Способен ученик (Лятото на покварата)

там, на бетона, крещяха и издаваха йодлери с окървавени носове. Но аз излъгах, момче. Газът не ги убиваше или защото не беше достатъчно силен, или защото ние не издържахме дълго. Накрая изпратих вътре петима въоръжени войници да прекратят агонията им. В досието ми това щеше да звучи зле, ако беше станало известно — да хабиш патрони в момент, когато фюрерът обяви всеки патрон за национален ресурс. Но на петимата аз вярвах. Беше време, момче, когато си мислех, че никога няма да забравя звуците, които издаваха. Йодлерите, смеха.

— Да, бас държа — рече Тод. Той довърши вафлата на Дюсандър на две хапки. Майката на Тод би казала, че това е един от редките случаи, когато Тод съжалява за неизядената храна. — Разказът беше много хубав, мистър Дюсандър. Винаги разказвате добре. Откакто ви подтикнах.

Тод му се усмихна. И невероятно — сигурно защото не искаше, Дюсандър усети, че му се усмихва.

5

Ноември 1974 година.

Дик Боудън, бащата на Тод, приличаше много на филмовия и телевизионен артист Лойд Бочнър. Той — Боудън, а не Бочнър, беше на трийсет и осем години. Слаб, строен човек, той обичаше да носи ризи в стила на една известна организация и солидни обикновено тъмни костюми. За обиколки по строежите се обличаше в цвят каки, а на главата си слагаше твърда каска, спомен от времето, прекарано в Корпуса на мира, тогава той участваше в проектирането и построяването на два язовира в Африка. Когато работеше в кабинета си вкъщи, слагаше полукръгли очила, които се смъкваха до края на носа му и му придаваха вид на декан от някой колеж. И сега, когато удряше по бюрото си с бележника на Тод от първия срок, той носеше същите очила.

— Една петица. Четири четворки. Една тройка. Тройка, за бога! Тод, майка ти не го показва, но тя е много разтревожена.

Тод сведе очи. Не се усмихваше. Когато баща му се ядосаше, това беше лош знак.

— Боже, никога не си имал такъв успех! Тройка по алгебра? Какво е това?

— Не зная, татко. — Той гледаше кротко коленете си.

— Майка ти и аз мислим, че прекарваш прекалено много време при мистър Денкър. Не четеш достатъчно учебниците си. Мислим, че трябва да прекъснеш почивните дни, мързеливецо. Поне докато видим как ти върви училището…

Тод го погледна и за една-единствена секунда Боудън помисли, че вижда в очите на сина си див гняв. Неговите собствени очи се разшириха, пръстите му стиснаха бежовия бележник на Тод… и после пред него пак беше същия Тод, гледаше открито и много нещастно. Имаше ли го тоя гняв? Сигурно не. Ала този миг го обърка, затрудни го в избора какво да прави. Тод не беше луд и Дик Боудън не искаше да го направи луд. Той и синът му бяха приятели, винаги са били приятели и Дик искаше нещата да си вървят все така. Нямаха тайни един от друг, каквито и да било (с изключение на това, че понякога Дик Боудън посягаше на секретарката си, но можеш ли да кажеш такова нещо на тринайсетгодишния си син… пък и това нямаше никакво отношение към живота му вкъщи, към семейния му живот). Това беше начинът според него, такъв и щеше да си остане в шибания свят, където убийците се разхождат ненаказани, гимназистите се друсат с хероин, а учениците от прогимназиите — връстниците на Тод — хващат венерически болести.

— Не, татко, моля те, не ми забранявай. Искам да кажа, не наказвай мистър Денкър за нещо, което е моя грешка. Искам да кажа, че без мен той е загубен. Ще се поправя. Наистина. Тая алгебра… само ме кара да се заловя с нея. Ходих при Бен Тримейн и след като учихме заедно няколко дни, започнах да я разбирам. Аз само… не зная, изпитах нещо като притеснение отначало.

— Мисля, че прекарваш много време с него — каза Боудън, вече омекнал. Жестоко беше да откаже на Тод, да го разочарова и това, което Тод подхвърли за наказанието на стареца… по дяволите, имаше смисъл. Старецът много разчиташе на неговите посещения.

— Тоя мистър Сторман, учителят по алгебра, е наистина труден човек. Повечето ученици имат тройки. Трима или четирима получиха двойки. — Боудън кимна замислено. — Няма вече да ходя във вторник, докато си оправя успеха. — Той гледаше баща си в очите. — И вместо да ходя за всяко нещо в училище, ще оставам и ще уча. Обещавам.

— Наистина ли толкова ти харесва тоя стар човек?

— Той е съвсем чист — рече искрено Тод.

— Тъй… добре. Ще опитаме твоя метод, мързеливецо. Но искам голямо повишаване на успеха още през януари, разбра ли? Грижа се за твоето бъдеще. Може да си мислиш, че от прогимназията е много далече, но не е. На един хвърлей. — Така, както майка му обичаше да казва „щеш — не щеш“, така и той харесваше израза „на един хвърлей“.

— Разбирам, татко — каза тежко Тод. — Като мъж с мъж.

— Излизай и хващай учебниците. — Той намести полукръглите очила на носа си и тупна Тод по рамото.

Усмивката на Тод, широки и лъчезарна, цъфна на лицето му.

— Точно така, татко!

Боудън гледаше как Тод излага с горда усмивка. Един на милион. И онова върху лицето на Тод не е било гняв. Сигурно. Раздразнение, може би… но не високоволтовото чувство, каквото първо си помисли, че вижда. Ако Тод беше толкова откачен, той щеше да знае; можеше да чете сина си като отворена книга. Винаги е било така.

Като си подсвиркваше с чувство на изпълнен родителски дълг, Дик Боудън разви хелиографните копия и се наведе над тях.

6

Декември 1974 година.

Лицето, което се появи след продължителното натискане на звънеца, беше изпито и пожълтяло. Косата му, през юли още доста буйна, вече оредяваше над костеливото чело; сега тя нямаше блясък и изглеждаше чуплива. Тялото на Дюсандър, ако се започне от него, беше изтерзано… и, помисли си Тод, почти толкова изтерзано, колкото и телата на затворниците, попаднали в неговите ръце.

Когато Дюсандър дойде да отвори вратата, ръката на Тод беше зад гърба му. Сега той я протегна и подаде малко пакетче на Дюсандър.

— Честита Коледа! — извика той.

Отначало кутията уплаши Дюсандър, после той я взе без сянка от удоволствие или изненада. Повъртя я внимателно, сякаш съдържаше експлозив. Зад вратата валеше. Дъжд валеше вече цяла седмица и Тод донесе кутията под палтото си. Беше опакована с ярка хартия и завързана с панделка.

— Какво е това? — попита без особен ентусиазъм Дюсандър и двамата влязоха в кухнята.

— Отворете и вижте.

Тод извади бутилка кока-кола от палтото си и я сложи върху карираната мушама в бяло и червено, която покриваше масата в кухнята.

— По-добре да дръпнете малко пердетата — рече той свойски.

По лицето на Дюсандър тутакси плъзна недоверие.

— А? Защо?

— Ами… никога не можеш да разбереш кой наднича — усмихна се Тод. — Не го ли правехте през онези години? Да гледате хората преди те да ви видят?

Дюсандър дръпна кухненските пердета. После си наля чаша бърбън. Свали фльонгата от пакетчето. Тод го беше опаковал така, както обикновено момчетата опаковат коледните подаръци. Същите тези момчета, които имат много важни неща в главите си, неща като футбола, уличния хокей, предаването в петък вечер „Криейчър фючър“, което можеш да гледаш с приятел, който вече спи, а двамата сте увити с одеялото в едната страна на кушетката и ти се смееш. В предаването имаше много тъмни страни, много грапави белези и много лепенки „Скоч“. Говореха за нетърпението като за нещо толкова женско.

Въпреки настроението си Дюсандър беше малко поласкан. И по-късно, когато страхът му понамаля, си