Способен ученик (Лятото на покварата)

Тод извади от задния си джоб плик от кафява опаковъчна хартия. Беше залепнал от пот. Тод го отлепи внимателно. Очите му искряха като на момче, мислещо за рождения си ден, за Коледа или за бомбичките, които ще пусне на четвърти юли.

— Ти си ме снимал!

— Да, можете да се хванете на бас. Имам един малък апарат, Кодак. Съвсем тънък и плосък. Залепва ти на ръката. Свикнеш ли веднъж с него, можеш да снимаш някого, като държиш фотоапарата в ръка и протегнеш пръсти само колкото да настроиш лещите. После натискаш копчето с палец. — Тод се засмя скромно. — Имам и ремък за него, но направих много снимки на пръстите си, докато го използвах. Окачвах го точно тук. Мисля, че човек може да направи всичко, ако се опита с много труд, знаете ли това? Може би е старомодно, но е вярно.

Курт Дюсандър пребледня, приличаше на болен човек, свит в хавлията си.

— Тези снимки в ателие за услуги ли си ги правил, момче?

— А? — Отначало Тод изглеждаше възмутен и потресен, после видът му стана надменен. — Не. Да не ме мислите за глупак? Татко има тъмна стаичка. Правя снимки от деветгодишна възраст.

Дюсандър не каза нищо, но се поотпусна и лицето му започна да възвръща цвета си.

Тод му подаде няколко гланцови снимки с неравни краища, по всичко личеше, че са правени вкъщи. Дюсандър ги разгледа със злокобно мълчание. Ето го седнал наперен на седалката до прозореца в автобуса за търговския център с брой на последния Джеймс Миченър „Стогодишният“ в ръце. Ето го как чака на автобусната спирка на Девън авеню с чадър под ръка и глава, вирната толкова високо, че напомняше за Де Гол в най-величавото му време. Ето го на опашка точно под голямата палатка на театър „Маджестик“, изпъчен и мълчалив сред наредените хлапаци и невзрачните домакини с ролки на главите, биещ на очи с ръста и маниерите си. И накрая, ето го да рови в пощенската кутия.

— Боях се, че може да ме видите при тази снимка — каза Тод. — Това беше пресметнат риск. Бях точно от другата страна на улицата. Много ми се щеше да снимам с „Минолта“, тя е с телеобектив. Някой ден… — Тод изглеждаше тъжен.

— Без съмнение имаш готов разказ за случая.

— Бях тръгнал да ви питам дали сте виждал някъде кучето ми. Както и да е, след като направих снимките, аз ги сравних с тези.

Той подаде на Дюсандър три ксерографски снимки. Дюсандър ги беше виждал всичките преди години, и то много пъти. На първата той седеше в кабинета си в предварителния лагер „Патин“; на нея се виждаше само той и нацисткото знаме зад бюрото му. Втората снимка беше направена в деня, когато постъпи на военна служба. На последната той се ръкуваше с Хайнрих Глюк, който се подчиняваше само на Химлер.

— Тогава бях съвсем сигурен, но не можех да видя имате ли заешка устна заради проклетите ви мустаци. За да съм сигурен, направих и тази.

Тод подаде последното нещо от плика — един плакат, сгъван много пъти. В местата на сгъване се беше събрал боклук. Краищата му бяха подрязани и оръфани — такива са книжата, прекарали дълго време в джобовете на момчетата, на които не им липсва какво да правят и къде да отидат. Това беше копие от израелско обявление за издирване на Курт Дюсандър. Докато го държеше, Дюсандър си мислеше за труповете, които още не бяха намерили покой в погребението.

— Взех отпечатък от пръстите ви — усмихна се Тод. — После ги сравних с тези от плаката.

Дюсандър го зяпна и изфъфли немската дума за лайно.

— Не си го направил!

— Направих го. Миналата година за Коледа мама и татко ми подариха комплект прибори за снемане на отпечатъци. Истински, не някаква играчка. Има прах и три четчици за три различни повърхнини и специална хартия за отпечатването. Моите хора знаят, че когато порасна, ще стана частен детектив. Мислят си, че като стана голям, ще ми мине. — Той отхвърли тази мисъл с безразлично повдигане и отпускане на раменете. — Книгата обяснява всичко за линиите, вдлъбнатините и точките на подобие.

Наричат ги сравнения. В съда се приемат осем сравнения за отпечатъци на пръсти. Както и да е, един ден, когато бяхте на кино, дойдох и снех отпечатъците от пощенската кутия и дръжката на вратата. Доста хитро, а?

Дюсандър не отговори. Беше вкопчил ръце в стола и беззъбата му сбръчкана уста трепереше. На Тод това не му хареса. Докара го почти до плач. Беше смешно, разбира се. Кръволокът от Патин, облян в сълзи? По-скоро „Шевролет“ ще банкрутира или „Макдоналдс“ ще спре хамбургерите и ще завърти търговия с трюфели и чер хайвер.

— Взех два комплекта отпечатъци — каза Тод. Единият от тях никак не приличаше на онези от плаката. Реших, че са на пощальона. Останалите бяха вашите. Открих повече от осем сравнения. Намерих четиринайсет сигурни. — Той се ухили. — Тъй стана тя.

— Ти си едно малко копеле — промълви Дюсандър и за миг очите му блеснаха опасно. Тод усети лека тръпка на ужас, същият, който почувства в коридора. После Дюсандър се отпусна тежко.

— На кого каза?

— На никого.

— Даже и на тоя приятел? Тоя Кони Пеглър.

— Фокси, Фокси Пеглър. Той е плямпало. Не казах на никого. На никого не вярвам достатъчно.

— Какво искаш? Пари? Боя се, че нямам. В Южна Америка бях пълен с пари, макар че там нямаше нищо толкова романтично и опасно като търговията с наркотици. Има, не, имаше нещо като „мрежата на старото момче“ в Бразилия, Парагвай и Санто Доминго. Бежанци от войната. Завъртях се в техния кръг, занимавах се скромно с минерали и руди — калай, мед, боксити. После нещата се промениха. Национализъм, антиамериканизъм. Можех да се оправя в промяната, но хората на Визентал ме надушиха. Лошото не идва само, момче, налетяха като кучета върху разгонена кучка. На два пъти едва не ме спипаха, веднъж чух гласа на едно еврейско копеле в съседната стая. Обесиха Айхман — въздъхна той.

Вдигна едната си ръка към шията и очите му се разшириха като очите на дете, на което разказват най- мрачната част от страшна приказка — „Хензел и Гретел“ или „Синята брада“. — Беше старец, не заплашваше никого. Беше аполитичен. И го обесиха.

Тод кимна.

— Най-сетне отидох при единствените хора, които можеха да ми помогнат. Бяха помагали на други, а аз вече не можех да се оправя.

— При „Одеса“? — нетърпеливо попита Тод.

— Отидох при сицилианците — сухо каза Дюсандър и лицето на Тод отново помръкна. — Уредиха всичко. Фалшиви документи, фалшиво минало. Искаш ли нещо за пиене, момче?

— Да. Имате ли „Кока“?

— Нямам „Кока“. — Той произнесе думата като „кьока“.

— Мляко?

— Мляко.

Дюсандър мина под арката в кухнята. Чу се бръмченето на флуоресцентната лампа.

— Сега живея от дивиденти — дочу се гласът му. — Акциите купих след войната под чуждо име. Чрез банката в щата Мейн, ако това ти харесва. Банкерът, който ги купи за мен, влезе в дранголника за убийство на жена си една година след това. Животът е странен, а, момче?

Вратата на хладилника се отвори и затвори.

— Сицилианските чакали не знаят за акциите — продължи той. — Днес мафиотите са навсякъде, но по онова време Бостън беше най-северното място, където човек можеше да ги срещне. Ако знаеха, щяха да ги приберат. Щяха да ме оставят в Америка чисто гол да ми стърже корема сред цялата тая благотворителност и етикети за храни.

Тод чу как се отваря вратата на бюфета и някаква бълбукаща течност се налива в чаша.

— Малко „Дженеръл Мотърс“, малко „Америкън телефон енд телеграф“, сто и петдесет акции на „Ревлон“. Това избра банкерът. Дюфрен се казваше. Помня, защото името му звучи като моето. Изглежда не беше толкова хитър в убийството на жена си, колкото в купуването на печеливши книжа. Престъпление от ревност, момче. Което само доказва, че всички хора са магарета, само дето могат да четат.