които все още димяха. Армираната лимузина бе спряла на ръба на една вдлъбнатина в земята. Тя вече не приличаше на кола, а на голяма буца метал без предназначение.
Оградата беше най-лошото.
Покрай вътрешния й периметър лежаха разпръснати тела — пет или шест. В междинното пространство имаше още два-три трупа, плюс разхвърляните мъртви кучета.
Като в сън, Чарли тръгна натам.
По моравата се движеха и други хора, но не много. Двама я видяха да идва и побягнаха. Останалите изглежда нямаха никакво понятие коя е и никаква представа, че тя е причинила всичко това. Те се движеха с унесената, самодоволна походка на зашеметени от шока оцелели.
Чарли започна да се катери по вътрешната мрежа.
— Недей — извика й с разговорен тон един мъж в санитарна униформа. — Ще те спипат песовете, момиченце.
Чарли не му обърна внимание. Останалите кучета й изръмжаха, но не се приближиха: и на тях изглежда им беше дошло в повече. Тя се изкатери и по външната врата, като се движеше бавно и предпазливо, държеше се здраво и пъхаше върховете на мокасините си в ромбовидните дупки на мрежата. Стигна до върха, прехвърли внимателно единия си крак, след това другия. После, със същата предпазливост се спусна надолу и за първи път от половин година стъпи на земя, която не принадлежеше на Арсенала. За миг тя просто застана там, като в шок.
„Свободна съм — помисли си мрачно. — Свободна.“
В далечината воят от сирени се усили, приближаваше се.
Жената със счупената ръка още седеше на тревата, на около двайсет крачки от изоставената къщичка на пазача. Тя приличаше на дебело дете, твърде отегчено, за да се изправи. Около очите й имаше бели кръгове от уплаха. Устните й бяха добили синкав оттенък.
— Ръката ви — обади се дрезгаво Чарли.
Жената вдигна поглед към нея, позна я и се задърпа назад, хленчейки от страх.
— Не се приближавай до мен — изсъска тя яростно. — Все опити! Все опити! Нямам нужда от никакви опити! Ти си вещица! Вещица!
Чарли спря.
— Ръката ви. Моля ви. Ръката ви. Съжалявам. Моля ви. — Устните й пак трепереха. Сега й се струваше, че паниката на жената, въртящите се очи и озъбената й гримаса са най-лошото нещо на света. — Моля ви — извика тя. — Съжалявам! Те убиха татко!
— Трябвало е и тебе да убият — рече жената задъхано. — Защо не се изгориш, като съжаляваш толкова?
Чарли направи крачка към нея, жената пак се отмести и изпищя, щом се опря на ранената си ръка.
— Не се приближавай до мен!
И изведнъж цялата скръб, болка и гняв на Чарли се изляха в думи.
— За нищо не съм виновна! — изкрещя тя на жената със счупената ръка. — За нищо не съм виновна: те сами си го докараха до главите и аз няма да приема обвиненията и няма да се убия! Чувате ли ме? А?
Жената се сви назад, мърморейки.
Сирените бяха по-близо.
Чарли усети как силата нетърпеливо се надига заедно с чувствата й.
Тя я затръшна обратно, принуди я да се махне.
(и няма да правя това)
Тръгна и остави мърморещата, свита жена зад себе си. В далечината край пътя се простираше ливада с високи до кръста трева и тимотейка, сребърнобяла през октомври, но все още благоуханна.
(къде отивам?)
Още не знаеше.
Но те никога повече нямаше да я хванат.
ЧАРЛИ САМА
1
Историята се появи частично още същата сряда вечер в късните новини по телевизията, но в пълния й вид тя бе поднесена на американците едва когато се събудиха на следващата сутрин. Дотогава цялата налична информация беше събрана и свързана в нещо, което американците наричат „новина“, подразбирайки: „Разкажете ми нещо, което да има начало, среда и някакъв край.“
Историята, която Америка получи за сутрешната си чаша кафе посредством „Днес“, „Добро утро, Америка“ и „Утринни новини на Си Би Ес“, беше следната. Свръхестествен научен център за теоретични изследвания в Лонгмънт, Вирджиния, бил нападнат със запалителни бомби от терористи, все още неизвестни, макар вече три групировки да претендирали за честта — една от японски червени, някакви отцепници от „Червения септември“ и една родна, с пищното и чудновато наименование „Войнстващите метеоролози на Средния запад“.
Въпреки че никой не беше сигурен кой точно стои зад нападението, репортажите бяха съвсем конкретни относно начина на провеждането му. Един служител на име Джон Рейнбърд, индианец и ветеран от Виетнам, бил двоен агент и поставил запалителните бомби на терористите. Той бил убит — нещастен случай или самоубийство — в близост до една от запалителните бомби, в конюшнята. Според един източник Рейнбърд всъщност загинал от горещината и пушека, докато се опитвал да изкара конете от пламналата конюшня, което послужи като повод за обичайните иронични коментари относно хладнокръвните терористи, интересуващи се повече от животните, отколкото от хората. В трагедията загинали двайсет души, четирийсет и пет били ранени, десет от тях сериозно. Всички оцелели били „секвeстирани“ от правителството.
И толкова. Името на Арсенала почти не се спомена. Нямаше нужда.
Само дето историята остана недовършена.
2
— Не ме интересува къде е — отсече новата глава на Арсенала четири седмици след големия пожар и бягството на Чарли. През първите десетина дни, когато момиченцето лесно можеше отново да бъде уловено в мрежата на Арсенала, там цареше пълно объркване, от което все още не можеха да се оправят. Новата глава седеше зад временно бюро: нейното собствено нямаше да е готово още три дни. — И не ме интересува какво умее. Тя е осемгодишно дете, а не супермен. Няма да може да се крие много дълго. Искам да се намери и след това — да се убие.
Тя говореше на мъж на средна възраст, който приличаше на библиотекар от малко градче. Излишно е да се споменава, че не беше.
Той почукваше по бюрото на главата с купчинка подредени компютърни бланки. Картотеката на Кап не бе оцеляла в пожара, но по-голяма част от информацията се съхраняваше в банките на компютърната памет.
— Какво е положението с тези?
— Плановете със „Серия шест“ са отложени за неопределено време — му отвърна главата. — Всичко е въпрос на политика, разбира се. Единайсет старци, един млад мъж и три синьокоси стари дами, които вероятно са се абонирали за някоя швейцарска хормонална клиника… и всички ги тресе от страх при мисълта какво би станало, ако момиченцето се появи. Те…
— Много се съмнявам, че сенаторите от Айдахо, Мей и Минесота ги тресе от страх — промърмори мъжът, който не беше библиотекар.
Главата сви рамене.
— Те се интересуват от „Серия шест“. Естествено. Бих нарекла положението обаче кехлибарено. — Тя се заигра с дългата си коса — гъста, красиво тъмнокестенява. — „Отложени за неопределено време“
