Мерцедесът спря почти веднага, гумите от лявата му страна гръмнаха при експлозията и колата полегна на джантите. Самосвалът пред автомобила на Головко рязко спря, а Анатолий сви вдясно. Беше присвил очи при гърмежа, но още не…
— Лайно! — Сега Анатолий видя какво беше станало и премина към действие. Продължи да кара вдясно, даде газ, като ловко маневрираше, търсейки пролуки между колите. Повечето от тях бяха спрели. Шофьорът на Головко откриваше пролуките и се измъкваше през тях. Пристигна за по-малко от минута при входа за коли на Центъра. Въоръжени часовои вече бяха излезли на площада заедно с тези от резервната рота, чието помещение беше зад оградата и не се виждаше отвън. Командващият групата старши лейтенант видя колата на Головко и я позна. Махна му с ръка за поздрав и даде знак на двама мъже да придружат автомобила до входа. Часът на пристигането беше единственото нормално нещо в започващия ден. Головко слезе от колата, а двамата войници се приближиха плътно до него, опирайки се с рамене в дебелия му балтон. Анатолий също слезе с пистолет в ръка и разкопчано палто, като се оглеждаше напрегнато назад през вратата. Извърна рязко глава и каза:
— Заведете го вътре! — Като чуха заповедта, двамата редници поведоха Головко през двойната врата с бронзови дръжки, към която се приближиха още войници от охраната.
— Оттук, другарю председател — каза един капитан в униформа, хвана Сергей Николаич за ръка и се отправи към асансьора. Минута по-късно той влезе в кабинета си и едва сега си даде сметка на какво беше станал свидетел преди три минути. Естествено, отиде до прозореца и погледна навън.
Московските полицаи, наричани милиционери, бързаха към мястото на произшествието. Трима от тях вървяха пеш. Появи се и милиционерска кола, пробила си път през движението. Трима мотористи оставиха мотоциклетите си и се приближиха към горящия автомобил, може би надявайки се да помогнат. Смела, но напълно безполезна постъпка, помисли си Головко. Сега виждаше по-добре, въпреки че разстоянието беше около триста метра. Покривът на колата се беше издул. Предното стъкло го нямаше. Той се взря в димящата развалина, която преди минути беше едно изключително скъпо превозно средство, разрушено от най- евтиното оръжие, което някога е било произвеждано масово за Червената армия. Който и да е бил вътре, моментално е бил разкъсан от металните парчета, разлетели се със скорост десет хиляди метра в секунда. Дали изобщо са разбрали какво беше станало? Вероятно не. Може би само шофьорът е имал време да погледне с недоумение, но отзад собственикът на колата вероятно е четял вестник, преди животът му да свърши без предупреждение.
Чак тогава Головко усети слабост в коленете. Можеше да бъде той… Внезапно щеше да научи дали в крайна сметка има задгробен живот или не — голямата загадка на живота, върху която не се беше замислял много често.
Но кой беше извършителят и кой обектът? Като председател на СВР Головко не беше човек, който вярва в съвпадения, а и в Москва нямаше чак толкова много бели мерцедеси S 600.
— Другарю председател? — Беше Анатолий, който застана при вратата.
— Да, Анатолий Иванич?
— Добре ли сте?
— По-добре от него — отвърна Головко и се отдръпна от прозореца. Имаше нужда да седне. Опита се да стигне, без да се спъне, до въртящия се стол, защото краката му изведнъж започнаха да не го държат. Седна, опря длани върху бюрото и огледа дъбовата повърхност, осеяна с купища книжа, които чакаха да бъдат прочетени — обичайната гледка за един ден, в който обаче нищо не беше както обикновено. Той вдигна очи.
Анатолий Иванич Шелепин не беше от страхливите. Беше стигнал до чин капитан в Спецназ, преди да бъде забелязан от търсач на таланти в КГБ и да бъде преместен в 8-о управление, което отговаряше за охраната. Беше приел новата работа малко преди да бъде разтурен КГБ. Анатолий беше шофьор и бодигард на Головко от години, нещо като част от официалното му семейство, като по-голям син. Шелепин беше абсолютно предан на боса си. Беше висок, красив тридесет и три годишен мъж с руса коса и сини очи, които сега бяха по-разширени от обикновено, защото въпреки че Анатолий беше обучен да си има работа с насилие, за първи път му се случваше то да стане пред очите му. Често се беше питал какво ли представлява отнемането на нечий живот, но никога в кариерата си не бе мислил върху възможността да загуби своя, и то от засада, при това засада на нищо и никакво разстояние от работното му място. Повечето от времето му минаваше на бюрото пред кабинета на Головко, където действаше като негов личен секретар. Като повечето такива хора той беше започнал да става небрежен към задълженията си като охранител на някого, когото никой не би дръзнал да нападне. Но сега неговият спокоен свят беше внезапно и напълно разрушен по същия драстичен начин, както и този на началника му.
Странно, но не съвсем неочаквано тъкмо Головко пръв се върна към реалността.
— Анатолий?
— Да, другарю председател?
— Трябва да разберем кои са загиналите там, а след това да открием дали не е трябвало да бъдем ние вместо тях. Обади се в Дирекцията на милицията и виж какво правят по въпроса.
— Веднага. — Красивото лице на младия мъж изчезна от вратата.
Головко пое дълбоко въздух, надигна се от стола и пак отиде до прозореца. Долу беше пристигнала пожарникарска кола. Пожарникарите обливаха с вода разбития автомобил, за да изгасят и последните пламъци, които продължаваха да тлеят тук-там. Имаше и една линейка, но Сергей Николаич знаеше, че това е само разпиляване на хора и техника. Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да се вземе регистрационният номер на колата и да се открие кой е собственикът й, а след това да се реши дали нещастникът бе загинал вместо Головко, или сам е имал врагове. Гневът все още не беше изместил шока от случилото се. Може би щеше да дойде по-късно — помисли си Головко и се отправи към личната си тоалетна, защото изведнъж усети напрежение в пикочния мехур. Беше ужасна проява на малодушие, но никога досега Головко не се беше изправял пред непосредствена опасност за живота си и като много други имаше представа за това само от филмите. Там актьорите са смели и решителни, да не говорим, че репликите им са предварително написани, а реакциите репетирани. Когато експлозията се разнесе без предупреждение из въздуха, беше нещо съвсем друго и напълно различно.
Кой иска да ме убие? — запита се той, след като пусна водата в тоалетната.
Американското посолство, което отстоеше на няколко километра, имаше плосък покрив, на който стърчаха най-различни радиоантени, повечето от които водеха до радиоприемници с различна степен на съвършенство. Те от своя страна бяха свързани с магнетофони, които се въртяха бавно за по-ефикасно използване на лентите. В помещението с магнетофоните имаше десетина души, както цивилни, така и военни. Всички знаеха руски и докладваха на Агенцията за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Беше още рано, но тези хора обикновено започваха работа преди руските служители, чиито комуникации трябваше да следят. Един от многото радиоприемници в помещението беше от онези, които американските граждани използваха някога, за да подслушват разговорите на полицията. Местните ченгета използваха същите честоти и абсолютно същите радиопредаватели, както техните американски колеги през 70-те години. Подслушването им беше детинска работа. Разговорите още не се засекретяваха. Те слушаха съобщенията на милиционерите за случайни автомобилни катастрофи, в които можеше да попадне и някоя важна персона, но главно за да държат пръст върху пулса на Москва, в която криминогенната обстановка беше тежка и се влошаваше още повече. За персонала на посолството беше полезно да знае кои части на града да избягва и да следи за евентуални криминални прояви на някой от хилядите американски граждани.
— Експлозия? — каза учуден пред радиоприемника един армейски сержант. После извърна глава. — Лейтенант Уилсън, полицията съобщава за експлозия точно пред Московската централа.
— Каква експлозия?
— Като че ли е била взривена кола. На мястото в момента са пристигнали пожарникари и линейка… — Той притисна слушалките, за да чува по-добре поради шума от уличното движение. — Да, бял мерцедес бенц, регистрационен номер… — Извади бележник и го записа — Има трима убити, шофьорът и двамата пътници и… по дяволите!
— Какво има, Рейнс?
— Сергей Головко… — Очите на сержант Рейнс бяха затворени, а с една ръка притискаше слушалката
