означава, докато не им предадем момиченцето с номер, закачен на палеца на крака.
— Налага се да бъдем Саломе — промърмори мъжът през бюрото. — Но подносът ни е все още празен.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Няма значение. Май сме пак на първото квадратче.
— Не съвсем — мрачно отговори главата. — Тя не разполага вече с баща си, който да я пази. Сега е самичка. И аз искам да се намери. Бързо.
— А ако си изпее всичко, преди да я открием?
Главата се облегна в стола на Кап и сплете ръце зад врата си. Мъжът, който не беше библиотекар, одобрително изгледа как пуловерът очерта закръглените форми на гърдите й. Кап никога не бе изглеждал така.
— Ако имаше намерение да изплюе камъчето, мисля, че досега щеше да го е сторила. — Тя отново се наведе напред и почука по календара на бюрото. — Пети ноември… и нищо. Междувременно смятам, че сме взели всички разумни предпазни мерки. „Таймс“, вашингтонския „Поуст“, чикагския „Трибюн“… следим всички по-значителни издания, но засега няма нищо.
— Да допуснем, че реши да се обърне към някой от по-дребните? Подънския „Таймс“ вместо нюйоркския? Не можем да следим всеки информационен орган в страната.
— Така е за съжаление — съгласи се главата. — Но не се е появило нищо. Което означава, че тя нищо не е казала.
— А и без това кой би повярвал на такава щуротия от устата на осемгодишно момиченце?
— Ако в края на историята запали нещо, мисля, че може и да са склонни да повярват — възрази главата. — Но знаеш ли какво твърди компютърът? — Тя се усмихна и потупа бланките. — Компютърът твърди, че има осемдесет процентова вероятност да успеем да доставим трупа й на комитета, без дори да си мръднем пръста… освен за да установим самоличността й.
— Самоубийство?
Главата кимна. Тази перспектива, изглежда, страшно много й допадаше.
— Хубаво — стана мъжът, който не беше библиотекар. — Колкото до мен, аз не съм забравил как компютърът също твърдеше, че Андрю Макджий почти със сигурност е напълно изчерпан.
Усмивката на главата потрепна.
— Приятен ден, шефе — пожела мъжът, който не беше библиотекар, и нехайно си излезе.
3
В същия ноемврийски ден мъж с ватирани блуза и панталон и зелени ботуши цепеше дърва под мекото бяло небе. В този приятен ден перспективата за още една зима изглеждаше още далечна — температурата беше десет градуса. Сакото на мъжа, за което жена му трябваше да го сгълчи, та да го облече, висеше на един кол от оградата. Зад него, струпана до стената на стар хамбар, се издигаше ефектна камара от оранжеви тикви — някои от тях вече започваха да гният за съжаление.
Мъжът постави нов пън на дръвника, вдигна брадвата и я стовари. Прозвуча глух удар и от двете страни на дръвника падна по цепеница. Той тъкмо се навеждаше, за да ги вдигне и да ги метне върху останалите, когато един глас зад него каза:
— Взел си нов дръвник, но следите още стоят, нали? Още стоят.
Мъжът стреснато се обърна. Това, което видя, го накара без да иска да отстъпи крачка назад и да изпусне брадвата на земята, където тя падна върху дълбока, неизличима, изгорена следа в пръстта. Първо помисли, че вижда дух, някакво ужасно привидение на дете, вдигнато от гробището на дартмутския кръстопът, на пет километра от пътя. Тя стоеше на алеята, бледа, мръсна и слаба, с хлътнали и блестящи очи и разкъсано на парцали костюмче. Следа от одраскване се плъзваше от дясната й длан почти до лакътя. Изглеждаше инфектирана. На краката й имаше мокасини или нещо, което някога е било мокасини; сега беше трудно да се определи.
А после изведнъж той я позна. Това беше момиченцето отпреди година: тя се бе нарекла Робърта и имаше огнехвъргачка в главата си.
— Боби? — поколеба се той. — Господи помилуй, ти Боби ли си?
— Да, още са точно там — продължи момиченцето без да го чува и той внезапно осъзна какво блести в очите му; то плачеше.
— Боби, миличка, какво е станало? Къде е татко ти?
— Още стоят — завърши тя и се срути напред в безсъзнание. Ърв Мандърс едва успя да я подхване. Прегърнал я, коленичил в пръстта на задния двор, той започна да вика жена си.
4
Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си — не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях — очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.
Мъжът на име Таркингтън пристигна в деня след големия пожар във фермата; той дойде в болницата, в която лежеше Ърв, и им се представи с картичката си, на която пишеше само УИТНИ ТАРКИНГТЪН — ПРАВИТЕЛСТВЕН ДОГОВАРЯЩ.
— Махайте се — сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. — Веднага се махайте — повтори Норма.
Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:
— Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.
Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара — не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.
— Няма да купите с пари мълчанието ни — тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.
— Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате — тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.
Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.
Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.
Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.
— Става дума за националната сигурност — каза Тарингтън в онази ужасна вечер. — Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.
— Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка — не се стърпя Ърв.
Таркингтън се усмихна студено — усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници — и отговори:
— Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество
