всичко останало. О. Дж. се огледа, без да е съвсем сигурен, какво да предприеме по-нататък. Той си беше възвърнал част от здравия разум: едно е да офейкаш, когато си сам и ненаблюдаван и друго, когато има толкова много свидетели наоколо.
Ако това пъклено хлапе остави някакви свидетели.
— Ще трябва да се прехвърлите отгоре! — извика той. Гласът му се изгуби сред общото суетене. — Прехвърляйте се отгоре, да ви вземат дяволите! — Никаква реакция. Те само се скупчваха край външната мрежа, с безизразни и лъснали от паника лица.
О. Дж. сграбчи една жена, притиснала се към вратата до него.
— Неееее! — изпищя тя.
— Катери се, кучко! — изръмжа О. Дж. и я бутна, за да я накара да тръгне. Тя започна да се катери.
Другите я видяха и започнаха да схващат идеята. Вътрешната мрежа още пушеше и на места плюеше искри; някакъв дебелак, в когото О. Дж. позна един от интендантските готвачи, се беше вкопчил в горе-долу две хиляди волта. Той се тръскаше и друсаше. Краката му танцуваха бързо „буги-вуги“ по тревата, устата му зееше отворена, а бузите му почерняваха.
Един от доберманите се хвърли напред и откъсна парче месо от крака на мършав очилат мъж в лабораторна престилка. Някой от агентите стреля по кучето, не улучи и раздроби лакътя на младия мъж с очилата. Лабораторният техник падна на земята и се затъркаля сграбчил лакътя си и призоваващ светата Дева на помощ. О. Дж. застреля кучето, преди да е успяло да захапе младежа за гърлото.
Каква каша, простена той вътрешно. О, Боже мой, каква каша!
Вече десетина човека се катереха по широката врата. Жената, която О. Дж. бе накарал да се размърда, достигна върха, политна и падна отвън със задавен вик. Тя моментално започна да пищи. Вратата беше висока; падането бе от три метра — беше се приземила лошо и си бе счупила ръката.
О, Боже Господи, каква каша!
Плъзнали по вратата, те изглеждаха като представата на луд за тренировка на новобранци от флота.
О. Дж. проточи врат назад и се опита да види хлапето, да види дали не идва за тях. Ако идва, свидетелите ще трябва сами да се погрижат за себе си; той ще се прехвърли през тази врата и ще изчезне.
Тогава един от лаборантите извика:
— О, Божичко, какво е това?
Съскането се извиси светкавично и удави гласа му. По-късно О. Дж. щеше да си спомня как му се сторило, че баба му пържи яйца, но звукът бил милиони пъти по-силен, сякаш цяла тумба великани едновременно са решили да си изпържат яйца.
Съскането прииждаше, растеше и изведнъж езерцето с патиците между двете къщи се скри сред облак от бяла пара. Цялото езеро, около двайсет метра широко и в центъра си два метра дълбоко вреше.
За момент О. Дж. успя да види Чарли, застанала на около двайсет метра от езерцето, с гръб към онези от тях, които все още се бореха да излязат навън, а после и тя се изгуби сред парата. Свистенето нарастваше без прекъсване. Над зелената морава се стелеше бяла мъгла и яркото есенно слънце хвърляше прекрасни дъги сред памучната влага. Облакът пара се носеше на вълни. Вместо да бягат, спасяващите се висяха по оградата като мухи, с извърнати назад глави, и наблюдаваха.
„Ами ако водата не стигне? — ненадейно си помисли О. Дж. — Ами ако не стигне, за да изгаси нейния кибрит, факла или каквото, по дяволите, беше? Какво ще стане тогава?“
Орвил Джеймисън реши, че не желае да се мотае наоколо, за да узнае. Бе получил достатъчно от геройския пай. Той тикна Самохвалкото в кобура под мишницата си и се изкатери по вратата почти тичешком. На върха ловко прекрачи и в гъвкаво кълбо се приземи близо до жената, която все още стискаше счупената си ръка и пищеше.
— Съветвам те да не си хабиш дъха, а да се махаш по дяволите оттук — обърна се към нея О. Дж. и бързо последва собствения си съвет.
23
Чарли стоеше в собствения си свят от белота и тласкаше силата си в езерцето, борейки се с нея, за да я укроти, за да я накара да престане. Нейната жизненост изглеждаше безкрайна. Вече я бе овладяла наистина: тя струеше гладко към езерото като през невидима тръба. Но какво ще стане, ако цялата вода изври, преди да е разрушила и разпръснала силата?
Никакво унищожение повече. По-скоро ще й позволи да се върне в нея самата и да я разруши, отколкото да тръгне навън и пак да започне сама да се подхранва.
(Прибери се! Прибери се!)
Най-после усети как тя загубва част от настойчивостта си, от… целостта си. Разпадаше се. Навсякъде се стелеше плътна бяла пара и миришеше на гладачница. Чуваше се гигантско бълбукащо съскане откъм езерото, което вече не можеше да се види.
(!! ПРИБЕРИ СЕ!!)
Пак й се мярна смътна мисъл за баща й и скръбта отново я проряза: мъртъв, той е мъртъв; мисълта, изглежда, още повече разпръсваше силата и най-после съскащият звук започна да намалява. Парата величествено се кълбеше покрай нея. Над главата й слънцето се бе превърнало в потъмняла сребърна монета.
„Аз промених слънцето — помисли си тя без никаква връзка, а след това: — Не… не е истина… това е от парата… мъглата… тя ще се разсее…“
Но с внезапна увереност бликнала от самите й дълбини, Чарли разбра, че би могла да промени слънцето, ако поиска… след време.
Силата все още растеше.
Този акт на разрушение, този апокалипсис беше доближил само сегашните й граници.
Потенциалът бе едва докоснат.
Чарли падна в тревата на колене и започна да плаче, да оплаква баща си, да оплаква и другите хора, които бе убила, дори Джон. Може би това, което Рейнбърд бе искал за нея, щеше да бъде най-доброто, но дори след смъртта на баща си и този дъжд от разрушения върху съвестта си, тя усещаше жажда да живее, един упорит ням копнеж да оцелее.
И затова може би най-силно от всички оплакваше себе си.
24
Нямаше представа колко дълго е седяла на тревата, със скрита между ръцете глава; макар да изглеждаше невъзможно, струваше й се, че може дори да е поспала. Щом дойде на себе си, видя, че слънцето е малко по на запад върху небето и е малко по-ярко. Лекият бриз бе накъсал на парцали и издухал парата от врящото езеро.
Чарли бавно стана и се огледа наоколо.
Езерото първо грабна погледа й. Тя разбра, че е било… на косъм. Останали бяха само локвички вода, лъснали под слънчевите лъчи като ярки стъклени скъпоценности, инкрустирани в гладката кал на езерното дъно. Тук-там лежаха изкаляни листа на лилии и други водни растения, подобни на ръждясали бижута; калта вече бе започнала да изсъхва на места и да се напуква. Забеляза в нея няколко монети и нещо ръждясало, което приличаше на много дълъг нож или на острие от сенокосачка. Навсякъде около езерото тревата беше обгорена до черно.
Над комплекса на Арсенала тегнеше смъртна тишина, нарушавана единствено от оживеното бумтене и пукане на огъня. Баща й поръча да ги накара да разберат, че са били на война, и останките наистина напомняха за напуснато бойно поле. Конюшнята, хамбарът и къщата от едната страна на езерото яростно горяха. Къщата от другата страна се бе превърнала в димящи отломъци. Мястото имаше вид сякаш е било улучено от огромна запалителна бомба или снаряд от Втората световна война.
През тревата във всички посоки водеха изгорели и почернели линии и описваха идиотските спирали,
