Способен ученик (Лятото на покварата)

Стивън КингСпособен ученикЛятото на покварата

Това е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност“.

АС/БС

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

На Илейн Костър и Хърбърт Шнол

1

Той приличаше на обикновено американско момче, което върти педалите на своя шейсет и пет сантиметров „Шуин“ с кормилните дръжки нагоре по една улица в предградието, и беше точно това: Тод Боудън, тринайсетгодишен, метър и седемдесет и пет, цели шейсет и три кила, с коса като зряла царевица, сини очи, равни бели зъби и лек загар на кожата, белязана със знака на пубертетните пъпки.

От лицето му не слизаше лятната ваканционна усмивка, докато караше през слънчеви и сенчести места недалеч от къщи. Имаше вид на момче, което разнася вестници, и наистина правеше точно това — разнасяше вестника на Санто Донато „Клериън“. Изглеждаше като момче, което продава на процент поздравителни картички, и наистина продаваше. Картичките бяха от онези, които идват с вашето име, напечатано от вътрешната страна: ДЖАК и МЕРИ БЪРК или ДОН и САЛИ, или пък МЪРЧИСЪНОВИ. Приличаше на момче, което си подсвирква по време на работа, и често си подсвиркваше. Баща му беше строителен инженер и печелеше четирийсет хиляди долара годишно. Майка му имаше специализация по френски език и срещна бащата на Тод в момент, когато ужасно му трябваше учител. В свободното си време тя пишеше статии. Пазеше всички училищни свидетелства на Тод в папка. Най- любимото от тях беше свидетелството за четвърти клас, на което мисис Ъпшоу беше надраскала: „Тод е изключително способен ученик“. Така беше. От А и Б вървеше все нагоре. Ако го беше направил другояче — направо от А, например — приятелите му можеха да си помислят, че е свръхестествен.

Той намали, спря пред №963 на Клермънт стрийт и слезе от колелото. Стоеше пред малко бунгало, разположено дискретно навътре в двора. Къщата беше бяла, със зелени капаци, цялата в зеленина. Пред фасадата се издигаше жив плет. Плетът беше грижливо поливан и старателно подкастрен.

Тод вчеса русата си коса високо над очите и затика своя „Шуин“ по циментовата пътека до стълбите. Продължаваше да се усмихва, усмивката му беше открита, изпълнена с надежда, приятна. Пусна стойката на колелото с палеца на босия си крак и вдигна сгънатия вестник от най-долното стъпало. Това не беше „Клериън“, а „Лос Анджелис таймс“. Пъхна го под мишница и изкачи стъпалата. Стигна до врата с прозорец, зад която следваше дебела дървена плътна врата. Вратата беше заключена. Отдясно върху касата имаше звънец, а под него се виждаха две малки табелки, внимателно притегнати с винтове към дървото и покрити с предпазна пластмаса, за да не пожълтяват и избеляват от влагата. Немска ефикасност, помисли си Тод и усмивката му стана малко по-широка. Това бяха мисли на възрастен човек и той винаги се поздравяваше, когато му дойдеше нещо такова наум.

Горният надпис беше: АРТЪР ДЕНКЪР.

Долният гласеше: НЕ ПРИЕМАМ ПЛАСЬОРИ, АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, ПРОДАВАЧИ.

Все така усмихнат, Тод позвъни.

Той едва чу неясното бръмчене някъде далеч в малката къща. Махна пръста си от звънеца и леко наведе глава, като се мъчеше да долови стъпки. Не идваше никой. Той погледна своя часовник „Таймекс“ (изкаран с комисионната от поздравителните картички) и видя, че е 10 и 12 минути. По това време човекът трябваше да е тук. Самият Тод ставаше най-късно в седем и трийсет даже и през лятната ваканция. Рано пиле рано пее.

Още половин минута продължи да се вслушва и след като къщата остана все така смълчана, той натисна звънеца, загледан в своя „Таймекс“ на другата си вдигната ръка. Продължи да натиска звънеца двайсет и една секунди, докато най-подир дочу тътрещи се стъпки. Чехли, досети се той по мекия звук фиш-фиш. Тод си падаше по умозаключенията. Искаше да стане частен детектив като порасне.

— Добре де, добре! — обади се раздразнително човекът, който минаваше за Артър Денкър. — Ида! Почакай! Ида!

Тод пусна копчето на звънеца.

Веригата и резето изтрополяха в далечния край на плътната вътрешна врата. Сетне тя се отвори.

Един старец в хавлия за баня се вгледа в него през прозорчето. Между пръстите му димеше цигара. Тод помисли, че човекът прилича на хибрид между Алберт Айнщайн и Борис Карлоф. Бялата му дълга коса беше започнала неприятно да пожълтява и цветът й клонеше по-скоро към никотина, отколкото към слоновата кост. Сбръчканото му лице с торбички под очите беше подпухнало от сън и Тод забеляза с чувство на отвращение, че не се е бръснал от два дни. Бащата на Тод казваше: „Бръсненето придава блясък на утрото“. Бащата на Тод се бръснеше всеки ден, независимо дали е на работа, или не.

Очите, които разглеждаха Тод, бяха наблюдателни, дълбоко хлътнали, изпъстрени с червени жилчици. За миг Тод изпита дълбоко разочарование. Човекът приличаше малко на Алберт Айнщайн, приличаше малко на Борис Карлоф, но най-много приличаше на оръфан стар пияница, който вечно се навърта край гарата.

Разбира се, той едва сега става, рече си Тод. Вече беше виждал Денкър много пъти (криеше се внимателно, за да е сигурен, че Денкър не го забелязва, нали така, Хосе?) и при излизанията му из града. Денкър изглеждаше много спретнат, от главата до петите офицер в оставка, може да се каже, макар че беше на седемдесет и шест години, ако статиите, които Тод прочете в библиотеката, не грешаха за рождения му ден. В дните, когато Тод го проследяваше до магазина, където Денкър пазаруваше, или до едно от трите кина по линията на автобуса — Денкър нямаше кола — той носеше и в най-голямата жега един от трите си грижливо поддържани костюма. В очакване на лошо време пъхваше свития си чадър под ръка като бастунче. Понякога слагаше мека шапка. Денкър излизаше гладко избръснат, а белите мустаци, с които прикриваше лошо коригираната си заешка устна, бяха винаги грижливо подстригани.

— Момче — произнесе той.

Гласът му беше нисък и сънен. Тод забеляза с ново объркване, че хавлията е избеляла и мърлява. Единият край на кръглата яка стърчеше под невероятен ъгъл, сякаш всеки момент ще прободе жилестия му врат. На левия ревер имаше леке от нещо като чили или сос за бифтеци. Миришеше на цигари и алкохол.

— Момче — повтори той. — Не искам нищо, момче. Прочети надписа. Можеш да четеш, нали? Разбира се, че можеш. Всички американски момчета могат да четат. Не ми досаждай, момче. Приятен ден.