— Не!
„По дяволите, ето защо бракът ни се разпада — помисли си Бърт. — Отговорът й винаги е един и същ: «Не, няма да го направя! Не, сър!» и още нещо — ако ми противоречиш, ще стискам зъби, докато се задуша!“
— Вики…
— Искам да се махнем оттук, Бърт.
— Вики, слушай…
— Обръщай и да тръгваме!
— Вики, ще престанеш ли поне за минута?
— Да, когато тръгнем по обратния път. А сега завий. Моля те, Бърт.
—
— Изхвърлиха го на шосето с прерязано гърло и аз го прегазих. Сега ще карам право в полицията и ще съобщя за случилото се. Слушай, ако ти се върви пеша по магистралата, ще те взема на връщане. Само не ми заповядвай да карам обратно към Гранд Айлънд, сякаш в багажника има чувал с отпадъци. Това дете е нечий син — ще съобщя в полицията, преди убиецът безнаказано да се измъкне.
— Мръсник такъв! — разпалено произнесе тя. — Защо ли ми трябваше да тръгвам с тебе?
— Не знам — отвърна Бърт. — Вече не знам. Но това може да се поправи, Вики.
Запали колата и потегли. Дочуло изскърцването на гумите, кучето вдигна глава, сетне отново я отпусна върху лапите си.
До площада оставаше още един квартал. На ъгъла на „Плезънт“ главната улица се разделяше на две. Тук бе градският площад, затревена площ с естрада в центъра. От другата страна, където главната улица отново се съедините се издигаха две къщи — очевидно административни сгради. Бърт прочете надписа върху едната фасада: „ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК“.
— Ето, това ни трябва — каза той. Жена му остана безмълвна.
Докато преминаваха площада, отново спря колата пред някакъв ресторант.
— Къде отиваш? — разтревожено попита Вики, когато съпругът й отвори вратата на колата.
— Искам да разбера къде са отишли всички. На витрината има табелка с надпис „отворено“.
— Не ме оставяй сама.
— Ела с мен — да не съм те спрял?
Вики отвори вратата и излезе навън. Забелязал пребледнялото й лице, за миг Бърт изпита съжаление към нея. Безнадеждно съжаление.
— Не чуваш ли? — попита тя.
— Какво?
— Тишината. Никакви коли, никакви хора, никакви трактори — пълна тишина.
В този миг наблизо се разнесе звънлив детски смях.
— Чувам смеха на деца — отговори Бърт. — А ти?
Жена му намръщено го изгледа.
Той отвори вратата на ресторанта и влезе в горещия, задушен салон. Подът беше покрит с дебел слой прах, никелираният тезгях беше потъмнял. Дървените перки на вентилаторите на тавана бяха неподвижни, масите и столчетата пред бара — празни. Огледалото на стената беше счупено, имаше и още нещо особено… след миг Бърт разбра какво е: кранчетата за наливна бира бяха счупени и лежаха на бара като странни сувенири.
Вики проговори с престорено весел глас — очевидно всеки момент щеше да избухне в ридания.
— А, да. Ще попитам първия срещнат: „Извинете, сър, бихте ли ми казал…“?
— О, я млъкни! — Но гласът му прозвуча неубедително. Стояха в средата на салона, осветени от слънчевите лъчи проникващи през прашната витрина на ресторанта; Бърт отново изпита чувството, че го наблюдават. Помисли си за мъртвото момче в багажника на колата и за детския смях. Незнайно откъде му хрумна странна фраза и той я заповтаря наум: „Скрити от чуждия поглед… скрити от чуждия поглед…“ Очите му се спряха на пожълтелите от времето картончета с цените, прикрепени с кабърчета на стената зад бара: „Хамбургер — 35 ц., сладкиш с ревен — 25 ц., най-хубавата лимонада на света — 10 ц., специалитетът на заведението — шунка с пюре — 80 ц.“ Откога не беше виждал подобни цени?
Вики сякаш прочете мислите му. Посочи към календара на стената и пискливо заяви:
— Погледни. Струва ми се, че менюто не е променяно цели дванайсет години. — Сетне прегракнало се изсмя.
Бърт се приближи и разгледа календара. На него бяха изобразени две момчета, които плуваха в езерце, докато симпатично кученце отмъкваше дрехите им. Под илюстрацията се четяха думите: „ПОДАРЪК ОТ ГЕТЛИНСКАТА ДЪСКОРЕЗНИЦА И ЖЕЛЕЗАРИЯ. ВИЕ ЧУПИТЕ, НИЕ ПОПРАВЯМЕ“. Месецът беше август, а годината — 1964.
— Нищо не разбирам — колебливо поде той, — но съм сигурен, че…
— Сигурен си! — истерично изкрещя Вики. — Естествено, че си сигурен. Ето къде ти е грешката, Бърт — през целия си живот си бил прекалено сигурен!
Той се обърна и тръгна към вратата, жена му го последва.
— Къде отиваш?
— В полицейския участък.
— Бърт, защо си толкова упорит? Разбираш, че тук нещо не е наред. Защо не го признаеш?
— Не упорствам. Просто искам по-бързо да се отърва от онова, което е в багажника.
Излязоха от ресторанта и тръгнаха по тротоара. Бърт отново бе поразен от тишината и от миризмата на изкуствен тор. Помисли си, че никога не ти хрумва за тази миризма, когато посолиш варената царевица и я захапеш. Не мислиш, че е толкова вкусна благодарение на слънцето, на дъжда, на различните изкуствени торове и на солидна доза кравешки тор. Беше израснал в селска местност в северната част на щата Ню Йорк, но тази миризма бе по-различна от миризмата, която си спомняше от детството си. Безсъмнено има различни аромати, но изкуственият тор е почти благоуханен, когато пръскат с него нивите. Естествено, не мирише на френски парфюм, но щом вечерният ветрец го понесе над прясно разораното поле, миризмата му е свързана с приятни предчувствия. Тя означава, че зимата безвъзвратно си е отишла, че след около месец училището ще затвори врати и ще започне лятната ваканция. В съзнанието на Бърт тази миризма бе неотменно свързана с уханието на тимотейка, детелина, разорана земя, ружи и дрян.
„С какво ли торят земята тук?“ — помисли си той. Миризмата бе по-различна, някак си сладникава и неприятна, миризмата на смърт. Като бивш санитар от Виетнамската война, той добре я познаваше.
Вики вече седеше в колата, държеше царевичното разпятие и съсредоточено го разглеждаше. Това не му се понрави.
— Остави го — нареди й той.
— Няма — отвърна жена му, без да го погледне. — Щом си решил да играеш игрите си, аз също ще се забавлявам.
Бърт подкара колата и стигна до кръстовището, над което се полюшваше изгаснал светофар. Вляво видяха спретната, боядисана в бяло черква. Тревата около нея беше окосена, грижливо поддържани цветя растяха от двете страни на пътечката към вратата. Бърт спря колата.
— Защо спираш?
— Ще надникна в църквата. Навярно това е единствената сграда в целия град, където няма да открия дебел слой прах, натрупан в продължение на десетилетия. Погледни таблото за проповедите.
Вики извърна очи към дъската, където грижливо бе изписано: „СТРАШЕН И МИЛОСТИВ Е ОНЗИ, КОЙТО ОБХОЖДА РЕДОВЕТЕ“. А отдолу датата — 27 юли 197б — миналата година.
— Онзи, който обхожда редовете — промълви Бърт и изгаси мотора. — Още едно от хилядите имена на Господ, патентовано в щата Небраска. Хайде, идваш ли с мен?
Жена му не се усмихна, а заяви:
— Няма да дойда.
— Както искаш.
— Не съм стъпвала в черква откакто напуснах бащиния си дом; освен това не искам да влизам в
