Спинк“?
— Ти няма да разбереш — сопвам й се аз. — Господин Гайгър, госпожо Гайгър… вие ще ме разберете. Докато живеех при вас, научих много. Промених се като човек. Животът ми стана смислен. Да, ще изкарвам много повече пари като адвокат в Лондон. Да, щях да имам блестяща кариера и всеки ден щеше да е наситен със стрес. Само че не искам. — Разпервам ръце към кухнята. — Искам да се занимавам с това. Искам да остана тук.
Очаквам Триш и Еди да се разчувстват от речта ми. Вместо това те ме поглеждат глупаво и се обръщат един към друг.
— Според мен трябва да обмислиш предложението — отвръща Еди. — Във вестника пишат, че отчаяно се опитват да те привлекат.
— Няма да се обидим, ако си тръгнеш — добавя Триш и кима. — Ще те разберем.
Само това ли ще ми кажат? Не се ли радват, че искам да остана? Не искат ли да продължа да работя като икономка?
— Не искам да си тръгвам! — заявявам ядосано аз. — Искам да остана тук и да се радвам на смислен, спокоен живот.
— Ясно — заявява накрая Еди и след кратко мълчание поглежда питащо Триш.
Телефонът звънва и Триш се обажда.
— Ало? — Остава заслушана в гласа. — Разбира се, Мейвис. И Труди. Ще ви чакам! — Тя затваря. — Още две гостенки за благотворителния обяд.
— Така. — Поглеждам часовника си. — Трябва да се заема с ордьоврите.
Докато вадя тестото, телефонът звънва отново и Триш въздиша.
— Ако има още желаещи да дойдат… Ало? — Докато слуша, изражението й се променя и тя прикрива слушалката с длан.
— Саманта — съска тя. — Искаш ли да участваш в телевизионна реклама за „Тоалетно пате“? Ще бъдеш със съдийска перука и тога и ще трябва да кажеш…
— Не! — отвръщам остро аз. — Не, разбира се!
— Не трябваше да отказваш на телевизията — укорява ме Еди. — Това щеше да е невероятна възможност.
— Нищо подобно. Не желая да имам нищо общо с рекламите по телевизията! — Виждам, че Еди се кани да спори. — Не искам да давам интервюта — добавям бързо аз. — Не искам да ме сочат с пръст. Просто искам животът ми да стане отново нормален.
По обяд нищо не е нормално. Нещата стават още по-сюрреалистични от преди.
Получих още три предложения да се появя по телевизията, да направя „изискана“ фотосесия за „Сън“ в униформа на прислужница. Триш вече даде ексклузивно интервю за „Мейл“. Мелиса настоя да слуша радиопредаване и слушателите, които се обаждаха, ме нарекоха „антифеминистка и тъпачка“, „задръстена готвачка“ и „паразит за данъкоплатците, платили за образованието ми“. Бях толкова вбесена, че едва се сдържах да не позвъня.
Вместо това изключих радиото и си поех дълбоко дъх. Няма да се оставя на това. Имам други работи, за които трябва да мисля. Вече пристигнаха четиринайсет от гостите за благотворителния обяд и сега са на поляната пред къщата. Трябва да опека тарталетите с гъби, да довърша соса с аспержи и да гарнирам филето от сьомга.
Отчаяно ми се иска Натаниъл да е тук, за да ми вдъхне спокойствие. Само че той е заминал за Бъкингам, за да купи златни рибки за езерото, тъй като Триш реши, че трябва спешно да се купят. Очевидно струват стотици лири и всички знаменитости имали. Това е смешно. Кой ти гледа езерото?
На вратата се звънва тъкмо когато отварям фурната. Въздишам. Не е възможно да идва още един гост. И без това тази сутрин приехме още четири заявки за участие, което напълно обърка програмата ми. Да не говорим за журналистката от „Мирър“, облечена в розов флорален костюм, която се опита да пробута на Еди, че наскоро се била преместила да живее в селото.
Пъхвам тарталетите във фурната, събирам остатъците от тестото и избърсвам точилката.
— Саманта? — Триш чука на вратата. — Имаме още един гост!
— Още един? — обръщам се и забърсвам брашното от бузата си. — Току-що сложих ордьоврите да се пекат…
— Твой приятел е. Казва, че спешно трябва да говори с теб. По работа. — Триш извива многозначително вежди и отстъпва. В следващия момент застивам от учудване.
Та това е Гай. Застанал е в кухнята на Триш. Както обикновено е в безупречен костюм и колосани ръкави.
Гледам го и не мога да проговоря, защото съм напълно слисана.
Съдейки по изражението му, той също е слисан.
— Господи боже мой! — започва бавно той и оглежда униформата, точилката и покритите ми с брашно ръце. — Ти наистина си икономка.
— Да — вирвам брадичка аз. — Точно така.
— Саманта… — подвиква Триш от вратата. — Не ми се иска да ви прекъсвам, но… би ли поднесла ордьоврите след десет минути?
— Разбира се, госпожо Гайгър. — Автоматично правя реверанс. Триш излиза, а Гай остава ококорен.
— Ти правиш реверанси?
— Реверансите бяха грешка — признавам аз. Забелязвам ужасения му поглед и усещам как смехът ми се надига. — Гай, какво правиш тук?
— Дошъл съм да те убедя да се върнеш.
Естествено. Трябваше сама да се сетя.
— Няма да се върна. Сега би ли ме извинил? — Посягам към метлата и лопатата и започвам да събирам поръсеното по пода брашно и падналите парчета тесто. — Внимавай къде стъпваш!
— Да, добре. — Гай внимателно се отдръпва. Изхвърлям събраното в кофата за боклук, след това вадя соса от аспержи от хладилника, пресипвам го в тенджера и пускам печката. Гай ме наблюдава с огромно любопитство.
— Саманта — започва той, когато се обръщам. — Трябва да поговорим.
— Заета съм. — Часовникът звънва пронизително и аз отварям долната фурна, за да извадя чесновите рулца с розмарин. Усещам невероятна гордост, когато ги виждам — апетитни, златистокафяви, с прекрасен билков аромат. Не мога да се сдържа да не опитам и подавам едно на Гай.
— Ти ли си ги направила? — Струва ми се изумен. — Не знаех, че можеш да готвиш.
— Не можех, но се научих. — Бръквам в хладилника и вадя безсолното масло, за да добавя бучка в соса с аспержи. След това поглеждам застаналия до шкафа Гай. — Ще ми подадеш ли телта за разбиване?
Той поглежда безпомощно.
— Ъъъ… кое е…
— Не се притеснявай — цъкам с език аз. — Ще я взема сама.
— Има предложение за теб — продължава Гай, когато започвам да разбивам маслото. — Трябва да го чуеш.
— Не ме интересува. — Дори не вдигам глава.
— Все още не знаеш какво е. — Той бръква във вътрешния си джоб и вади писмо. — Ето. Погледни.
— Не ме интересува! — повтарям отчаяно аз. — Не разбираш ли? Не искам да се връщам. Не искам да работя като адвокат.
— Предпочиташ да работиш като икономка ли? — Тонът му е толкова презрителен, че ми става обидно.
— Да! — Оставям телта. — Точно така! Тук съм щастлива. Спокойна съм. Нямаш представа какво е. Тук животът е различен.
— Да, това е очевидно — отвръща той и поглежда метлата.
— Ти просто не разбираш! — Увеличавам котлона, обръщам се към него и се облягам на плота. — Върша си задълженията за деня… и това е. Свободна съм. Не нося документи вкъщи. Не се налага телефонът и
