Последното стъпало

печални последствия много хора, дори цели нации.

Започнах да се изкачвам все по-нагоре, но внезапно усетих странно предчувствие, което сякаш витаеше из прашния хамбар. Както обикновено, по средата на пътя си представих какво ще стане, ако стълбата под мен внезапно рухне. Но продължих изкачването си, докато най-сетне ръцете ми се вкопчиха в напречната греда и се осмелих да погледна надолу.

Обърнатото към мен лице на Кити приличаше на бледо петънце. Облечена в избеляла карирана риза и дънки, сестра ми наподобяваше малка кукла. Някъде високо над мен, в прашното пространство под навесите, тихо чуруликаха лястовичките.

Извиках познатата до болка реплика:

— Хей, там, долу! — гласът ми достигна до нея заедно с разхвърчалата се плява.

— Хей, там, горе!

Изправих се и едва успях да запазя равновесие. Както обикновено, внезапно ме лъхна силно въздушно течение, което не се усещаше долу. Чух туптенето на сърцето си и запристъпвах бавно напред, като пазех равновесие с разперени ръце. Веднъж, когато бях върху гредата, към главата ми се стрелна лястовичка. Несъзнателно се отдръпнах и за малко не паднах. Треперех да не би същото да се случи и сега.

Но този път ми се размина. Най-сетне стоях над спасителната купа сено. Осмелих се да погледна надолу, но не усетих страх, а вълнуваща тръпка, предчувствие за опасност. После скочих в празното пространство, стиснал носа си за по-голям ефект. Както винаги, почувствах внезапната сила на земното притегляне, което безцеремонно ме изтегли към земята. Едва се сдържах да не извикам: „О, боже, съжалявам, сгреших, позволи ми да се върна!“

После паднах право в сеното, врязах се в него като снаряд. Докато падах, усетих миризмата на прах и някакъв сладък аромат — сякаш се гмурках в плътна маса вода, — а после най-сетне потънах изцяло. Както обикновено, носът ме засърбя, усетих непреодолимо желание да кихна. Чух как няколко изплашени полски мишки побягнаха към по-сигурно убежище в другия край на купата. Изпитах странното чувство, че възкръсвам. Спомням си, Кити веднъж сподели, че след като се озовава в сеното, се усеща по-свежа и чиста, като новородено дете. Тогава не обърнах внимание на думите й, чийто смисъл не разбирах напълно, но откакто получих писмото й, непрекъснато мисля за тях.

Измъкнах се, или по-точно изплувах от купата, и усетих под краката си дървения под на хамбара. Сеното се бе напъхало в панталоните и под ризата ми, бе прилепнало към лактите и към гуменките ми. Обзалагам се, че и косата ми беше пълна със сено.

Междувременно Кити бе успяла да се покатери до средата на стълбата, златистите плитки подскачаха върху раменцата й и тя продължаваше да се издига, осветена от мъглявия слънчев лъч, който се прокрадваше през цепнатините. Имало е случаи, когато слънцето е светело също тъй ярко както косите на Кити, но в този ден нищо не можеше да се сравни с плитките й — те се открояваха като светли петна в тъмния хамбар.

Помня, че не ми хареса начинът, по който стълбата се огъваше — струваше ми се, че всеки момент ще се разпадне.

Най-после Кити достигна гредата — стори ми се, че е ужасно високо. Сега аз бях за нея миниатюрна фигура с размазано бяло лице. Гласът й долетя до мен заедно с вихрушката от плява, вдигнала се след моя скок.

— Хей ти, там, долу!

— Хей, там, горе!

Тя предпазливо запристъпва по гредата и на сърцето ми олекна едва когато прецених, че се намира над спасителната купа. Винаги се страхувах за нея, въпреки че бе по-ловка, дори по-атлетична, колкото и странно да звучи това изказване по отношение на малката ми сестра.

Кити стоеше, изправена на върховете на вехтите си полукецове, с протегнати ръце, сетне скочи надолу като плувкиня. Казват, че има случаи, които не могат да се забравят и не могат да се опишат. Ще се опитам да ви опиша скока на Кити, но едва ли ще мога да предам колко красив и съвършен беше — този момент ще остане запечатан в паметта ми до края на живота ми. Не, не мога да ви го разкажа, перото ми е безсилно.

За миг тя сякаш увисна във въздуха, понесена от загадъчните въздушни течения, които явно витаеха само в тази част на сеновала. Приличаше на ярка лястовичка със златна перушина, невиждана досега в Небраска. Това бе Кити, малката ми сестра, с ръце извити назад като крила, с огънат гръбнак — господи, колко я обичах в този миг!

Сетне тя скочи, вряза се в купата и изчезна от погледа ми. Над главата й изригна фонтан от слама и дочух кикотенето й. Вече бях забравил колко нестабилна ми се бе сторила стълбата, докато Кити се изкачваше по нея. Когато сестра ми се измъкна от купата, бях успял да се изкача до половината.

Опитах се да скоча като плувец, но както винаги в последния момент се уплаших и полетях надолу като снаряд. За разлика от Кити, винаги се съмнявах, че купата сено ще се окаже под мен.

Колко ли продължи тази игра? Трудно ми е да кажа. След като скочих още десетина пъти, забелязах, че слънцето залязва. Майка ми и баща ми скоро щяха да се върнат, а ние бяхме овъргаляни в слама от глава до пети — все едно, че се признавахме за виновни. Решихме да скочим още по веднъж.

Докато се изкачвах, усетих как стълбата се люлее под тежестта ми и ми се стори, че чувам как ръждивите гвоздеи със скриптене се измъкват от отвърстията си в дървото. За пръв път наистина се уплаших, уплаших се до смърт. Мисля, че ако бях по-близо до земята, щях да сляза и всичко щеше да приключи благополучно. Но гредата беше пред очите ми и изглеждаше стабилна. Докато изкачвах последните три стъпала, ясно чух скрибуцането на разклатените гвоздеи и се вцепених от страх — бях сигурен, че този път няма да ми се размине.

Но след миг ръцете ми успяха да се вкопчат в грапавата греда, която пое тежестта ми. Към обляното ми със студена, неприятна пот чело, бяха полепнали сламки. Удоволствието от играта се бе изпарило. Побързах да се промъкна по гредата, докато достигнах купата, и скочих, но не изпитах никакво удоволствие от приземяването. Падайки, си представях какво ли би станало, ако се срутех върху дъските на хамбара, а не в гостоприемните обятия на сеното.

Когато се измъкнах от купата, видях, че Кити бе успяла да се покатери по стълбата.

— Слизай веднага! — извиках. — Стълбата е счупена, опасно е!

— Ще ме издържи — самоуверено заяви тя. — По-лека съм от теб!

— Кити…

Но думите ми секнаха. Защото в същия миг прогнилата стълба рухна с глух трясък.

Извиках, а Кити изпищя. Беше стигнала до мястото, където си бях помислил, че този път няма да ми се размине.

Стъпалото, на което стоеше, се счупи, отделиха се страничните стойки. За миг счупената стълба заприлича на огромно насекомо — на богомолка или на някакъв фантастичен бръмбар, — което бе решило точно сега да си отиде.

После стълбата се сгромоляса с оглушителен трясък върху пода на хамбара. Вдигна се облак прах, кравите уплашено замучаха. Една от тях заблъска с копита по стената на обора.

Кити изкрещя пронизително:

— Лари! Лари, помогни ми!

Веднага се досетих какво да направя. Бях изплашен до смърт, но разсъждавах хладнокръвно. Кити беше на около двайсет метра над мен и отчаяно размахваше обутите си в сини дънки крака, над главата й продължаваха да чуруликат лястовичките. Признавам, че бях страшно изплашен. Вярвате ли, че и до ден- днешен не мога да гледам циркова въздушна акробатика, дори по телевизията. Стомахът ми винаги се свива от страх.

Но знаех какво трябва да направя.

— Кити, дръж се здраво и не мърдай.

Тя веднага се подчини. Престана да рита във въздуха и увисна надолу, ръчичките й здраво стискаха последното оцеляло стъпало — приличаше на акробат, чийто трапец беше спрял.

Втурнах се към купата, сграбчих колкото може повече сено, изтичах обратно и го хвърлих на пода. После отново се втурнах към купата. И отново. И отново.

В главата ми цареше хаос, помня само, че сламата проникна в носа ми, започнах да кихам, без да мога