Тялото (Есен над детството)

Върн Тесио каза:

— Хей, момчета, искате ли да видите труп?

Всички се вцепенихме.

3

Вече бяхме чули за това по радиото, разбира се. Радиото — Филко, със счупена кутия, моето също беше отмъкнато от сметището, дънеше през цялото време. Държахме го на станцията на Люистън, която предаваше само супер хитове и най-готините стари парчета: „Какво от света идва при теб?“ на Джак Скот, „Този път“ на Трой Шондъл, „Кинг Креол“ на Елвис и „Само самотният“ на Рой Орбисън. По време на новините надавахме ухо. Новините бяха куп щастливи фъшкии за Кенеди и Никсън, Кемой и Мацу, за грешките в ракетите и за това каква гадост е в края на краищата фактът, че се е появил Кастро. Всички слушахме малко по-внимателно за Рей Броуър — момче на наша възраст.

Той беше от Чембърлейн, град на шейсет и пет километра източно от Касъл Рок. Три дни преди Върн да дойде запъхтян в клуба след трикилометровото тичане по Гранд Стрийт, Рей Броуър тръгнал да бере боровинки с едно канче на майка си. Когато се стъмнило и той не се върнал, семейството му извикало местния шериф и издирването започнало — отначало около къщата му, после в съседните градове Мотън, Дархам и Паунал. Всички се включиха в акцията — ченгета, депутати, държавни чиновници, доброволци. Въпреки това след три дни никой още не беше намерил момчето. От радиото човек можеше да разбере, че няма да намерят бедното хлапе живо. Търсенето би могло да завърши и безрезултатно. Можеше да е задушен под паднали камъни, можеше да се е подхлъзнал и да е повлечен от някоя рекичка и след десет години някой ловец да открие костите му. Търсеха в езерцата на Чембърлейн и в резервоарите на Мотън.

Този ден нямаше нищо такова в югозападен Мейн. По-голямата част от територията беше вече заета от предградията и селищата за нощуване обхващаха Портланд и Люистън като пипалата на гигантска сепия. Имаше и гори, те затрудняваха издирването на запад към Белите планини, но през онези дни, ако речеш да минеш осем километра в една посока, можеш да си сигурен, че два пъти ще пресечеш междуселски път. През 1960 година цялата територия между Чембърлейн и Касъл Рок беше незастроена и имаше места, които не бяха сечени от Втората световна война насам. По онова време можеше да влезеш в гората, да се изгубиш и там да си умреш.

4

Тази сутрин Върн Тесио копаеше под верандата. Ние си го знаехме много добре, но сигурно ще ми трябва една минута време да ти обясня. Теди Дюшан беше малоумен, а Върн Тесио никога нямаше да учи в колеж. Брат му пък беше най-гламавият човек, както ще разбереш. Но първо да ти кажа защо Върн копаеше под верандата.

Преди четири години, когато беше на осем години, Върн зарови един буркан дребни пари под дългата предна веранда на семейство Тесио. Върн смяташе тъмното пространство под верандата за своя „пещера“. Той играеше пиратски игри, а дребните монети бяха заровено съкровище, но ако играеш с Върн, не можеш да ги наречеш заровено съкровище, трябва да кажеш „плячка“. Той зарови буркана с парите, запълни дупката и я покри с прясна пръст от стари листа, които се бяха събрали от години. Нарисува карта на съкровището и я скри в стаята си сред куп стари боклуци. И забрави всичко за месец-два. После, когато не му стигнаха парите за кино или нещо такова, той се сети за дребните пари и отиде да търси картата си, но през това време майка му беше чистила два-три пъти. Беше събрала всички тетрадки, опаковки за сладкиши, смешни списания и книги с вицове. Изгори ги една сутрин, за да запали кухненската печка, и неговата карта на съкровището изхвърча през комина на кухнята.

Или поне така си мислеше.

Той се опита да намери мястото по памет и започна да копае. Нямаше късмет. Започна да копае на други места. И пак без успех. Той се опита отново и отново. Четири години, човече. Четири години. Пиклива работа, а? Не знаеш да се смееш ли или да плачеш.

Това му стана мания. Предната веранда на Тесио беше с дължината на къщата, дванайсет метра дълга и към два метра широка. На това място той беше прекопал всеки проклет сантиметър два-три пъти, а парите ги нямаше. Броят на дребните монети започна да расте в ума му. Когато това му се случи за първи път, той каза на мен и на Крис, че има около три долара. След година сумата порасна до пет долара, а по-късно започна да се върти около десет долара — над десет или под десет, всичко зависеше от това колко е покрусен.

Често се опитвахме да му втълпим очевидното — че Били е научил за буркана и сам го е изровил. Върн не искаше да повярва, макар да мразеше Били, както арабите мразят евреите и вероятно би гласувал за смъртно наказание на брат си за обир на магазин, даже да имаше противници на това. Отказваше и да пита Били. Сигурно се страхуваше, че Били ще се засмее и ще рече: „Разбира се, че ги взех, имаше двайсет долара в тоя буркан и аз ги профуках до последния цент“. Вместо това Върн излизаше от къщи и копаеше, когато го удареше сачмата и го нямаше Били. Той винаги изпълзяваше изпод верандата с мръсните си джинси, с щръкнала коса и празни ръце. Ние го будалкахме за това много лошо, лепнахме му прякора Стотинката — Стотинката Тесио. Мисля, че идваше в клуба по най-бързия начин не толкова да ни съобщи новината, колкото да покаже, че в края на краищата има полза от търсенето на парите.

Тази сутрин той станал преди всички, излапал си царевичната каша и излязъл на алеята да похвърля топката в стария обръч, забит с гвоздеи към гаража. Нямало какво да прави, не се мяркал никакъв призрак, с който да поиграе или нещо такова, и той решил да потърси още веднъж своите стотинки. Върн каза, че бил под верандата, когато вратата над него се затръшнала. Замръзнал безмълвен на място. Помислил си, че ако е баща му, ще се покаже, ако е Били със своя приятел Чарли Хоган, ще изчака, докато се чупят.

Два чифта нозе пресекли верандата и самият Чарли Хоган рекъл с разтреперан и плачлив глас:

— За Бога, Били, какво да правим?

Върн каза, че само като чул Чарли Хоган да говори така — Чарли, едно от най-коравите момчета в града — му забучало в ушите. В края на краищата Чарли беше в компанията на Еис Мерил и Айбол Чембърс, и ако си приятел с такива птици, сигурно си много корав.

— Нищо — рекъл Били. — Това ще правим. Нищо.

— Трябва да направим нещо — казал Чарли и двамата седнали на верандата близо до мястото, където се криел Върн. — Не го ли видя?

Върн издебнал момента и пропълзял малко по-близо до стълбата, целият олигавен. На това място си помислил, че Били и Чарли са пийнали и са пречукали някого. Върн внимавал много да не зашумоли някое от сухите листа. Ако двамата го открият, помислил си, можеш да си представиш какво ще остане от него в консервна кутия от кучешка храна.

— Нищо ни няма на нас — рекъл Били Тесио. — Момчето е мъртво, на него нищо му няма. На кого му пука, даже и да го намерят? На мен — не.

— За това момче говореха по радиото — казал Чарли.

— За него, сигурен съм. Брокър, Броуър, Флауър — май така се казваше. Шибаният влак го блъснал.

— Да — потвърдил Били. Чуло се драсване на кибритена клечка. Върн я видял да пада върху чакъла на алеята и му замирисало на цигарен дим. — Сигурен съм. А ти се издрайфа.

Двамата млъкнали, но Върн почувствал вълните на срама, които излъчвал Чарли Хоган.

— Нищо, момичетата не го видяха — казал след малко Били. — Щастливо спиране. — Ако се съди по звука, той потупал Чарли по гърба, за да го ободри. — Те щяха да се раздрънкат чак до Портланд. Бързо се махнахме оттам. Мислиш ли, че са усетили нещо нередно?

— Не — отвърнал Чарли. — Само че Мери не обича Харлоу Роуд, защото минава край гробището. Страхува се от призраци. — После подхванал със същия уплашен и плачлив глас — Господи, ще ми се да не съм се качвал в кола миналата вечер. Само да отида на представлението, както се ходи.

Чарли и Били ходеха с две приятелки — Мери Догърти и Бевърли Томас. Рядко се срещат по карнавалите толкова дебели жени — с пъпки, с мустаци, с всичките му работи. Понякога четиримата — а ако