Способен ученик (Лятото на покварата)

огромни товарни автомобили. Вайскопф поглеждаше нервно ту на едната, ту на другата страна. — Не ти и трябва да знаеш. Но за повечето момчета си прав. Повечето момчета.

— Но не това момче — рече Вайскопф. — Това момче, по волята на слепия случай, е проникнало зад маската на Дюсандър. И вместо да отиде при родителите си или при властите, отива при Дюсандър. Защо? Ще кажеш, че не ти пука, но мисля, че те интересува. Мисля, че тази мисъл те преследва, както преследва мен.

— Не е изнудване — каза Ричлер. — Сигурно. Това момче има всичко, което може да си пожелае един хлапак. Има хубава кола в гаража, да не споменавам пушката за слонове на стената. Даже ако целта му беше да изцеди Дюсандър само заради самия ужас, от него практически нямаше какво да се изцеди. Освен тези няколко пикливи акции.

— Можеш ли да бъдеш сигурен, че момчето не знае за откриването на труповете?

— Сигурен съм. Ще взема да се върна следобед и да го пораздрусам с тая новина. Засега той изглежда най-доброто ни попадение. — Ричлер леко тупна кормилото. — Ако някой ден се изясни всичко, ще се опитам да получа съдебно разрешение за претърсване.

— Дрехите на момчето, които е носило оная вечер?

— Да. Ако по дрехите му намерим пръст, която съвпада с пръстта от мазето на Дюсандър, мисля, че ще го пипнем. Но оттогава дрехите, с които е бил оная нощ, сигурно са изпрани пет-шест пъти.

— Какво ще кажеш за другите мъртви пияници? Онези, които полицията намери из целия град?

— Те са към Дан Бузман. Мисля, че няма никаква връзка с тях. Дюсандър не е бил толкова силен, и ако трябва да бъдем по-точни, той е имал една хубава примамка. Обещае им пиене и храна, заведе ги в къщи с градския автобус — шибания градски автобус! — и ги очисти направо в кухнята.

Вайскопф каза спокойно:

— Не става дума за Дюсандър.

— Какво искаш да… — започна Ричлер, но изведнъж затвори уста. Настана невероятно дълго мълчание, нарушавано само от движението на колите около тях. Сетне Ричлер произнесе меко: — Дай ми шибания…

— Като агент на моето правителство Боудън ме интересува само с това, което може да знае за връзките на Дюсандър с укриващите се нацисти. Но като човешко същество все повече започва да ме интересува самото момче. Ще ми се да разбера от какво се оплаква. Искам да зная защо. И докато се опитвам да отговоря на този въпрос, намирам, че все по-често се питам: какво още?

— Но…

— Можеш ли да предположиш, питам се, че жестокостите, в които е участвал Дюсандър, са основа за някакво привличане между тях? Безбожна идея, викам си. Това, което е ставало в концлагерите, още може да ти обърне стомаха. Сам се чувствах така, макар че единственият ми близък роднина беше дядо ми, който почина, когато бях на три години. Може би експериментите на германците разстилат над нас някакво мъртвешко обаяние, нещо, което отваря катакомбите на въображението? Може би част от нашия страх и ужас идва от съзнанието, че при подходящо или неподходящо стечение на обстоятелствата сами ще искаме да построим такива лагери и да попълним работните места в тях? Сякаш луди фюрери с перчеми и лъснати като ботуши мустаци крещят „хайл“ навсякъде около нас? Сякаш червени дяволи, демони или дракони летят около нас на ципестите си изкопаеми крила?

— Не зная — каза Ричлер.

— Мисля, че повечето от тях ще изглеждат като обикновени счетоводители — продължи Вайскопф. — Малки умни хора с диаграми, блок-схеми и електронни калкулатори са готови да повишат степента на смъртност и вместо шест милиона да убият двайсет или трийсет. Някои от тях може да приличат на Тод Боудън.

— По дяволите, ти си толкова зловещ, колкото и той — изрече Ричлер.

Вайскопф кимна.

— Това е зловеща област. Да намериш тези мъртви хора и животни в избата на Дюсандър, това не е ли зловещо, а? Мислил ли си някога, че това момче може би е започнало от обикновения интерес към лагерите? Интерес, който не се различава много от увлечението на други момчета да колекционират монети или марки или на тези, които обичат да четат за героите от Дивия запад? И че той е отишъл при Дюсандър, за да пие вода направо от чучура?

— От извора — поправи го автоматично Ричлер. — В това отношение мога да повярвам всичко, човече.

— Може би — смънка Вайскопф. Думите му се изгубиха в грохота на друг огромен камион, който минаваше край тях. Отстрани беше написано с двуметрови букви: „БУДВАЙЗЕР“. Каква изумителна, страна, помисли си Вайскопф и запали нова цигара. Те не разбират как можем да живеем, заобиколени от полуоткачени араби, но ако живея тук две години, ще изпадна в нервно разстройство. — Може би. И може би е невъзможно да стоиш до убиеца, затрупан с убити, и да останеш читав.

29

Ниският човек, който влезе в полицейския участък, влачеше след себе си облак смрад. Вонеше като скапани банани, долнопробна бензиностанция, изпражнения на хлебарки и вътрешността на градската боклукчийска кола в края на работната сутрин. Носеше овехтели панталони на рибена кост, разпрана сива учителска риза и дебело избеляло синьо яке, чиито отворени ципове стърчаха като наниз от пигмейски зъби. Горната част на обувките му беше прикрепена към подметките с лепенки. На главата му имаше мърлява шапка.

— Махай се, за бога! — изстена дежурният сержант. — Не си арестуван, Хап! Кълна се в господа! Кълна се в името на майка ми! Махай се! Дай да си поема дъх.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман.

— Той почина, Хап. Вчера хвърли топа. Всъщност ние всички пикаем на тая работа. Хайде, излез и ни остави да скърбим в мир.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман — рече малко по-силно Хап. Дъхът му разнасяше благоуханията на неговата уста — сочна гниеща смес на пица, ментолов дропс и десертно червено вино.

— Замина за Сиам по служба, Хап. Защо не вземеш да се махнеш оттук, а? Върви да изядеш една чорба с чесън.

— Искам да поговоря с лейтенант Бузман и няма да си отида, ако не говоря с него.

Дежурният сержант излезе от стаята и след около пет минути се върна с Бузман — слаб, леко прегърбен човек на петдесет години.

— Заведи го в твоя кабинет, съгласен ли си, Дан? — помоли дежурният сержант. — Така ще е най- добре.

— Ела, Хап — каза Бузман и след минута те бяха в триъгълното помещение, което му служеше за кабинет. Бузман предпазливо отвори единствения прозорец и се обърна към вентилатора, преди да седне. — Какво мога да направя за теб, Хап?

— Още ли се занимавате с онези убийства, лейтенант Бузман?

— Скитниците ли? Да, още ги разследвам.

— Е, аз зная кой се мърси с тях.

— Така ли, Хап? — попита Бузман. Беше зает с паленето на лулата си. Той рядко пушеше лула, но сега нито вентилаторът, нито отвореният прозорец можеха да премахнат миризмата на Хап. Скоро боята ще се напука и ще се олющи, помисли Бузман и въздъхна.

— Помните ли, бях ви казал, че Поули приказваше с едно момче един ден преди да го намерят накълцан в оная тръба? Спомняте ли си, лейтенант Бузман?

— Помня.

Някои пияници, които се навъртаха около Армията на спасението и кухнята за супа, която се намираше на няколко преки оттук, разправяха подобни истории за убитите скитници — Чарлз „Сони“ Бракит и Питър