към ухото си. — Той не караше ли бял мерцедес?

— По дяволите! — възкликна на свой ред и лейтенант Уилсън. Головко беше един от хората, когото нейните подчинени редовно следяха. — И той ли е загинал?

— Още не мога да кажа, лейтенант. Намеси се друг глас. Капитанът от районния участък каза, че идва веднага на мястото на инцидента. Струва ми се, че са разтревожени, мадам. Водят се едновременно много разговори.

Лейтенант Сюзън Уилсън се поклащаше напред-назад във въртящия се стол. Дали да съобщи за случая или не? Не могат да те застрелят за това, че си съобщил нещо на висшестоящите…?

— А къде е шефът на бюрото?

— На път за летището, лейтенант, забравихте ли, че днес трябва да лети за Санкт Петербург?

— Добре. — Тя се извърна към апаратурата пред себе си и вдигна слушалката на секретния телефон — STU-6 (секретно телефонно устройство) за връзка с Форт Мийд. Пластмасовият засекретяващ ключ беше на мястото си, а телефонът беше свързан и синхронизиран с друг такъв апарат в щаба на Агенцията за национална сигурност. Натисна бутона, с който поиска да й отговорят.

— Дежурната стая — каза един глас, отдалечен на половината свят от Москва.

— Обажда се московското бюро. Получихме сигнали, че Сергей Головко може би току-що е бил убит.

— Председателят на СВР?

— Тъй вярно. Кола, подобна на неговата, бе взривена на площад „Дзержински“, а това е времето, когато той обикновено пристига на работа.

— Достоверност? — попита безстрастният мъжки глас. Вероятно беше офицер от средните чинове, може би военен, който носеше дежурството от единадесет до седем часа. Сигурно е от ВВС. „Достоверност“ беше дума от техния жаргон.

— Получихме сведенията от слушането на полицейските радиостанции… искам да кажа на московската милиция. Има много шумове от уличното движение. Според оператора ми изглеждат разтревожени.

— Добре, може ли да ни препратите записа по електронната поща?

— Разбира се — отговори лейтенант Уилсън.

— Добре, направете го. Благодаря за обаждането, ще вземем съобщението оттам.

— О’кей, московското бюро прекъсва връзката — чу в слушалката майор Боб Тийтърс. Той работеше отскоро в АНС. Бивш висококвалифициран летец с 2100 летателни часа като командир на самолети С-5 и С- 17, преди осем месеца беше получил увреждане в лакътя на лявата ръка при катастрофа с мотоциклет. За голямо негово съжаление обездвижването на ръката сложи край на кариерата му като летец. Сега го бяха преназначили като шпионин, което беше по-интересно в интелектуално отношение, но не можеше да се приеме като сполучлива смяна на професията от един авиатор. Той даде знак с ръка на един срочнослужещ, мичман първи клас от военноморските сили, да активизира електронната връзка с Москва. Морякът изпълни нареждането. Надяна наушниците и включи текстовата програма на компютъра. Освен че говореше руски, този моряк беше свързочник и разбираше от компютри. Той слушаше и едновременно записваше на компютъра превода на записите от съобщенията по радиото на руската милиция, а преведеният текст се появяваше на монитора към компютъра на майор Тийтърс.

ПОЛУЧИХ РЕГИСТРАЦИОННИЯ НОМЕР, гласеше първото изречение.

ДОБРЕ, ДЕЙСТВАЙ КОЛКОТО МОЖЕ ПО-БЪРЗО.

РАБОТЯ ПО ВЪПРОСА, ДРУГАРЮ, СЕГА ПРОВЕРЯВАМ. Отдолу беше написано: тез руснаци имат ли компютри за такваз работа?

НАМЕРИХ ГО, БЯЛ МЕРЦЕДЕС БЕНЦ, РЕГИСТРИРАН НА ИМЕТО НА Г. Ф. ОВСЕЕНКО (НЕ СЪМ СИГУРЕН КАК СЕ ПИШЕ), ПРОСПЕКТ „ПРОТОПОПОВ“, 677, АПАРТАМЕНТ 18А.

ТОЙ ЛИ Е? ИМЕТО МИ Е ПОЗНАТО!

За някого това е добре, помисли си Тийтърс, но едва ли за самия Овсеенко. Така, ами оттук нататък? Наблюдаващият старши офицер беше също морски, контраадмирал Том Портър. Вероятно си пиеше кафето в кабинета в главната сграда и може би гледаше телевизия. Време е да нарушим спокойствието му. Той набра номера.

— Адмирал Портър.

— Сър, обажда се майор Тийтърс от Центъра за наблюдение. Имаме важна новина от Москва.

— За какво се отнася, майоре? — попита умореният глас.

— От бюрото в Москва първоначално помислиха, че може да е убит председателят Головко на КГ… искам да кажа на СВР.

— И какво се оказа, майоре? — попита малко по-заинтригуван гласът.

— Оказа се, че може би не е той. Някой си с фамилия Овсеенко… — Тийтърс повтори името по букви. — Получаваме записи от засечени разговори по радиостанции на милицията. Още не съм успял да проверя името.

— Нещо друго?

— В момента разполагам само с това.

В същото време агентът от ЦРУ Том Барлоу стоеше в оперативната стая в посолството. Като трети по ранг шпионин в бюрото той не искаше да отиде лично на площад „Дзержински“ и затова прибягна до друга тактика. Обади се по пряката линия на един приятел в бюрото на Си Ен Ен.

— Майк Евънс.

— Майк, обажда се Джими — каза Том Барлоу, използвайки предварително уговорено лъжливо име. — Площад „Дзержински“, убит е някой в бял мерцедес. Изглежда впечатляващо и суматохата е голяма.

— О’кей — каза репортерът и си записа съобщението. — Тръгваме за там.

Барлоу погледна часовника на бюрото си. Беше 8,52 минути местно време. Евънс беше напорист репортер, работещ за напориста телевизионна компания. Барлоу предположи, че след двадесет минути на мястото ще пристигне миникамера. Телевизионната кола ще има собствена сателитна връзка с централата на Си Ен Ен в Атланта, а сигналът за нея ще бъде прихванат от наземната станция във Форт Белвоар, Вирджиния, и разпратен до всички заинтересовани правителствени служби. Твърде много хора биха проявили изключителен интерес към опит да бъде убит председателят Головко. След това той включи компютъра марка „Компак“ на бюрото си и отвори файла с руски имена, познати на ЦРУ.

Копие от този файл имаше в редица компютри на ЦРУ в централата в Ленгли, Вирджиния, а също и в оперативната зала на ЦРУ на 7-ия етаж в старата сграда на Центъра. Пръстите изписаха О-В-С-Е-Е-Н-К-О… но се появи само следният текст:

ТЪРСИ СЕ ЦЯЛ ФАЙЛ. НЕ СЕ ОТКРИВА ПОДОБНА ВОДЕЩА ДУМА.

Човекът при компютъра изсумтя.

— Значи не е написана правилно. Защо ми звучи познато това име? — запита се той. — Обаче машината отговори, че не може да го намери.

— Я да видим… — обади се един негов колега, наведе се над компютъра и изписа в друг вариант името. — Опитай така…

Пак нищо. Изпробваха и трети вариант.

— Бинго! Благодаря ти, Бевърли — каза дежурният офицер. — Ами да, знаем го този. Распутин. Без съмнение, негодник с връзки в подземния свят. Виж какво става, когато такъв като него изплува на повърхността — каза, усмихвайки се той.

— Распутин? — повтори учуден Головко. — Сволоч някаква? — Той леко се усмихна. — Кой би искал да го убие? — попита Головко шефа на сигурността, който по обясними причини гледаше на въпроса дори по- сериозно от председателя. Положението му току-що се беше усложнило още повече. За начало трябваше да каже на Сергей Николаич, че белият мерцедес вече не беше подходящ за негов личен автомобил. Прекалено биеше на очи. Следващата му задача за деня беше да разпита въоръжените постове, поставени по ъглите на покрива на сградата, защо не са забелязали човек в каросерията на самосвал с гранатомет в ръце… само на триста метра от зданието, което се предполага, че охраняват! И не са направили никакво предупреждение по радиостанциите си, докато мерцедесът на Григорий Филипович Овсеенко не се е

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×