зърнали как извежда от „Сокола“ сбърканото ви приятелче, нали така?
— Не! — енергично възрази Крис Ънуин. Бутилие извади от джобчето на ризата си пакет „Марлборо“ и захапа цигара. После протегна пакета към Ънуин.
— Цигара?
Ънуин си взе. Устните му трепереха и за да запали. Бутилие трябваше дълго да гони крайчето на цигарата с кибритеното пламъче.
— Значи сте решили след като видяхте, че още носи шапката? — запита Радмейкър.
Ънуин смукна дълбоко, наведе глава, тъй че мазната му коса падна пред лицето и накрая пусна две струйки дим през носа си, осеян с черни точки.
— Ъхъ — прошепна той едва чуто.
Бутилие се приведе напред и кафявите му очи припламнаха. Лицето му бе свирепо, като хищник, но гласът му си оставаше добродушен.
— Какво каза, Крис?
— Казах „да“. Сигурно тъй беше. Да го метнем долу. Но не и да го убием. — Той вдигна насреща им трескаво, измъчено лице, все още неспособен да осъзнае поразителните промени, които бяха настанали в живота му откакто снощи към седем и половина бе излязъл от къщи с двамата си приятели, за да посети последната вечер от Дните на Канала. — Не да го убием! — повтори той. — А онзи тип под моста… и
— Кой тип? — запита Радмейкър без особен интерес. Вече бяха чули тази част от историята и не вярваха на нито една думица — обвинените в убийство рано или късно започват до повтарят за появата на някакъв загадъчен пришълец. Бутилие даже бе измислил название за подобни случаи — наричаше ги „Синдром на едноръкия“, както в старата телевизионна поредица „Беглецът“.
— Онзи с клоунския костюм — каза Ънуин и потрепера. — Онзи с балоните.
3.
Повечето жители на Дери единодушно смятаха, че проведените от 15 до 21 юли Дни на Канала са имали невероятен успех — градчето бе усетило благотворното им влияние върху общественото настроение, добрата репутация… и банковите сметки. Едноседмичният фестивал беше устроен в чест на стогодишнината от откриването на Канала, който минаваше през центъра на града. Именно Каналът бе спомогнал за пълното приобщаване на Дери към търговията с дървен материал от 1884 до 1910 година именно на Канала се дължаха най-успешните десетилетия на градчето.
В очакване на празника бе започнало трескаво разкрасяване из всички квартали. Улични дупки, за които местните жители се кълняха, че са стояли незабелязани от десет години, изведнъж се превръщаха в загладени петна от новичък асфалт. Най-очебийните драсканици из Баси парк — предимно хладнокръвни и логични призиви против хомосексуалистите от типа на СМЪРТ НА ДУХАЧИТЕ или СПИН ДА ВИ ТРЪШНЕ, ПЕДАЛИ ПРОКЛЕТИ! — бяха изчегъртани от пейките и стените на закритото мостче над Канала, известно под името Мост на целувките.
Три изоставени магазина в центъра се превърнаха в Музей на Канала, запълнен с експонати от Майкъл Хенлън — общински библиотекар и любител на историята. Най-старите родове в градчето охотно му услужиха с безценните си съкровища и през дните на фестивала почти четиридесет хиляди посетители платиха по четвърт долар, за да се любуват на ресторантски менюта от 1890, дърварски сечива от 1880, детски играчки от 1920, над две хиляди фотографии и девет ролки филмова лента със сцени от живота на Дери през последните сто години.
Музеят получи финансова подкрепа от местното Дамско дружество, което забрани някои предложени от Хенлън експонати (например знаменитият скитнически стол от 1930) и снимки (например снимките на Брадли и бандата му след знаменитата престрелка). Но всички единодушно смятаха, че изложбата е имала голям успех, а колкото до ония отколешни кръвопролития — кому ли бе притрябвало да ги гледа? Най-добре беше да подчертаеш доброто и да забравиш злото, както се казва в старата песен. В градския парк бе разпъната огромна раирана шатра с щандове за безалкохолни напитки, където всяка вечер свиреха любителски естрадни състави. В Баси парк имаше панаир с гастроли на Смоуки, Грейтър Шоу и увеселителни игри, организирани от местните жители. Специално туристическо влакче потегляше на всеки кръгъл час из историческите квартали на града и приключваше пътешествието си сред тази пищна и весела безвкусица, където туристите можеха да облекчат джобовете си от излишния баласт.
Е, И точно там Ейдриън Мелън спечели шапката, заради която щяха да го убият — евтиния картонен цилиндър с изкуствено цвете и панделка с надпис АЗ LOVE ДЕРИ!
4.
— Не мога повече — каза Джон Гартън по прякор Паяка.
И той, както и двамата му приятели, имитираше неволно облеклото на Брус Сприйнгстийн, макар че ако някой му споменеше това, би нарекъл Спрингстийн „слабак“ или „педеруга“ и би подчертал възхищението си от „шашави“ хеви-метъл групи като „Деф Лепард“, „Туистед Систърс“ или „Джудас Прийст“. От простичката му синя тениска с откъснати ръкави се подаваха мощни бицепси. Над едното му око надвисваше кичур гъста кестенява коса — с това вече наподобяваше не Спрингстийн, а Джон Каугър Меленкамп. По ръцете му се синееха татуировки — мистични символи, изрисувани с детинска несръчност.
— Не искам да говоря — добави той след кратко мълчание.
— Само разкажи какво стана във вторник на панаира — подкани го Пол Хюз.
Хюз беше уморен, потресен и отчаян от цялата тази гнусна история. Из главата му отново и отново се въртеше мисълта, че Дните на Канала сякаш са завършили с финална церемония, за която всички са се досещали, ала никой не е събрал кураж да я запише в ежедневната програма. Ако някой го бе сторил, програмата щеше да изглежда така:
Събота, 21:00 — Заключителен концерт с участието на Гимназиалния оркестър и Музикалните бръснари.
Събота, 22:00 — Поразителни фойерверки и илюминации.
Събота, 22:35 — Ритуалното жертвоприношение на Ейдриън Мелън слага край на Дните на Канала.
— Да ти таковам панаира — отвърна Паяка.
— Искам само да знам какво си рекъл на Мелън и той какво ти е отговорил.
— О, Господи! — възкликна Паяка и вдигна поглед към тавана.
— По-живо, Паяк — обади се партньорът на Хюз. Гартън Паяка завъртя очи към тавана и подхвана отначало.
5.
Когато Гартън видя Мелън и Хагарти, двамата ситнеха по улицата прегърнати през кръста и се кискаха като момичета. Отначало той помисли, че наистина са момичета. После разпозна Мелън, за когото вече бе чувал. Пред очите му Мелън завъртя глава към Хагарти… и за миг двамата се целунаха по устните,
— Леле, братче, ще се издрайфам! — викна отвратеният Паяк.
До него стояха Крис Ънуин и Стив Дюбей. Когато Панка посочи към Мелън, Стив Дюбей спомена, че другият педал май се казвал Дон някой си и че веднъж взел на автостоп едно момче от местната гимназия, а после почнал да му прави мили очи.
Мелън и Хагарти се задаваха право срещу тримата младежи. Бяха излезли от барачката за хвърляне на топки по мишена и отиваха към изхода от панаира. По-късно Паяка Гартън щеше да каже на полицаите Хюз и Коноли, че почувствал „гражданската си доблест“ накърнена, като видял някакъв шибан духач да носи шапка с надпис АЗ LOVE ДЕРИ. Шапката беше просто нелепа — фалшив картонен цилиндър с щръкнало над него цвете, което се люшкаше насам натам. И това явно бе накърнило още по-болезнено гражданската доблест на Паяка.
Докато Мелън и Хагарти отминаваха, здраво прегърнати през кръста, Паяка Гартън изрева:
— Що ли не те накарам да
