да спра. Тичах напред-назад и трупах сено на мястото, където доскоро бе основата на стълбата. Купата растеше съвсем бавно. Погледнах я, погледнах и към Кити, която висеше високо горе, и си представих комикса, който изобразява човек, скачащ от огромна височина в чаша вода.
Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.
— Лари, не мога повече — в пронизителния и глас звучеше отчаяние.
— Кити, дръж се, дръж се здраво!
Напред-назад. Ризата ми беше пълна със слама.
Напред-назад. Сега сеното стигаше до брадичката ми, но не можеше да се сравни със седемметровата купа, където скачахме. Помислих си, че ще има голям късмет, ако се отърве само със счупване на краката. Знаех, че ще загине, ако не падне точно в отрупаното под нея сено. Напред-назад.
—
Дочух равномерен скрибуцащ звук — стъпалото се огъваше от тежестта й. Тя отново уплашено зарита във въздуха, ако продължаваше така, положително щеше да падне встрани от сеното.
— Не ритай, Кити! — изкрещях. — Само пусни стъпалото, пусни го.
Защото бе прекалено късно да тичам за още сено. Твърде късно за каквото и да било, освен да се надявам на чудотворно избавление.
Кити мигновено се подчини и полетя право надолу. Стори ми се, че пада цяла вечност — златистите й плитки бяха щръкнали над главата, очите й бяха затворени, а лицето — бледо като китайски порцелан. Тя не издаде нито звук, бе сключила длани пред устните си, сякаш се молеше.
Кити се вряза право в средата на натрупаното сено и изчезна от погледа ми. Сеното се разхвърча, сякаш улучено от шрапнел. Когато тялото й се удари в пода, дочух глух удар. Този звук ме накара да се вледеня — беше силен, прекалено силен. Предстоеше ми най-страшното изпитание — да погледна и да разбера какво е станало.
Облян в сълзи, се хвърлих върху купата и я разрових, като отхвърлях сеното зад себе си. Ето че се показа обуто в сини дънки краче, карирана риза… и най-сетне — лицето на Кити. Беше мъртвешки бледа и очите й бяха затворени. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че е умряла. Светът около мен посивя като мрачен ноемврийски ден — единствените ярки петна бяха златистите й плитки.
После сестра ми внезапно отвори очите си, видях тъмносините й ириси.
— Кити? — гласът ми бе прегракнал и дрезгав, в него се прокрадваха въпросителни нотки. Гърлото ми беше почти запушено от наслоената по него плява. — Кити?
— Лари? — замаяно промълви тя. — Нима съм жива?
Измъкнах я от сеното и я притиснах до гърдите си.
Кити също се притисна към мен и ме прегърна през врата.
— Жива си — прошепнах. — Жива си, жива!
Беше счупила само левия си глезен — и това бе всичко. Доктор Педерсен от Кълъмбия Сити влезе в хамбара заедно с баща ми и с мен и дълго се взира в тъмните сенки под покрива. Последното стъпало все още си висеше, захванато само на един гвоздей.
— Истинско чудо — обърна се той към баща ми и презрително подритна натрупаното от мен сено. Сетне се качи в прашното си десото и си отиде.
Усетих върху рамото си ръката на баща ми.
— Да идем в бараката, Лари — спокойно каза той. — Навярно знаеш какво ти предстои.
— Да, господине — прошепнах.
— При всеки удар ще благодариш на Бога, че сестра ти е жива.
— Да, господине.
Не броих ударите, но бяха толкова много, че цяла седмица след това се хранех прав, а следващите две седмици — с възглавничка на стола. И всеки път, когато ме удряше с голямата си мазолеста ръка, благодарях на Бога.
Благодарях му толкова високо, че накрая бях абсолютно уверен, че ме е чул.
Пуснаха ме при Кити малко преди да си легна. Помня, че на прозореца й видях дрозд. Кракът й беше бинтован и подпрян на дъска. Кити дълго мълча и ме гледаше толкова нежно, че се почувствах неловко. После промълви:
— Сено. Значи си натрупал под мен сено.
— Естествено — промърморих. — Какво друго ми оставаше да направя? След като стълбата се счупи, не можех да се изкача догоре.
— Не знаех какво правиш — каза Кити.
— Не си знаела? Та аз бях точно под теб.
— Не смеех да погледна надолу. Бях много уплашена. Очите ми бяха затворени през цялото време.
Втренчих се в нея, сякаш поразен от гръм.
— Не си знаела? Не си знаела какво правя?
Тя поклати глава.
— И когато ти извиках да се пуснеш, ти… ти просто си се
Кити кимна утвърдително.
— Но не се ли страхуваше?
Тъмносините й очи се втренчиха в мен.
— Знаех, че си измислил нещо. Нали си по-големият ми брат. Бях уверена, че ще се погрижиш за мен.
— Ах, Кити, не си знаела, че си на косъм от смъртта.
Закрих лицето си с ръце. Кити седна в леглото, нежно отдръпна дланите ми и ме целуна по бузата.
— Вярно е, но за мен най-важното бе, че си долу. Боже, колко ми се спи. До утре, Лари. Доктор Педерсен каза, че ще се наложи да ми гипсират крака.
Свалиха й гипса след около месец, но междувременно всичките й съученици се подписаха върху него, тя дори ме накара и аз да сторя същото. Така завърши произшествието в хамбара. Баща ми постави нова стълба, но никога повече не се качих върху гредата и не скочих в сеното. Доколкото ми е известно, и Кити не го направи.
Мислех, че това е краят на историята, но се оказа, че съвсем не е така. Всичко свърши едва преди девет дни, когато Кити се хвърли от последния етаж на сградата на една застрахователна фирма в Лос Анджелес. В портфейла си пазя изрезка от „Лос Анджелес Таймс“. Предполагам, че ми е съдено непрекъснато да я нося със себе си, но не с удоволствие, както обикновено пазим снимки на наши близки, билет от любимия спектакъл или програма от бейзболен мач. Нося тази изрезка като свой тежък кръст, защото няма кой да го поеме. На заглавната страница е отпечатано с големи букви: „Проститутка се хвърля от прозореца.“
Ние пораснахме. Това е всичко, останалото не е важно. Кити възнамеряваше да постъпи в търговски колеж в Омаха, но през лятото, след като завърши гимназия, спечели първото място в някакъв конкурс за красота и се омъжи за един от членовете на журито. Звучи като неприличен виц, нали? Моята Кити.
Докато следвах право, тя успя да се разведе и ми изпрати писмо от десет страници, в което описваше от игла до конец неприятностите в брачния си живот, които навярно биха се оправили, ако имаше дете. Молеше ме да отида при нея. Но да пропуснеш седмица от лекциите в правния факултет е равностойно на загуба на цял семестър в хуманитарния отдел. Състудентите ми са безмилостни. Ако само за миг изгубиш от очи подвижната мишена, може да смяташ, че си изгубил всякакъв шанс.
Кити се премести в Лос Анджелес и отново се омъжи. По времето, когато и този брак започна да се разпада, вече бях завършил юридическото си образование. Получих ново писмо от нея — по-кратко и по- горчиво от първото. Пишеше ми, че вече не може да запази равновесие на тази омагьосана въртележка. Всичко е предварително изчислено: единственият начин да хванеш медния пръстен, е да паднеш от коня и да си счупиш главата. Струва ми се прекалено висока цена за едно безплатно кръгче на въртележката. Имаше и послепис: „Можеш ли да дойдеш, Лари? Откога не сме се виждали?“
Писах й, че с удоволствие бих отишъл, но просто не мога. Бях постъпил в престижна фирма, но трябваше да започна от най-ниското стъпало — аз работех, а други жънеха лаврите. Тази година беше решаваща за кариерата ми. Този път
