нея.
Чарли тласна към него твърда плътна струя от сила.
Джулс отхвръкна назад така внезапно и с такава ярост, сякаш огромен невидим кран за разбиване го бе ударил с топуза си. Той отлетя на петнайсет метра, вече не човек, а кипящо кълбо от огън.
Тогава всички се обърнаха и побягнаха. Бягаха както някога, във фермата Мандърс.
„Полезно е — помисли си тя. — Полезно е за вас.“
Чарли не искаше да убива хора. Това не се бе променило. Новото беше, че ще ги убива, ако се налага. Ако застават на пътя й.
Тя тръгна към по-близката от двете къщи, изправила се на малко разстояние от един хамбар, съвършена като снимка в календар с пейзажи, с лице към своята двойница отвъд просторната морава.
Стъклата гръмнаха като изстрели, дървените решетки с плъзнал по тях бръшлян по източната страна на къщата потрепераха и се възпламениха в артерии от огън. Боята запуши, набъбна и се запали. Към покрива се протегнаха като грабливи ръце пламъци.
Една от вратите устремено се отвори и пропусна навън паническия рев на пожарната сирена и двайсетина секретарки, техници и лаборанти, които се затичаха към оградата, където ги посрещнаха смъртоносното електричество и лаещите, скачащи кучета, и те се защураха като изплашени овце. Силата искаше да се втурне към тях, но Чарли я отклони към самата ограда, принуждавайки спретнатите ромбове на мрежата да закапят, потекат и заплачат с разтопени метални сълзи. Чу се нисък барабанящ звук, тихо изпукване при претоварването на оградата и тя започна да дава накъсо участък по участък. Ослепителни пурпурни искри се стрелкаха към небето. От върха на оградата отскачаха малки огнени топки и белите порцеланови изолатори експлодираха като глинени патици на стрелбище.
Кучетата вече полудяваха. Козината им беше щръкнала в неравни шипове и те препускаха напред-назад между вътрешната и външната мрежа като побеснели банши34. Едно от тях се блъсна в плюещата високо напрежение ограда и хвръкна право нагоре, с разперени и вкочанени крака. То се стовари във вид на димяща купчина. Двама от другарите му го нападнаха в свирепа истерия.
Зад къщата, в която бяха държали Чарли и баща й, нямаше хамбар, а една дълга, ниска, безупречно поддържана сграда, също облицована с червени хамбарни дъски, с бели шарки. В тази сграда се помещаваше автомобилният парк на Арсенала. Сега широките врати зейнаха и навън излетя армирана лимузина кадилак с правителствени номера. Подвижният капак на покрива беше отворен и през него се подаваха главата и гърдите на някакъв мъж. С подпрени на покрива лакти, той започна да стреля по Чарли с лека картечница. Твърдият торф пред нея се разлетя в разпарцаливени парчета и чимове.
Чарли се обърна към колата и пусна силата свободно в тази посока. Тя все още нарастваше: превръщаше се в нещо гъвкаво, но тежко, нещо невидимо, което сега изглежда се самозахранваше в спирална верижна реакция от вече изразходваното количество. Бензиновият резервоар на лимузината експлодира, отнесе задната част на колата и изстреля като копие ауспуха в небето. Но още преди това главата и гърдите на стрелеца се превърнаха в пепел, предното стъкло на колата хлътна навътре и специалните, самозалепващи се гуми на лимузината започнаха да се топят като лой.
Колата продължи през своя собствен пръстен от огън, заора напред неуправляема, загуби първоначалната си форма, стопила се в нещо, което напомняше на торпедо. Тя се преобърна два пъти и се разтърси от втора експлозия.
Сега и от другата къща изкачаха хора и се разбягваха като мравки. Чарли можеше да ги помете с огън — и част от нея го искаше, — но с усилие на отслабващата си воля тя обърна силата към самата къща, къщата, в която ги бяха държали против волята им… къщата, в която Джон я бе измамил.
Тя я освободи цялата. За миг изглеждаше, че нищо не се случва: само във въздуха се появи слабо блещукане, като над яма за печене на курбан, където въглищата са старателно натрупани… а после цялата къща експлодира.
Единствения ясен образ, който й остана (а по-късно се повтори няколко пъти и в разказите на оцелелите), беше на комина, който се издига в небето подобно на тухлена ракета, привидно непокътнат, докато двайсет и пет стайната къща под него се разпадна като малка кукленска картонена къщичка в пламъците на горелка.
Камъни, дъски, талпи се вдигаха във въздуха и отлитаха надалече върху горещия драконовски дъх на чарлината сила. Една пишеща машина Ай Би Ем, стопена и изкривена в нещо, което приличаше на заплетена стоманена тел за съдове, се врътна към небето и се разби между двете огради, изкопавайки кратер. Един секретарски стол с лудо развъртяла се седалка, изхвръкна извън полезрението със скоростта на стрела, изстреляна от арбалет.
През моравата към Чарли лъхаше горещина.
Тя се огледа наоколо какво друго да разруши. Вече от няколко места се издигаше пушек — от двете изящни довоенни къщи (само едната все още се разпознаваше), от конюшнята, от остатъците на лимузината. Дори навън на открито, горещината започваше да става непоносима.
А силата продължаваше да напира, искаше да бъде изпратена навън, имаше нужда да бъде изпратена навън, за да не се обърне към източника си и да го унищожи.
Чарли не си представяше какви невъобразими неща е възможно да са станали. Но когато се обърна назад към оградата и пътя, извеждащ от територията на Арсенала, тя видя как хората се хвърлят срещу мрежата, заслепени от панически ужас. На някои места оградата беше направила късо и те бяха успели да се покатерят. Кучетата бяха докопали една млада жена с жълта каубойска пола, която пищеше ужасяващо. И така ясно, сякаш все още беше жив и стоеше до нея, Чарли чу баща си да вика: Достатъчно, Чарли! Достатъчно! Спри, докато още можеш!
Но дали можеше?
Извърна се от оградата и отчаяно затърси това, от което имаше нужда, като в същото време отблъскваше силата, опитваше се да я задържи в равновесие и временен покой. Ала тя започна да пълзи безцелно, вилнеейки в разширяващи се спирали през тревата. Нямаше нищо. Нищо освен…
Езерцето.
22
О. Дж. бе решен да излезе и никакви кучета нямаше да го спрат.
Той бе избягал от къщата, когато другите започнаха да се събират при конюшнята. Беше много изплашен, но не чак в такава паника, че да се хвърли върху електрифицираната ограда, след като вратите автоматично се плъзнаха по релсите си и се затвориха. Наблюдавал бе цялото унищожение иззад дебелия набразден ствол на един стар бряст. Когато малкото момиченце предизвика късите съединения в оградата, той го изчака да се придвижи по-нататък и да ангажира вниманието си с разрушаването на къщата. Тогава притича към оградата със Самохвалкото в дясната си ръка.
Щом един сектор остана без напрежение, той се покатери през него и се спусна върху пътеката на кучетата. Две се хвърлиха към него. Той стисна с лявата ръка дясната си китка и ги застреля и двете. Големи гадини бяха, но Самохвалкото беше по-голяма. Приключи за тях яденето на „Сочно лакомство“, освен ако сервират този боклук и горе, на кучешкото небе.
Третото куче му скочи изотзад, откъсна седалището на панталоните му заедно със солидно парче месо от левия му бут и го събори на земята. О. Дж. се претърколи и се счепка с него с една ръка, стиснал Самохвалкото с другата. Успя да нанесе удар с дръжката на пистолета, а щом кучето се хвърли към гърлото му го обърна с дулото напред. То гладко се плъзна между челюстите на добермана и О. Дж. дръпна спусъка. Изстрелът беше приглушен.
— Доматен сос! — извика О. Дж. и се изправи на разтрепераните си крака. Той започна да се смее истерично. Външната врата вече не беше електрифицирана: дори нейното слабо напрежение бе дало накъсо. О. Дж. се опита да я отвори. Струпваха се и други хора и я разтърсваха. Оцелелите кучета се бяха отдръпнали и ръмжаха. Някои от останалите агенти също бяха извадили пистолетите си и стреляха по тях, като по панички. Дисциплината се бе възстановила дотолкова, че въоръжените с пистолети стояха в груба окръжност около невъоръжените секретарки, лаборанти и техници.
О. Дж. се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Тя не се отвори. Беше се заключила заедно с
