Фрайдей приключи.
69.
Хребетът Химачал
Петък, 04:12
Приведени срещу скалните блокове в края на платото, Брет Огъст и Уилям Мюзикънт видяха и чуха далечна експлозия. Тя разтърси скалната тераса и обля в тъмночервено върховете и небето на североизток. Светлината припомни на Огъст за искрите, които се появяват, когато разбъркаш с пръчка жаравата. Остри, с цвят на тъмна кръв, носещи някакъв заряд.
Огъст впери поглед нататък, за да види дали от огъня ще се надигне типичната димна следа. Не забеляза такава. Това означаваше, че не е избухнала ядрена глава. Взривът идваше от посоката, в която се беше запътил Майк Роджърс. Огъст се надяваше, че старият му приятел е причината за тази експлозия, а не нейна жертва.
Огненият ад продължи няколко секунди и после бързо помръкна. Според Огъст на глетчера едва ли имаше купища лесно запалителни материали. Той извърна смъдящите си, уморени очи надолу към долината. Там бяха мъжете, които бяха избили неговите войници. Бяха ги застреляли в небето, без да им дадат шанса дори да извадят оръжията си. Полковникът не искаше ситуацията да ескалира, но част от него жадуваше индийците да атакуват върха. Копнееше за шанса да отмъсти за екипа си.
Снежната буря беше затихнала, но не и ветровете. Само лъчите на слънцето можеха да ги постоплят и отклонят. Леденият вятър все още бушуваше около тях с изтощителна сила и ужасяващо еднообразие. А безмилостното свистене беше най-лошо от всичко. Огъст се зачуди дали легендите за Сирените не са били вдъхновени от ветровете. В някои притчи се разказваше как песните на морските нимфи подлудявали моряците. Сега Огъст разбираше, че това е напълно възможно да се случи.
Слухът на полковника беше така лошо засегнат, че той дори не чу мекия сигнал на сателитния телефон. За щастие обаче забеляза мигащата червена лампичка. Той разкопча яката, която покриваше лицето му чак до основата на носа му. После завъртя на максимална степен звука на телефона и чак тогава отговори на обаждането. Щеше да положи много усилия, за да чуе Боб Хърбърт.
— Да? — изкрещя Огъст в микрофона.
— Полковник, всичко свърши — каза Хърбърт.
— Моля, повтори! — извика Огъст. Беше му се сторило, че Хърбърт каза, че всичко е свършило.
— Майк предаде съобщението — каза Хърбърт, този път по-високо и по-отчетливо. — Индийските войски от буферната зона се изтеглят. За вас ще бъде изпратен хеликоптер при изгрев слънце.
— Разбрано — отвърна Огъст. — Преди минута видяхме експлозия на североизток. Майк ли я предизвика?
— Може и така да се каже. Ще те информирам по-подробно, когато се качите в хеликоптера.
— А телата на загиналите от Ударния отряд? — попита Огъст.
— Ще помислим и за това — отвърна Хърбърт.
— Няма да тръгна без тях — заяви Огъст.
— Полковник, говори Пол — намеси се Худ. — Трябва да определим под чия юрисдикция се намира долината…
— Няма да тръгна без тях — повтори Огъст.
Последва продължително мълчание.
— Разбирам — отвърна Худ.
— Брет, а ще издържиш ли там до към ранния предобед? — попита Хърбърт.
— Ще издържа, колкото е необходимо — каза Огъст.
— Добре — каза Хърбърт. — Хеликоптерът ще вземе ефрейтор Мюзикънт. Обещавам да изясним ситуацията възможно най-бързо.
— Благодаря, сър. Какви са заповедите ми по отношение на тримата пакистанци? — попита Огъст.
— Познаваш ме — каза Хърбърт. — Сега, когато изпълниха предназначението си, бих пуснал по един куршум в ужасните им глави на закоравели убийци. Сигурен съм, че съпругата ми е изкупила достатъчно грехове на небето. Тя ще направи така, че да ме пуснат и мен в рая.
— Да оставим настрани моралната страна, но има и легални, и политически усложнения, както и
