— И не става дума само за нас и за нея. Спомняш ли си какво каза оня човек, Таркингтън? Досиетата, които ни показа? Става дума за брат ти, и за племеника ми Фред, и за Шели, и …
— … и за всички онези хора там, в Полша — допълни Норма.
— Е, за тях може само да е блъфирал. Моля се на Бога да е било така. Трудно ми е да повярвам, че човек може да падне толкова ниско.
Норма мрачно отсече:
— Те вече бяха паднали доста ниско.
— Във всеки случай ясно ни е, че ще стигнат колкото могат по-далече, мръсните гадове. Лавината ще тръгне. Всичко, което искам, Норма, е да не тръгне напразно. Ако ще предприемем някакъв ход, нека бъде добър. Не ми се иска да се отнесем до някой провинциален седмичник, а те да го подушат и да го смажат. Могат да го направят. Те могат да го направят.
— Но какво ни остава тогава?
— Точно това — тежко въздъхна Ърв — се мъча да открия. Вестник или списание, но такова, за което не биха се сетили. Трябва да е честно и да бъде за цялата нация. Но най-вече не бива да има никакви връзки с правителството или с правителствените служби.
— Искаш да кажеш — с Арсенала.
— Да. С Арсенала.
Ърв отпи от чая си. Чарли си легна в леглото, като се вслушваше с очакване.
„… може и нашият живот да е изложен на опасност… по мен вече стреляха веднъж… обичам я като родна дъщеря, а знам, че и ти, но трябва да бъдем реалисти, Норма… тя може да стане причина да ни убият.“
(не моля ви аз)
(тя може да стане причина да ни убият, както стана причина да убият майка й)
(не моля ви недейте моля ви недейте казва това)
(както стана причина да убият баща й)
(моля ви спрете)
По извърнатото й лице се търкаляха сълзи, стичаха се в ушите й и мокреха калъфката на възглавницата.
— Добре, ще размислим още малко — реши Норма. — Има отговор, Ърв. Някъде.
— Да, надявам се да е така.
— А междувременно ни остава само да се надяваме никой да не знае, че тя е тук — гласът й неочаквано се въодушеви. — Ърв, може би ако намерим адвокат…
— Утре — спря я той. — Съсипан съм, Норма. И никой още не знае за нея.
Но някой знаеше и новината бе започнала да се разпространява.
10
Докъм края на шейсетте си години доктор Хофериц, заклет ерген, спеше с дългогодишната си икономка, Шърли Маккензи. Сексуалната част бавно беше отмряла; последният път, доколкото Хофериц можеше да си спомни, трябва да е било преди около четиринайсет години, и то като някакво изключение. Но двамата бяха останали близки; всъщност, със спирането на секса приятелството им се бе задълбочило и загубило онова настръхнало напрежение, което изглежда е в центъра на повечето сексуални връзки. Тяхното приятелство беше преминало в платонична разновидност, преобладаваща истински само сред много младите и много старите от противоположните полове.
И все пак Хофериц сдържа знанието си за „пансионерката“ на Мандърс повече от три месеца. Тогава, една февруарска вечер, след три чаши вино, докато с Шърли, която тъкмо този януари бе прехвърлила седемдесет и петте, гледаха телевизия, той й разказа цялата история, след като я закле да пази пълна тайна.
Тайните, както Кап би могъл да обясни на Хофериц, са по-нестабилни дори от уран-235 и стабилността им намалява пропорционално на тяхното издаване. Шърли Маккензи пази тайната почти месец, преди да я разкаже на най-добрата си приятелка, Хортенз Баркли. Хортенз пази тайната около десет дни, преди да я разкаже на своята най-добра приятелка, Кристин Трегър. Кристин каза на съпруга си и на своите най-добри приятелки (и на трите) почти веднага.
Ето как се разпространяват слуховете в малките градчета; и до тази априлска вечер, в която Ърв и Норма разговаряха, голяма част от Хейстингс Глен знаеше, че са прибрали тайнствено момиченце. Любопитството растеше. Езиците се въртяха.
Накрая новината стигна до неподходящи уши. Последва обаждане по телефона с шифроващо устройство.
Агентите на Арсенала за втори път затвориха кръга около фермата Мандърс в последния ден на април; този път те дойдоха по утринните поля през пролетната мъгла, като някакви ужасни нашественици от планета X в ярките си, огнеустойчиви облекла. Прикриваше ги едно поделение от Националната гвардия, което не знаеше какво, по дяволите, прави или защо е изпратено срещу мирното малко градче Хейстнгс Глен в щата Ню Йорк.
Те намериха Ърв и Норма Мандърс седнали зашеметени в кухнята си, над една бележка. Ърв я бе открил тази сутрин, ставайки в пет часа, за да издои кравите. Тя се състоеше от един ред: „Мисля, че вече знам какво да правя. С обич, Чарли“
Тя отново бе избягала от Арсенала — но където и да се намираше, беше сама.
Единствената й утеха беше, че този път не се налагаше да пътува далеч на автостоп.
11
Библиотекарят беше млад мъж, двайсет и шест годишен, с брада и дълга коса. Пред бюрото му стоеше малко момиченце със зелена блузка и дънки. В едната си ръка държеше книжна кесия. То бе плачевно кльощаво и младият мъж се почуди с какво, по дяволите, са го хранили майка му и баща му… ако са го правили изобщо.
Той изслуша въпроса й внимателно и почтително. Татко й, обясни тя, й бил казал, че ако имаш наистина труден въпрос, трябва да потърсиш отговора му в библиотеката, защото там знаели отговорите на почти всички въпроси. Зад тях голямото фоайе на нюйоркската обществена библиотека глухо ечеше; каменните лъвове отвън стояха на безкрайната си стража.
Когато тя свърши, библиотекарът обобщи, като вдигаше по един пръст на всяка от важните точки.
— Честно.
Тя кимна.
— Голямо… тоест национално.
Тя кимна отново.
— Да няма връзки с правителството.
За трети път кльощавото момиченце кимна.
— Ще имаш ли нещо против, ако попитам защо?
— Аз… — тя се поколеба — трябва да им кажа нещо.
Младият мъж се замисли за няколко мига, понечи да заговори, но вдигна показалец и отиде да се консултира с друг библиотекар. После се върна при момиченцето и изрече две думи.
— Можете ли да ми дадете някакъв адрес? — попита то.
Той намери адреса и грижливо го отпечата върху къс жълта хартия.
— Благодаря — рече момиченцето и се обърна да си върви.
— Хей — извика той, — кога за последен път си яло нещо, момиченце? Искаш ли няколко долара за обяд?
Тя се усмихна с една удивително приветлива и нежна усмивка. За миг младият библиотекар почти се влюби.
— Имам си пари — отвърна тя и наведе кесията така, че той да може да надникне.
Книжната кесия беше пълна с монети.
