Тялото (Есен над детството)

онова време, когато беше модно да се подстрижеш така, че ушите ти да стърчат като дръжки на кана, Теди имаше първата бийтъл-прическа в Касъл Рок — четири години преди някой в Америка да чуе за „Бийтълз“. Той пускаше косата си да скрие ушите, защото приличаха на буци разтопен восък.

Когато бил на осем години, бащата на Теди го наказал, защото счупил чиния. Майка му била на работа в обувната фабрика в Саунт Перис и когато научила за това, вече нищо не можело да се направи.

Бащата на Теди го помъкнал към голямата печка за дърва в дъното на кухнята и го сложил с едната страна на главата върху чугунената плоча. Подържал го така десетина секунди: Сетне го дръпнал за косата и го обърнал на другата страна. После се обадил в Централната болница за спешни случаи в Мейн и им казал да вземат момчето му. Затворил телефона, отишъл в килера, взел пушката си калибър 12,95 милиметра и седнал да гледа дневните предавания по телевизията с оръжие на коленете си. Когато съседката мисис Бъроуз довтасала да попита добре ли е Теди — тя чула писъци — баща му насочил пушката към нея. Мисис Бъроуз напуснала къщата на Дюшан със скоростта на светлината, заключила се в дома си и извикала полицията. Когато линейката пристигнала, мистър Дюшан пуснал санитарите в къщата и отишъл на задната врата да пази, докато откарали Теди на носилка в линейка Буик.

Бащата на Теди обяснил на санитарите, че когато шибаните месингови каски обявили територията за- чиста, навсякъде имало швабски снайпери. Един от санитарите попитал бащата на Теди ще може ли да издържи. Бащата на Теди се усмихнал загадъчно и рекъл на санитарите, че ще издържи, докато дяволът стане доставчик на хладилници. Санитарите го поздравили и бащата на Теди се върнал и се заключил. Няколко минути след тръгването на линейката пристигнала щатската полиция и освободила Норман Дюшан от дежурство.

Той правеше гадни неща — стреляше по котки, палеше пощенски кутии почти цяла година и когато след зверството посетил сина си, последвало бързо обаждане и го изпратили в Тогъс, в психиатричната болница. Тогъс е мястото, където отиваш, ако си от осмо отделение. Бащата на Теди е атакувал брега на Нормандия и Теди го представяше точно така. Той се гордееше със своя старец въпреки злините, които му беше причинил. Теди ходеше с майка си на посещение при него всяка седмица.

Той беше най-тъпото момче от тайфата, струва ми се, а на всичко отгоре беше и откачен. Правеше най-големите щуротии, които човек може да си представи, и винаги излизаше сух от тях. Коронният му номер се наричаше „Изплъзване от камиона“. Изтичваше срещу камионите на шосе 196 и понякога те минаваха само на сантиметри от него. Бог знае колко инфаркти е причинил, а той се смееше, когато вятърът от профучалия камион раздираше дрехите му. Той ни плашеше, защото зрението му беше окаяно и не виждаше нищо, даже и да сложеше очила колкото бутилка от кока-кола. Струваше ни се, че някой ден ще сбърка с някой от тези камиони. Трябваше да внимаваш и да не го дразниш, защото можеше да направи абсолютно всичко напук.

— Горди загуби, ииииии-иии-иии!

— Да ти го начукам — рекох и взех „Мастър детектив“ да почета, докато завършат. Отгърнах на „Той преби хубавото момиче до смърт в заседналия асансьор“ и започнах точно оттам.

Теди грабна картите си, хвърли един бърз поглед и каза:

— Вземам ги.

— Четириок куп лайна! — ревна Крис.

— Куп лайна има хиляди очи! — рече натъртено Теди.

Двамата с Крис избухнахме в смях. Теди ни погледна леко намръщен, сякаш се чудеше какво ни е разсмяло. Това беше още една негова черта — пускаше страхотни лафове като „Куп лайна има хиляди очи“ и никога не си сигурен дали го прави, за да е забавен или просто така е излязло. После гледа леко намръщен хората, които се смеят, сякаш иска да каже:_ „Господи, какво стана този път?“_

Теди имаше трийсет — вале, дама и поп от карите. Крис събра само шестнайсет и се отказа от играта.

Теди разбърка недодялано картите, а аз едва навлизах в най-страшната част от разказ с убийство, в който оня откачен моряк от Ню Орлиънз трепе наляво и надясно студентки, защото не може да понася затворено пространство, когато чухме, че някой иде бързо по стълбата, закована на дънера на бряста. Един юмрук почука по вратата на пода.

— Кой е? — изцвили Крис.

— Върн! — Той беше задъхан и развълнуван.

Отидох до вратата на пода и дръпнах резето. Вратата хлопна, вдигна се и Върн Тесио, един от другите редовни посетители, се вмъкна в клуба. Беше потен, а косата му, която обикновено решеше по маниера на неговия кумир от рокендрола Боби Райдъл, беше залепнала на фитили по кръглата му като гюлле глава.

— Хей, мъже — задъхваше се той. — Чайте да чуете нещо.

— Да чуем какво? — попитах аз.

— Чайте да си поема дъх. Тичах по целия път от вкъщи.

— Тичах по целия път към къщи — провикна се Теди с ужасния фалцет на Литъл Антъни, — да ти кажа само извиня-ва-а-а-а-й.

— Върви по дяволите, човече! — рече Върн.

— Хвърли мъртвия в сайванта, Фред — ловко се извъртя Теди.

— Тичал си по целия път от къщи? — недоверчиво попита Крис. — Ти си луд, човече. — Къщата на Върн беше далече, три километра по Гранд Стрийт.

— Струваше си — рече Върн. — Мили боже! Няма да повярвате. Честно.

Той се плесна по потното чело да покаже колко честно беше всичко.

— Добре, какво има? — попита Крис.

— Момчета, можете ли да пренощувате навън тази нощ? — Върн ни гледаше открито и развълнувано. Очите му приличаха на стафиди, пъхнати в тъмни кръгове пот. — Можете ли да кажете на вашите, че ще нощувате на палатка в задния ми двор?

— Да, мисля, че мога — обади се Крис, като си взе новата ръка на карти и я погледна. — Но баща ми е на лоша вълна. Кърка, нали знаете?

— Трябва да дойдеш, човече — каза Върн. — Честно. Няма да повярвате. Можеш ли, Горди?

— Вероятно.

Можех да правя много такива неща. Всъщност цяло лято бях като невидимото момче. През април един джип сгази по-големия ми брат Денис. Това стана във Форт Бенинг, щата Джорджия, където беше на лагер. Той и някакво момче тръгнали към гарнизонната лавка и един военен автомобил ги блъснал. Денис бил убит на място, а неговият приятел още беше в кома. В края на седмицата Денис щеше да стане на двайсет и две. Аз даже му бях купил картичка за рождения ден от Дали в Касъл Грийн.

Плаках, когато чух за това, плаках още повече на погребението, не вярвах, че Денис го няма. Мислех, че човекът, който често ме чукаше с кокалче по главата или ме плашеше с гумен паяк, докато заплача, или пък ме целуваше, когато падна и си ожуля коленете до кръв и ми шепнеше: „Спри сега да плачеш, момче!“, е безсмъртен. Мислех, че човекът, който докосна душата ми, не може да умре. Това, че той може да умре, ме нарани и уплаши. Нещастието сякаш изсмука силите на родителите ми. За мен Денис беше просто познат. Той беше десет години по-голям от мен, можеш да си представиш, имаше свои приятели и съученици. Много години се хранехме на една маса, понякога ми беше приятел, понякога — мъчител, но знаеш ли, най-често беше просто едно момче. Нямаше го цяла година, преди да умре, беше си идвал в отпуск само два пъти. Даже не си приличахме. След онова лято ми трябваше много време да разбера, че съм плакал повече за баща ми и майка ми. Сълзите ми бяха за тях и за мен.

— За какво е цялата пикня и тръшкане, Върн-О? — попита Теди.

— Печеля — рече Крис.

— Какво? — писна Теди и мигом забрави Върн. — Проклет лъжец! Няма да вземеш кьорава ръка. Не ти давам кьорава ръка.

Крис се ухили самодоволно.

— Вземи си ръцете, посерко.

Теди посегна към горната карта от купа. Крис извади цигара „Уинстън“ от кутията зад него. Аз се наведох над купа да взема детективското списание.