принадлежеше и Райън. Трябва да беше човек, който не се бои от нищо, човек, за когото куршумът не беше нищо повече от избавление, ключ към Царството Господне. Сигурно беше човек, който във всичко виждаше Божия пръст. Явно никой не можеше да го уплаши или да го отклони от правия път.
— Ако писмото е написано от него, сър Базил, значи не е блъф. Кога е изпратено?
— Преди по-малко от четири дни. Нашият човек наруши правилата, за да го достави спешно, но съдържанието е достатъчно важно, за да се бави, нали така?
„Добре дошъл в Лондон, Джак“, помисли си Райън. Току-що падна в казана. Огромен казан, каквито използват в анимационните филмчета, за да варят в тях мисионери.
— Ясно, предадено е в Москва, нали така?
— Така казва нашият човек. Е, сър Джон, какво според теб ще каже Иван за това?
И с този въпрос сър Базил Чарлстън запали огъня под казана с Джак.
— Този въпрос съдържа няколко подвъпроса — каза Райън, измъквайки се ловко, доколкото позволяваше ситуацията, но не стигна далече.
— Ще каже че — подкани го Чарлстън, измервайки Райън с кафявите си очи.
— Е, добре, няма да му хареса. Ще го приемат като заплаха. Въпросът е колко на сериозно ще го вземат и доколко ще повярват. Сталин щеше да се изсмее… а може и да не е така. Сталин страдаше от параноя, нали? — Райън млъкна и погледна през прозореца. Дъждовен облак ли се носеше? — Не, Сталин щеше да действа.
— Мислиш ли?
Джак знаеше, че Чарлстън го изпитва. Точно като устните изпити за докторската степен в Джорджтаун със заядливите въпроси и остроумните забележки на отец Тим Райли. Сър Базил беше по-цивилизован от сприхавия свещеник, но изпитът нямаше да е от лесните.
— Лев Троцки не е бил заплаха за него. Било е комбинация от параноя и чиста подлост. Личен въпрос. Сталин си е създавал врагове и никога не е забравял за тях. Но на сегашното съветско ръководство не му стиска да действа по начина, по който той е действал.
Чарлстън посочи към прозореца, който гледаше към Уестминстърския мост.
— Момчето ми, на руснаците не им мигна окото преди пет години да убият човек точно на този мост.
— И ги разобличиха — напомни Райън на своя домакин.
Просто имаха късмет да попаднат на способен британски лекар, което обаче не се оказа от полза да бъде спасен животът на клетото копеле. Все пак установиха причината за смъртта, а тя не беше дело на уличен престъпник.
— Да не мислиш, че не могат да спят след този инцидент? Аз не мисля така — увери го Чарлстън.
— Изглежда, че не им е приятно. Не съм чувал да са вършили повече подобни неща.
— Само у дома, обзалагам се. А Полша за тях е „у дома“, добре де, в тяхната сфера на влияние.
— Но папата живее в Рим, а той не е. Нещата опират до това колко са уплашени, сър. Отец Тим Райли от Джорджтаун, където защитих доктората си, ни казваше да не забравяме никога, че войните са били подпалвани от уплашени хора. Страх ги е от война, но повече ги е страх какво ще стане, ако не започнат война или друга подобна акция, предполагам. Така че въпросът е колко сериозно ще погледнат на заплахата и колко сериозна ще им се стори. По първия въпрос — не вярвам да го сметнат за блъф. Характерът на папата, неговият живот и куражът му — това са неща, които не подлежат на съмнение. Така че заплахата е реална. По-големият въпрос е как ще оценят степента на заплахата за тях самите…
— Продължавай — любезно му нареди генералният директор.
— Ако са достатъчно умни да я признаят — да, сър, на тяхно място бих се притеснявал… дори бих се страхувал малко. Колкото и Съветите да се смятат за свръхсила — равностойна на Америка и тям подобни, — дълбоко в себе си те съзнават, че държавата им не е истински легитимна. Кисинджър ни чете лекция по този въпрос в Джорджтаун… — Джак се облегна и затвори за миг очи, за да си припомни лекцията. — Спомена го към края, когато разказваше за характера на руските лидери. Брежнев го развеждал из официалните сгради в Кремъл, където Никсън щял да пристигне за последната им среща на високо равнище. Повдигнал покривалата от статуите, за да му покаже как всичко е било почистено преди визитата. Защо ли го е направил, чудех се тогава. Нали си имат чистачки и хора за поддръжка. Защо въобще е трябвало да споменава подобно нещо на Хенри? Явно от комплекс за малоценност, от усещане за несигурност. Продължаваме да слушаме колко са страшни, но аз не мисля така и колкото повече научавам за тях, толкова по-малко страшни ми изглеждат. С адмирала спорихме за това през последните месеци. Имат огромна военна машина. Разузнаването им е първокласно. Те са огромна, но грозна мечка, а Мохамед Али би мечката два пъти. Това е заобиколният път, по който може да се каже, да, сър, смятам, че това писмо ще ги уплаши. Въпросът е дали ще ги уплаши дотолкова, че да предприемат действия. — Райън поклати глава. — Вероятно да, но засега не разполагаме с достатъчно данни. Ако решат да натиснат копчето, ще знаем ли предварително?
Чарлстън изчакваше Райън да приключи.
— Можем само да се надяваме, но е невъзможно да сме сигурни.
— През годината, която изкарах в Ленгли, останах с впечатлението, че познанията за врага ни са дълбоки, но в някои области куцат, в други са повърхностни и много общи. Още не съм срещнал някой, който да се чувства спокойно, когато ги анализира — всъщност не е съвсем така. Някои са спокойни, но анализите им — поне за мен — са ненадеждни. Като данните, които получаваме за тяхната икономика…
— Джеймс позволява ли ти да ги четеш? — учуди се Базил.
— Адмиралът ме пращаше в първите месеци по всички отдели. Магистърската ми степен е по икономика в колежа в Бостън. Взех си изпита по публично счетоводство, преди да постъпя в морската пехота. Вие наричате тази специалност по друг начин, мисля. След като напуснах пехотата, бях в борсовия бизнес, преди да защитя докторат и да стана преподавател.
— Колко точно спечели на „Уолстрийт“?
— Докато работех в „Мерил Линч“ ли? О, между шест и седем милиона. Много от акциите ми бяха в „Чикаго и Норт Уестърн Рейлроуд“. Чичо ми Марио — братът на мама — ми съобщи, че служителите се канят да изкупят акциите и да направят железопътната компания отново печеливша. Поогледах се и ми хареса. Чистата ми печалба беше двайсет и три пункта за всяка купена акция. Трябвало е да вложа още повече, но в „Мерил Линч“ ме учеха да бъда сдържан. Никога не съм работил в Ню Йорк, между другото. Бях в представителството им в Балтимор. Както и да е, парите още са вложени в акции, а пазарът в момента е доста изгоден. Още играя понякога. Човек не знае кога ще спечели и това продължава да ми е хоби.
— Разбира се. Ако чуеш нещо обещаващо, се обади.
— Без процент, но и никакви гаранции — пошегува се Райън.
— Не съм свикнал с това, Джак, не и с този шибан бизнес. Ще те изпратя в руската група при Саймън Хардинг. Оксфордски възпитаник, докторат по руска литература. Ще знаеш всичко, което той знае — всичко освен източниците на информация — Райън го прекъсна, вдигайки два пръста.
— Сър Базил, не желая да ги знам. Не ми е нужно. Ако са ми известни, няма да мога да спя спокойно. Да ми предоставят само суровия материал. Предпочитам да правя собствени анализи. Този Хардинг бива ли го? — попита Райън с престорено равнодушие.
— Много. Може и да си виждал анализите му. Той направи оценката за Юрий Андропов, която ви изпратихме преди две години.
— Четох я. Да, добра работа беше. Мислех, че е на психоаналитик.
— Занимавал се е с психология, но не достатъчно, за да има степен. Има умна съпруга. Художничка, приятна жена.
— Сега ли ще ме представиш?
— Защо не? И без това трябва да се връщам на работа. Ела, ще те заведа.
Не беше далече. Райън почти веднага узна, че ще работи в кабинет точно тук, на най-горния етаж. Беше изненада за него. В Ленгли минаваха години, преди да стигнеше човек на седмия етаж, и често трябваше да се прескачат кървави трупове. Някой явно го смяташе за умен, помисли си Джак.
Кабинетът на Саймън Хардинг не беше нищо особено. Двата прозореца гледаха не към реката, а в обратната посока, към двуетажни и триетажни тухлени постройки с неясно предназначение. Хардинг наближаваше четиридесетте, беше блед, с руса коса и прозрачносини очи. Сакото му беше разкопчано,
