възможност за въоръжена съпротива — намеси се Худ. — Оперативният център няма пълномощия върху МСК, а Индия не е отправила никакви официални запитвания по отношение останалите от групата. Свободни са да правят каквото си искат. Ако пакистанците пожелаят да се предадат, със сигурност ще бъдат арестувани и съдени от индийците. Ако се обърнат срещу вас, трябва да отговорите както намерите за добре.
— Пол е прав — каза Хърбърт. — Най-важното е с ефрейтор Мюзикънт да се приберете вкъщи живи и здрави.
Огъст потвърди, че разбира. Каза на Худ и Хърбърт, че ще приеме всякаква храна и вода от хеликоптера. След това щеше да слезе в долината Мангала, за да открие останалите от Ударния отряд.
Огъст затвори сателитния телефон и бавно се изправи на вкочанените си крака. Включи фенерчето си и си проправи път през заледената скална тераса до позицията на Мюзикънт. Огъст предаде на лекаря добрите новини и после отиде при Шараб и двамата й другари, които се бяха присвили от студ. За разлика от американските войници, те не бяха преминали обучение за оцеляване в екстремни условия. Нито пък бяха облечени подходящо като Огъст и Мюзикънт.
Огъст клекна до тях. Те присвиха очи на светлината от фенерчето. Напомниха на полковника за прокажени, които се крият от слънцето. Шараб трепереше. Очите й бяха зачервени и безжизнени. В косата и по веждите й имаше лед. Устните й бяха напукани, а бузите й — яркочервени. Огъст не можа да се сдържи да изпита съжаление за нея. Двамата й другари изглеждаха още по-зле. От възпалените им носове течеше кръв и вероятно щяха да изгубят ушите си от замръзване. По ръкавиците им беше натрупан дебел слой сняг и Огъст си помисли, че едва ли са способни да размърдат пръстите си.
Докато ги гледаше, полковникът осъзна, че Шараб и сънародниците й няма да се бият с тях, нито пък ще се опитат да избягат. Огъст се наклони по-близо до тях.
— Генерал Роджърс и Нанда са изпълнили мисията си — каза той.
Шараб се взираше напред. От зачервените й очи потекоха сълзи. Устата й безмълвно помръдна. Вероятно казваше молитва, предположи Огъст. Двамата мъже вдървено се прегърнаха и също започнаха да редят тихи думи.
— При изгрев слънце ще пристигне индийски хеликоптер — продължи Огъст. — Ефрейтор Мюзикънт ще тръгне с него. Аз ще се върна в долината, за да открия останалите от екипа ми. Вие какво смятате да направите?
Шараб извърна влажните си очи към Огъст. В погледа й се четеше дълбоко отчаяние. Когато заговори, гласът й беше дрезгав и треперлив.
— Америка… ще ни помогне ли… в каузата… за пакистански Кашмир? — попита тя.
— Мисля, че случилото се през последните няколко дни ще промени нещата — призна Огъст. — Но не знам какво ще каже или как ще постъпи моята нация.
Шараб постави вледенената си ръкавица върху ръката на Огъст.
— Ти… ще ни помогнеш ли? — настойчиво попита тя. — Те… избиха… хората ти.
— Лудостта между вашите страни уби моя екип — каза Огъст.
— Не — възпротиви се тя и отправи яростен жест надолу към ръба на платото. — Хората… там долу… те ги убиха. Те са безбожници… зли са.
Огъст не искаше да провежда подобна дискусия. Не и с някого, който си изкарваше прехраната, като взривяваше обществени сгради и мирни офицери.
— Шараб, досега работих с вас — каза Огъст. — Но не мога повече да го правя. Ще има съдебен процес, ще ви изслушат. Ако се предадете, ще имате шанса да защитите пред света каузата на вашия народ.
— Това няма да… помогне — настоя тя.
— Но ще бъде някакво начало — противопостави се Огъст.
— А ако… се върнем… долу в планината? — попита жената. — Какво ще направиш?
— Предполагам, че ще ви кажа довиждане — отвърна той.
— Няма ли да опиташ… да ни спреш?
— Не — увери я Огъст. — Сега ме извини. Ще се върна при екипа си.
Огъст погледна още веднъж непокорната пакистанка. Омразата и яростта на жената прогаряха студа и физическото й изтощение. Той беше виждал и други непоколебими бойци през живота си. Виетконгците. Кюрдската съпротива. Хора, които се биеха за домовете и семействата си. Беше ужасяващо да си свидетел на подобно изпитание.
Полковник Огъст се обърна и се върна обратно по хлъзгавия, брулен от вятъра хребет. Трибуналите щяха да бъдат добро начало. Но щеше да бъде необходимо нещо много повече, за да се изкорени онова, което съществуваше между Пакистан и Индия. Щеше да е необходима война като тази, която едва бяха успели да предотвратят. Или щяха да са необходими безпрецедентни и упорити международни усилия в продължение на следващите няколко поколения.
В един тъжен, кратък момент Огъст сподели нещо с Шараб.
Дълбоко чувство на отчаяние.
70.
Вашингтон
Вторник, 07:10
Пол Худ стоеше сам в офиса си. Взираше се в монитора на компютъра си и преглеждаше речта, която щеше да произнесе по време на мемориалната служба на Ударния отряд в десет часа.
Както беше обещал, Хърбърт успя да убеди индийците да използват хеликоптери от контролираната зона, за да приберат телата на американските войници. Начинът, по който го постигна, беше прост. Пакистанците се съгласиха да не навлизат в района, въпреки че провъзгласиха долината за своя. Хърбърт убеди Делхи, че ще бъде лоша идея Пакистан да прибере телата на американци, убити от индийците. Това щеше да наложи политически изявления, каквито нито Индия, нито Съединените щати искаха да направят.
Полковник Огъст посрещна в долината двата хеликоптера Ми-35, които пристигнаха в късния петъчен следобед. Телата вече бяха събрани и подредени под куполите на парашутите. Огъст остана с телата, докато не бяха транспортирани до Куонтико в неделя. Само и единствено тогава полковникът се съгласи да отиде в болницата. Там се срещна с Майк Роджърс.
Худ и Роджърс бяха изпълнявали много пъти тази служба, откакто Оперативният център беше създаден. Майк Роджърс неизменно говореше за дълг и военна чест. Героизъм и традиция. Худ винаги се опитваше да намери перспектива, в която да вмъкне саможертвата. Избавлението на страната, спасяването на човешки животи, предотвратяването на войната. Мъжете винаги караха опечалените да изпитват надежда вместо безсилие, както и гордост, която успокояваше чувството на загуба.
Но този път беше различно. Днес мемориалната служба беше не само в памет на войниците от Ударния отряд.
Делхи публично благодари на Оперативния център за разкриването на пакистанската група. Телата на трима терористи бяха намерени в подножието на хребета Химачал в Хималаите. Очевидно се бяха подхлъзнали и бяха паднали смъртоносно от скалната тераса. Бяха идентифицирани по досиетата в офисите на Специалните гранични сили.
Исламабад също отправи публична благодарност към Оперативния център за помощта му в предотвратяването на ядрен удар срещу Пакистан. Въпреки че индийският министър на отбраната Джон Кабир беше изобличен от майор Дев Пюри и други военни като човека зад заговора, Кабир отрече всичко. Той тържествено заяви, че ще се бори срещу всички обвинения, отправени му от правителството. Худ подозираше, че министърът и другите замесени ще подадат оставки и това ще бъде краят на цялата афера. Делхи по-скоро щеше да зарови надълбоко реалността, отколкото да даде на Пакистан по-правдоподобен глас в съда на международното мнение.
Худ дори получи благодарствено обаждане от Нанда Кумар. Младата жена се обади от Делхи, за да каже, че генерал Роджърс е герой и джентълмен. Въпреки че не беше успял да спаси дядо й, тя осъзнаваше, че Роджърс беше направил всичко възможно, за да му помогне. Освен това допълни, че се надява да се срещне с Худ и Роджърс във Вашингтон, когато излезе от болницата. Въпреки че на практика тя беше индийски разузнавателен агент, Худ не се и съмняваше, че ще получи виза. Излъченото съобщение я беше превърнало в международна знаменитост. Щеше да прекара остатъка от живота си, разказвайки и пишейки
