Уичъм стрийт, почти навръх хълма, тъй че най-лошото бе отминало, но все пак през старите каменни основи се бяха процедили струйки вода. Миризмата беше тежка и неприятна миризма, която те кара да дишаш едва-едва.
С цялата бързина, на която бе способен, Джордж прегледа вехториите по лавицата — стари кутии от боя за обувки „Киви“, парцали за лъскане, строшена газена лампа, две почти празни шишета от препарат за миене на прозорци и стара плоска кутийка восък марка „Костенурка“. Кой знае защо, кутийката го порази и цели трийсет секунди той се вглежда като хипнотизирай в изрисуваната на капака костенурка. После я хвърли обратно на лавицата… и ето, най-сетне откри друга кутия с надпис „Гълф“.
Джордж я грабна и с все сила се втурна нагоре по стъпалата, усещайки внезапно, че ризата му е изхвръкнала от панталона и също тъй внезапно уверен, че това ще го погуби — чудовището от мазето ще го остави да стигне почти до вратата, после ще го спипа изотзад за ризата, ще го дръпне надолу и…
Озова се в кухнята и затръшна вратата зад гърба си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки здраво кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.
Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:
— Джордж, не би ли се постарал следващия път да треснеш вратата малко по-силно? Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.
— Извинявай, мамо — отвърна той.
— Джорджи, боклук такъв — обади се Бил от стаята си, но тихичко, за да не чуе майка им.
Джордж се изкиска, Страхът му вече отминаваше: напускаше го също тъй бързо, както кошмарът напуска в мига на събуждането изтръпналия, задъхан човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено наоколо, за да се увери, че всъщност нищо не се е случило и тутакси започва да забравя. Половината ужас изчезва щом докосне пода с нозе три четвърти — щом излезе изпод душа и почне да се изтрива; докато привърши закуската, вече не е останало нищо. Всичко е изчезнало… до следващия път, когато в желязната хватка на кошмара отново ще си припомни всички страхове.
Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го забрави.
Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за прибори (усърдно държеше острието настрани от тялото си, както го бе учил баща му) и малка паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.
— У-ужасно д. си Д-джорджи — беззлобно заяви Бил. Той избута настрани натрупаните върху шкафчето предмети — празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце спирт за разтриване, чиято миризма сетне цял живот щеше да му напомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио „Филко“ също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а песен на Литъл Ричард… само че съвсем тихо, толкова тихо, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощ. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе проста неприязън, а дълбоко отвращение.
— Никакво д. не съм — възрази Джордж докато сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.
— Точно това си — рече Бил. — Само едно грамадно кафяво д., това си ти.
Джордж опита да си представи момче което няма нищо друго освен грамадно д. върху крачета, и се разкиска.
— Твоето д. е по-голямо от столицата на щата — добави Бил и също се изкикоти.
— Твоето д. пък е по-голямо от целия щат — отвърна Джордж.
Цели две минути, момчетата се превиваха от смях. След това шепнешком подхванаха един от ония разговори, които са пълна безсмислица за всекиго, освен за малките деца — обсъждане на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и тъй нататък. Накрая Бил изрече една от забранените думички — обвини Джордж, че е голямо, кафяво, лайняно д. — и двамата пак избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил премина в кашлица. Когато пристъпът най-после взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото отново замлъкна. Двамата се озърнаха към всекидневната очаквайки да чуят как изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и посочи към каната. Джордж му наля чаша вода.
Пианото отново засвири
— Нали няма вече да кашляш, Бил?
— Не.
Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, вече пълно с подобни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше внимателно, но без коментари и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва докато се занимават с нещо важно, но Джордж знаеше от опит, че ако си трае, Бил сам ще му обясни какво прави.
Бил отряза с ножа късче от парафиновия куб. Сложи го в паничката, после драсна клечка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а навън прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.
— Трябва да импрегнираме корабчето, иначе ще се намокри и ще потъне — обясни Бил.
Насаме с Джорджи той заекваше сравнително рядко — понякога даже изобщо не заекваше. В училище обаче се случваше да закъса дотам, че говоренето ставаше просто невъзможно. Разговорът секваше и съучениците на Бил смутено извръщаха глави настрани, докато той стоеше вкопчен в ръба начина, почервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне трудната дума от непокорното си гърло. Понякога — най-често — думата излизаше на бял свят. Друг път просто отказваше да се подчини. На три годишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама казваше, че това е причината за заекването. Понякога Джордж имаше чувството, че татко и Бил не са на същото мнение.
Късчето парафин в паничката се бе разтопило почти цялото.
Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената клечка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и веднага го отдръпна с тихичко охкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.
— Пари.
След няколко секунди пак натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.
— Може ли и аз? — запита Джордж.
— Добре. Само да не капнеш по одеалото, че мама ще те убие.
Джордж натопи показалец в парафина, който още беше горещ, но вече не пареше, и започна да го размазва по другата страна на корабчето.
— Ей, д., не слагай толкова много! — предупреди го Бил. — Искаш ли да п-потъне още от първото плаване?
— Извинявай.
— Няма нищо. Само к-карай полека.
Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, но не много.
— Страхотно! — възкликна той. — Ей сега излизам да го пусна във водата.
— Да, върви — каза Бил.
Изведнъж лицето му стана уморено и пролича, че още не е добре.
— Жалко, че не можеш да дойдеш — въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, но винаги имаше най-страхотните идеи и рядко се ядосваше. — Всъщност корабчето си е твойто.
— Казва се „твоето“ — поправи го Бил.
— Добре де, твоето.
