Последиците бяха неясни, а това беше достатъчно опасно само по себе си. Колегите му от Политбюро щяха да схванат нещата по същия начин, като знаеше какви бъзльовци бяха тези дъртаци.

Така че му предстоеше не само да ги уведоми за опасността. Трябваше да предложи и начин за отстраняването й.

Точно сега на стената трябваше да висят портретите на други, полузабравени личности. Железният Феликс Дзержински, основателят на ЧК, предшественика на КГБ.

Другият портрет трябваше да е на Йосиф Висарионович Сталин. Вождът някога беше развил теза, много подходяща за ситуацията, пред която беше изправен сега Андропов. Това беше станало през 1944 г. Днес — днес беше още по-подходяща. „Е, тепърва щеше да се разбере. И той беше човекът, който трябваше да реши“, каза си Андропов. Всеки можеше да изчезне, а с него — и проблемът. Мисълта трябваше да го изненада, когато се прокрадна в главата му, но не стана така. Тази сграда, построена преди осемдесет години, за да приюти застрахователната компания „Россия“, беше преживяла много такива неща. Следващите й обитатели бяха издавали заповеди, с които бяха причинили още смърт. Екзекутираха направо в мазето. Тази практика беше изоставена само преди няколко години, а КГБ се разрасна толкова, че да изпълни дори тази огромна постройка, че и още една на околовръстното шосе край града. Но чистачките и до днес си шепнеха за призраци, които се явявали в тихите нощи и понякога стряскали възрастните жени с кофи и четки, и коси като на вещици. Властите в тази страна не вярваха в духове и призраци, както не вярваха в безсмъртието на човешката душа. Но да се пребориш със суеверието на простия селянин беше далеч по-трудна задача, отколкото да накараш интелигенцията да чете безбройните томове на Владимир Илич Ленин, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, да не споменаваме за обемистите творби, приписвани на Сталин (всъщност те бяха дело на комитет от сплашени мъже, което беше още по-лошо). Те, слава Богу, не се търсеха вече освен от най-мазохистичните учени.

„Не, каза си Юрий Владимирович, да накараш хората да вярват в марксизма не беше толкова трудно.“ Първо им го наливаха в главите в началното училище, в пионерската организация, в гимназията и в комсомола, а след това най-умните ставаха членове на комунистическата и пазеха партийните си книжки „близо до сърцата си“ в джобчетата на своите ризи.

А после си знаеха работата. Политически зрелите партийни членове проповядваха своите възгледи на партийни събрания, иначе нямаше да се издигнат. По същия начин хитрите царедворци в древен Египет са коленичели и са предпазвали очите си с ръце, за да не ослепеят от ярката светлина, която разпръсквал фараонът, тъй като в ръцете на техния жив Бог са били властта и благоденствието. И те падали на колене, за да засвидетелстват своето подчинение, губели разума и чувствата си и продължавали нагоре. Така беше и тук. Преди пет хиляди години, ако не се лъжеше. Можеше да направи справка в някоя книга по история. Съветският съюз беше дал на света едни от най-известните учени по древна история и археология, защото това бяха области, в които идеологията нямаше голямо влияние. Фактите от историята на древния Египет бяха твърде отдалечени от действителността, за да са от значение философските интерпретации на Маркс или безкрайното празнословие на Ленин. Затова някои от най-кадърните учени избираха тази област. Повечето се насочваха към точните науки, тъй като във водородния атом нямаше политика.

В земеделието обаче имаше. Също и в промишлеността. Затова най-умните и най-способните бягаха от тези области и предпочитаха политическите науки. Защото там успехите им щяха да блеснат. Не беше задължително да вярваш, че Рамзес Втори е синът на Бога на слънцето или дявол знае от кой бог беше произлязъл. Царедворците по-скоро са виждали, мислеше си Юрий Владимирович, че Рамзес има много жени и голямо потомство, а това не беше никак лош живот за един мъж. Класическият еквивалент на дача на Ленинските възвишения и лятна почивка на морския бряг в Сочи. Е, този свят ще се промени ли някога?

Вероятно никога, реши председателят на Комитета за държавна сигурност. А работата му беше да не допусне промяна.

А това писмо не заплашваше ли да промени нещата? Да, беше заплаха и той трябваше да се справи с нея. А това означаваше да се заеме с човека, който стоеше зад тази заплаха.

Случвало се е и преди. Можеше да се случи и сега, реши той.

Андропов обаче нямаше да доживее, за да узнае, че акцията, която замисля, щеше да повлече след себе си разпадането на собствената му страна.

Глава 1

ТРУСОВЕ И БЛЯНОВЕ

— Кога започваш, Джак? — попита Кети сред тишината на тяхната спалня. А съпругът й се радваше, че са в собственото си легло, не по-малко удобно от леглото в нюйоркския хотел, където бяха отсядали, но не беше същото. Освен това му бе писнало от тъста му с неговата къща близнак на „Парк Авеню“ и огромно самочувствие. Вярно, Джо Мюлър имаше цели девет милиона в банката, тлъст портфейл акции и продължаваше да трупа, но му бе дошъл до гуша.

— Вдругиден — отвърна съпругът й. — Но може да се разходя до там следобеда да поогледам.

— Вече трябваше да си заспал — каза тя.

Джак понякога си даваше сметка, че да си женен за лекарка си имаше своите минуси. Не можеше да скрие нищо от нея. Само с едно леко докосване на ръката тя установяваше температурата на тялото му, сърдечния ритъм и Бог знае какво още. При това докторите прикриваха притесненията си, след като откриеха някакъв здравословен проблем, с професионалното хладнокръвие на покерджии. Е, само за известно време.

— Да-а-а, дълъг ден беше.

В Ню Йорк сега часовниците показваха почти пет часа следобед, но неговото денонощие беше продължило по-дълго от нормалните двайсет и четири часа. Наистина трябваше да се научи да спи в самолет. Причината не беше в седалката. Той доплати за първа класа към служебния билет със собствената си кредитна карта „Американ Експрес“. Тепърва заради честите полети доплащането за първа класа щеше да се повтаря отново и отново. „Да, върхът“, помисли си Джак. Щяха да го познават лично на „Хийтроу“ и „Дълес“. Поне разполагаше с черен дипломатически паспорт и нямаше да му досаждат с проверки. Райън беше акредитиран към посолството на САЩ на лондонския площад „Гросвийнър“ точно срещу сградата, където през Втората световна война се е намирал щабът на Айзенхауер. С акредитацията получи дипломатически статут, който го правеше необикновен човек и го предпазваше от неудобствата на закона. Дори да пренесеше две кила хероин в Англия, не можеха да пипат багажа му без позволение — с две думи, можеше да се позове на дипломатическия си имунитет. За никого не беше тайна, че дипломатите не си правеха труда да декларират пред митниците неща като парфюми за съпругите си (и много по-важни) и/или пиячка за себе си. За степента на католическото възпитание на Райън това бяха простими, а не смъртни грехове.

Типичният за уморения мозък хаос от мисли, призна той. Кети никога не може да си позволи да работи в такова състояние. Вярно, че като стажанти ги държаха на дежурства часове наред, за да се научат да взимат решения при трудни обстоятелства. Но част от него се чудеше колко ли пациенти бяха принесени в жертва пред олтара на медиците стажанти. Ако адвокатите се сетеха колко пари можеха да изкарат…

Кети — д-р Карълайн Райън, както пишеше на бялата престилка и върху личната й табелка — беше минала този етап от своя стаж. Неведнъж и дваж съпругът й беше треперил, докато тя шофираше към къщи със спортното си порше след трийсет и шест часовите дежурства в гинекологията, педиатрията или общата хирургия, към които не проявяваше професионален интерес, но трябваше да познава поне малко, за да е достоен възпитаник на „Джон Хопкинс“. Познанията й стигнаха, за да превърже рамото му онзи следобед пред Бъкингамския дворец. Така че не умря от загуба на кръв пред очите на съпругата и дъщеря си, което щеше да е голям позор за всички, които бяха замесени, особено за британците. Дали щяха да му дадат рицарски орден посмъртно? Джак се подсмихна под мустак. След това очите му най-после се затвориха за първи път от трийсет и девет часа.

— Надявам се да му хареса там — каза съдия Мур в края на продължилото цял ден заседание с висшия състав.

— Артър, нашите братовчеди знаят какво е гостоприемство — отбеляза Джеймс Гриър. — Базил е добър учител.

Вы читаете Червеният заек
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×