Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

— Какво е това и за какво ти е притрябвало?

Анди се изненада.

— Да не би целите да са част от работата ти? — От тези негови думи разбрах как му е излязло името на сноб — едно такова момче, което се носи из облаците, но долових и лек хумор във въпроса му.

— Ще ти кажа — рекох. — Ако ми поискаш четка за зъби, няма да те питам нищо. Само ти определям цената. Защото четката за зъби, нали разбираш, не е от смъртоносните предмети.

— Сигурно имаш силно развито чувство към смъртоносните предмети?

— Да.

Една стара износена бейзболна топка летеше към нас, той се обърна — беше котешки бърз, и я хвана във въздуха. С това движение можеше да се гордее и Франк Малцоне. Анди метна топката обратно в посоката, от която идваше, само с едно бързо и леко на вид движение на китката, но в това хвърляне имаше сол, точно така. Забелязах, че много хора, уж заети със своите работи, поглеждат с едно око към нас. Сигурно и пазачите ни гледаха от кулите. Изобщо не украсявам нещата; във всеки затвор има затворници, които си придават важност, в малките затвори — четири-пет, в големите — двайсет-трийсет души. В Шоушенк бях един от тези, които си тежаха на мястото, и това, което мислех за Анди Дюфрен, щеше да се отрази на престоя му тук. Сигурно и той знаеше това, но не ми се кланяше, не се подмазваше и аз изпитах уважение към него.

— Добре, тогава. Ще ти кажа какво е това и защо го искам. Геоложкият чук прилича на миниатюрен пикел и е дълъг почти толкова. — Той протегна ръка на около педя от мен и тогава за пръв път забелязах колко чисто поддържаше ноктите си. — Има малко острие от едната страна и плоска, тъпа глава на чук от другата. Трябва ми, защото обичам камъните.

— Аха, камъните — рекох.

— Да клекнем за малко тук — предложи той.

Съгласих се. Клекнахме като индианци. Анди взе шепа прах от двора за упражнения и започна да го сипе между чистите си ръце, докато се появи прозрачен облак. Беше вдигнал й малки камъчета, едно-две от тях блестящи, останалите матови и плоски. Сред матовите имаше и кварц, но камъчето си остава матово, докато не го изчистиш. После получава приятен млечен блясък. Анди избърса едно камъче и ми го подхвърли. Хванах го и казах какво е.

— Да, кварц — рече. — Гледай! Слюда. Шисти. Наносен гранит. Тук има залежи на качествен варовик и от склона на хълма са изрязали това място. — Хвърли камъчетата настрани и изтупа праха от ръцете си. — Аз съм скално куче… поне бях скално куче. В предишния ми живот. Искам пак да стана такъв, в малко по- ограничени рамки.

— Съботна експедиция в двора за упражнения? — попитах го и станах. Беше глупаво хрумване и все пак… видът на тези малки късчета кварц ме бодна някак странно в сърцето. Не зная точно защо, някаква асоциация с външния свят, предполагам. В двора не се мисли за тези неща с определени понятия. Кварцът беше нещо, което можеш да намериш в малки, бързи потоци.

— По-добре съботна експедиция тук, отколкото изобщо без съботна експедиция — каза той.

— Можеш да забиеш чука в нечий череп — подхвърлих аз.

— Нямам неприятели тук — отвърна бързо той.

— Нима? — усмихнах се. — Изчакай засега.

— Ако стане нещо лошо, ще се оправя, без да си служа с чука.

— Може би искаш да направиш опит за бягство? Да минеш под стената? Защото, ако го направиш…

Той се засмя вежливо. Когато три седмици по-късно видях геоложкия чук, разбрах защо.

— Трябва да знаеш — рекох, — ако някой те види с него, ще ти го прибере. Ако те видят с лъжица, ще ти я приберат. Какво ти остава да правиш, освен да седнеш тук на двора и да започнеш да стреляш?

— О, мисля, че мога да правя нещо много по-хубаво.

Кимнах. Във всеки случай тази страна на въпроса не беше моя работа. Един човек търси услугите ми да му набавя нещо. Дали след доставката ще може да го запази или не, си е негова лична грижа.

— Колко може да струва такова нещо? — попитах. Започна да ми харесва неговия спокоен, тих маниер. Когато прекараш десет години в кошарата, колкото бях излежал дотогава аз, вече си адски уморен от скандалджии, самохвалковци и големи гърла. Да, приятно ми е да кажа, че Анди ми хареса от първата среща.

— Осем долара във всеки магазин за минерали и скъпоценни камъни — рече той, — но доколкото разбирам, в работа като твоята взимаш надценка.

— Обикновено надценката ми е десет процента, но аз се наемам да доставя един опасен предмет. За нещо като тази джунджурия, която спомена, ще трябва малко повече масло, за да завъртя машината. Да кажем десет долара.

— Десет да са.

Погледнах го, усмихвайки се леко.

— Имаш ли десет долара?

— Имам ги — рече тихо.

Мина много време и аз разбрах, че има повече от петстотин. Носеше ги в себе си. Когато те записват в този хотел, един от тукашните чиновници е длъжен да те наведе и да прегледа вещите ти, но тук работата е много, и тъй като не й се обръща нужното внимание, науми ли си човек, може да пренесе цял куп неща по различни пътища, стига да е извън погледа им, освен ако човекът, през който минаваш, има настроение да мине по теб с гумената ръкавица и да те претършува.

— Добре — казах. — Трябва да знаеш какво очаквам от теб, ако те хванат с това, което ще ти дам.

— Предполагам, че зная — рече той и по леката промяна в сивите му очи разбрах, че знае точно какво ще му кажа. Беше една слаба светлинка, проблясък на неговия особен, ироничен хумор.

— Ако те хванат, ще кажеш, че си го намерил. Толкова по въпроса. Ще те пратят за три-четири седмици в изолатора… плюс, разбира се, това, че ти вземат играчката и получаваш черна точка в досието. Кажеш ли им името ми, вече нямам никаква работа с теб. Поне за нещо повече от връзки за обувки или пък за торбичка. И ще пратя няколко момчета да те преслушат. Не обичам насилието, но трябва да влезеш в положението ми. Няма да допусна такава бъркотия, че да не се оправя сам. Това сигурно ще ме довърши.

— Да. Предполагам, че ще те довърши. Разбирам и няма нужда да се безпокоиш.

— Никога не се безпокоя — рекох. — В място като това не усещам и частица безпокойство.

Той кимна и се отдалечи. Три дни по-късно, през утринната почивка на пералнята, той мина покрай мен в двора за упражнения. Дума не продума, нито пък ме погледна, само стисна картината на достопочтения Александър Хамилтън така ловко, сякаш добър фокусник правеше номер с карти. Беше човек, който реагира бързо. Носех му неговия чук за минерали. Получих го за една нощ в килията си, излезе точно такъв, какъвто ми го описа. Не беше оръдие за бягство (на човек щяха да му трябват поне шестстотин години, за да прокопае тунел под стената с помощта на този чук, предполагам), но още изпитвах опасения. Ако забиеш острието в главата на човек, той сигурно никога вече няма да чуе „Фибър Макги и Моли“ по радиото. Между Анди и сестрите вече бяха започнали дрязги. Надявах се, че чукът за минерали не е предназначен за тях.

Най-сетне се уверих, че преценката ми е правилна. Рано на другата сутрин, двайсет минути преди да прозвучи тръбата за ставане, предадох геоложкия чук и пакет „Кемълс“ на Ърни, стар затворник, който чистеше коридора на килиен блок 5 до освобождаването му през 1956-та. Той ги мушна в дрехата си, без да каже дума и цели деветнайсет години не видях чука за минерали, а дотогава той сякаш пропадна в небитието.

Следващата събота Анди пак дойде при мен в двора за упражнения. Не беше за гледане този ден, можеш да ми повярваш. Долната му устна беше толкова издута, че приличаше на прясна наденица, голяма синина почти затваряше дясното му око, ужасна нащърбена рана разсичаше едната му буза. Имаше си разправии със сестрите, добре, ама нищо не спомена за тях. „Благодаря за инструмента“, рече и се отдалечи.

Гледах го с любопитство. Той направи няколко крачки, забеляза нещо в праха, наведе се и го взе. Беше малко камъче. Затворническите дрехи, с изключение на тези, които носеха механиците по време на работа, нямаха джобове, но имаше начини да се заобиколи това. Малкото кръгло камъче изчезна в ръкава на Анди и