Способен ученик (Лятото на покварата)

в ръка) той пак видя:

6000000.

Главата го заболя още по-силно. Устата му пресъхна. Неясно и някак отдалеч чу Фокси да казва, че отива да вечеря. Тод попита Фокси може ли да остане в гаража да почете, докато Фокси яде. Фокси го погледна малко озадачен, сви рамене и рече „да“. А Тод четеше, сведен над кутиите с истински военни списания, докато майка му се обади да пита ще се върне ли_ някога_ вкъщи.

Като ключ, който се превърта в ключалка.

Списанията тръбяха, че станалото е ужасно. Но всички разкази продължаваха на гърба на списанията и когато обърнеш на тази страница, всички думи за това колко е лошо станалото бяха затрупани с реклами за продажба на германски ножове, ремъци и каски, наред с „Магически бандажи“ и „Гарантирано поникване на коса“. С тези реклами се продаваха немски знамена с пречупен кръст, нацистки пистолети „Люгер“ и играта „Танкова атака“ така, както се продават уроци по кореспонденция или ти се предлага да забогатееш, като продаваш високи обувки на ниски хора. Списанията твърдяха, че това е ужасно, но изглежда много хора не мислеха така.

Като да се влюбиш.

Да, той помнеше този ден много добре. Помнеше всичко за него — и пожълтелия стенен календар от миналата година върху задната стена, бензиновото петно върху циментовия под, начина, по който списанията бяха вързани с оранжев канап. Помнеше как главоболието му се засилваше всеки път, когато мислеше за тази невероятна цифра

6000000.

Помнеше, че си помисли: Искам да зная всичко, което е станало по тези места. Всичко. Искам да зная кое е по-вярно — думите или измислиците, които слагат покрай думите.

Помнеше Бъгс Андерсън, когато най-сетне пъхна кутиите под стълбата и си помисли: Тя беше права. Намерих моя ГОЛЯМ ИНТЕРЕС.

Дюсандър дълго се взира в Тод. Сетне пресече дневната и седна тежко в люлеещия се стол. Той пак погледна към Тод, безсилен да разбере леко замечтания, леко носталгичен израз на лицето му.

— Да, тези списания ме заинтересуваха, но си мисля, че повечето от казаното в тях е само лига, нали разбирате? Тогава отидох в библиотеката и намерих много повече материал. Част от него беше даже по- чист. Отначало хубавичката библиотекарка не искаше и да чуе за заявките ми, защото бяха в отдела за възрастни, но аз й казах, че ми трябва за училище. Когато е за училище, те ни дават всичко. Но се обади на татко. — Очите на Тод се облещиха презрително. — Мислеше си, че татко не знае какво правя, ако можете да разберете това.

— Той знаеше ли?

— Разбира се. Татко мисли, че децата трябва да научават нещата от живота колкото може по-скоро и лошото, и доброто. Така те ще са готови за него. Той казва, че животът е тигър, когото хващаш за опашката, и ако не познаваш природата на звяра, той ще те погълне.

— М-м-м-м-м — рече Дюсандър.

— И мама мисли същото.

— М-м-м-м-м. — Дюсандър изглеждаше замаян, сякаш не е съвсем сигурен къде се намира.

— Както и да е — продължи Тод, — материалите в библиотеката бяха наистина добри. Тук, в библиотеката на Санто Донато сигурно има хиляди книги с материали за нацистките концентрационни лагери. Мнозина сигурно обичат да четат такива неща. Нямаше толкова снимки, колкото в списанията на бащата на Фокси, но другите материали бяха наистина разкошни. Столове с шипове на седалките. Изваждане на златни зъби с клещи. Отровен газ, който нахлува от душовете. — Тод тръсна глава. — Вашите юнаци напуснаха страната, нали знаете? Сигурно знаете.

— Великолепно — каза тежко Дюсандър.

— Аз наистина прегледах научни изследвания и знаете ли колко получих? Шест плюс. Разбира се, трябваше да внимавам. Статиите се пишат по различен начин. Трябва да внимаваш.

— Ти внимаваш ли? — попита Дюсандър. Той взе друга цигара с разтреперана ръка.

— Аха. Тези книги от библиотеката трябва да се четат по определен начин. Сякаш техните автори са се поболели от нещата, за които пишат. — Тод свъси чело, борейки се с мисълта, която искаше да отпъди. Очевидно нюансът на думата, така, както се използва при писане, не беше включен още в речника му и това го затрудняваше. — Всички пишат така, сякаш са изгубили съня си над писането. Как трябва да внимаваме, за да не се повтори това. Аз написах моята работа и мисля, че получих шестица, защото чета първоизточника, без да съм пропуснал обяда си. — Тод отново се усмихна като победител.

Дюсандър дръпна дълбоко от своята цигара без филтър „Куул“. Краят на цигарата трепна леко. Като изпускаше дима през носа си, той се закашля със старческа суха и дрезгава кашлица.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза той. Наведе се напред и се взря по-отблизо в Тод. — Момче, знаеш ли какво е „екзистенциализъм“?

Тод не обърна внимание на въпроса.

— Срещали ли сте с Илзе Кох?

— Илзе Кох? — произнесе едва чуто Дюсандър. — Да, срещал съм я.

— Красива ли беше? — нетърпеливо попита Тод. — Искам да кажа… — Ръцете му описаха във въздуха пясъчен часовник.

— Сигурно си виждал снимката й? — запита Дюсандър. — Такъв афисионадо като теб?

— Какво е това аф… афф?

— Афисионадо — каза Дюсандър — е човек, който затъва. Такъв, който… изгубва нещо.

— Да. Безразличен. — Усмивката на Тод, объркана и безпомощна за момент, отново засия победоносно. — Разбира се, виждал съм снимката й. Ама нали знаете какви са в тези книги? — Говореше така, сякаш Дюсандър ги беше събрал всичките. — Черно-бели, неясни, като моментални снимки. Никой от тези хора не е знаел, че прави снимки за историята, нали разбирате? Беше ли едра?

— Беше дебела и трътлеста, имаше лоша кожа — късо изрече Дюсандър. Той загаси недопушената си цигара в чинията за торта, пълна с фасове.

— Божичко! — помръкна лицето на Тод.

— Просто късмет — разсъждаваше Дюсандър, загледан в Тод. — Видял си снимката ми във военно- приключенско списание и случайно си пътувал с мен в автобуса. Ча!

Той удари леко с юмрук по облегалката на стола.

— Не, мистър Дюсандър. Беше нещо повече. Много повече — добави убедено Тод, като се наведе напред.

— О, наистина ли? — Рунтавите вежди се надигнаха в знак на вежливо недоверие.

— Разбира се. Искам да кажа, че вашите снимки в моя албум за изрезки са остарели поне с трийсет години. Той е от 1974 година.

— Пазиш ли… албума?

— О, да, сър! Много е хубав. Стотици снимки. Ще ви го покажа някой път. Само не правете глупости.

По лицето на Дюсандър плъзна гримаса на възмущение, но той не каза нищо.

— В самото начало, когато ви видях, изобщо не бях сигурен. Но един ден, когато валеше, вие се качихте в автобуса с блестяща черна мушама.

— А, оная — въздъхна Дюсандър.

— Точно така. Виждал съм ваша снимка с подобно облекло в едно от списанията в гаража на Фокси. Имаше ваша фотография в мундир на СС в една от библиотечните книги. И когато ви видях този ден, рекох си: „Съвсем сигурно. Това е Курт Дюсандър“. И започнах да ви дебна.

— Какво рече?

— Да ви дебна. Да ви следя. Имам намерение да стана частен детектив като Сам Спейд в книгите или Маникс от телевизията. Както и да е, бях свръхпредпазлив. Пазех се да не разберете. Искате ли да видите някои снимки?