Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е освен на Пърси.
Имах кратка подготвена реч, която изнасях пред всички нови затворници в блока, но с Кофи се колебаех, защото изглеждаше толкова необичаен и не само заради ръста си.
Когато Хари се изправи (по време на цялата церемония по отключването затворникът беше останал неподвижен и невъзмутим като мумия), аз погледнах към новия си подопечен, почуках с палец по папката и попитах:
— Можеш ли да говориш, голямо момче?
— Да, сър, шефе, мога да говоря — отвърна той. Гласът му бе дълбок и напомняше на тих тътен, като от току-що поправен двигател на трактор. Не долавях характерното южняшко провлачване, но по-късно забелязах, че словоредът му е южняшки. Сякаш произхождаше от Юга, но не беше от него. Не изглеждаше неграмотен, но не бе и образован. Както толкова много други неща в него, речта му оставаше загадка. Но най-силно ме безпокояха очите му — в тях имаше някаква мирна отнесеност, като че ли се носеше много, много надалеч.
— Казваш се Джон Кофи.
— Да, сър, шефе, като кафе2, но не се пише така.
— Значи си грамотен, така ли? Можеш да четеш и да пишеш?
— Само името си, шефе — спокойно отвърна той.
Въздъхнах и му изнесох съкратен вариант на стандартната си реч. Вече бях решил, че с него няма да си имам проблеми. Оказа се, че съм бил прав и че съм сгрешил едновременно.
— Казвам се Пол Еджкоум — започнах. — Главен надзирател съм на блок Е — шеф на персонала. Ако искаш нещо от мен, направо ме викай по име. Ако ме няма, обърни се към онзи човек — казва се Хари Теруилигър. Можеш да се обърнеш също и към господин Стантън или към господин Хауъл. Разбра ли?
Той кимна.
— Само недей да очакваш да получиш всичко, каквото поискаш, освен ако не решим, че ти е необходимо — тук не е хотел. Следваш ли мисълта ми?
Отново кимна.
— Мястото е спокойно, голямо момче — не като останалата част от затвора. Тук сте само двамата с Делакроа. Няма да работиш — през повечето време просто ще си седиш. Ще имаш възможност да премислиш нещата. — Прекалено много време за повечето от тях, но не му казах това. — Понякога пускаме радиото, ако всичко е наред. Обичаш ли да слушаш радио?
Той кимна, но със съмнение, сякаш не беше сигурен какво е радио. По-късно разбрах, че в известен смисъл е така — Кофи познаваше нещата, когато отново се сблъскваше с тях, но междувременно ги забравяше. Знаеше героите от радиопиесите, но имаше съвсем смътен спомен какво са правили последния път.
— Ако се държиш добре, ще получаваш храната си навреме, никога няма да видиш изолатора в дъното на коридора, нито пък ще ти се наложи да носиш някоя от онези брезентови усмирителни ризи, които се закопчават на гърба. Ще излизаш на двора по два часа всеки следобед от четири до шест, освен в събота, когато другите затворници играят футбол. В събота следобед могат да ти идват на посещение, ако имаш някого, който иска да те види. Има ли такъв човек, Кофи?
Той поклати глава.
— Не, шефе.
— Е, тогава адвокатът ти.
— Струва ми се, че повече няма да го видя — рече гигантът. — Дадоха ми служебен защитник. Не мисля, че ще намери пътя чак толкова високо в планината.
Внимателно го изгледах, за да видя дали не се опитва да се пошегува, но нямаше такива признаци. На такива като Джон Кофи не се позволяваше да обжалват присъдата, поне навремето. Изправяха ги пред съда и после светът забравяше за тях, докато във вестниците не се появеше съобщение за някой си, на когото му пуснали малко електричество към полунощ. Но мъжът с жена, деца и приятели, който с нетърпение очакваше съботните следобеди, се контролираше по-лесно, ако контролът представляваше проблем. В този случай проблеми нямаше и това беше добре. Защото той бе толкова огромен.
Повъртях се малко върху койката, после реших, че може би долните ми крайници ще се почувстват по- удобно, ако се изправя, както и направих. Кофи почтително отстъпи от мен и стисна ръце пред себе си.
— Времето, което ще прекараш тук, може да бъде или спокойно, или тежко, голямо момче, всичко зависи от теб. Тук съм, за да ти кажа, че можеш да улесниш всички ни, защото така или иначе краят е един и същ. Ще се отнасяме с теб точно така, както заслужаваш. Имаш ли въпроси?
— Оставяте ли лампите да светят през нощта? — веднага попита той, сякаш едва беше изчакал да му дам тази възможност.
Примигнах срещу него. Новодошлите в блок Е са ми задавали много странни въпроси — веднъж даже за големината на бюста на жена ми — но никога не ме бяха питали за това.
Кофи малко нервно се усмихваше, сякаш знаеше, че ще го помислим за глупак, но не можеше да направи нищо.
— Защото понякога малко ме е страх от тъмното — обясни той. — Ако е на някое непознато място.
Измерих го в целия му ръст и се почувствах странно трогнат. Знаете как е, трогват те и човек не вижда лошата им страна, не вижда как изковават ужасите си като демони в ковачница.
— Да, тук е доста светло през цялата нощ — отвърнах. — Половината от лампите по Пътя светят от девет до пет всяка сутрин. — Тогава осъзнах, че той няма каквато и да е представа за какво говоря — от тинята на Мисисипи Кофи нямаше как да знае за Зеления път — затова отбелязах: — В коридора.
Той кимна с облекчение. Не съм сигурен, че разбра какво е коридор, но можеше да види двеставатовите електрически крушки в телените им решетки.
Тогава направих нещо, което никога преди не бях правил за затворник — подадох му ръка. Дори сега не зная защо. Може би защото ме попита за лампите. Мога да ви кажа, че това накара Хари Теруилигър да примига. Кофи пое дланта ми с изненадваща нежност. Тя потъна в неговата и това беше всичко. В смъртоносния ми капан бе попаднала още една мушичка. Бяхме готови.
Излязох от килията. Хари издърпа вратата по релсата и заключи двете ключалки. За миг-два Кофи остана на мястото си, сякаш не знаеше какво да прави, след това седна на койката си, стисна огромните си длани между коленете и сведе глава като човек, който скърби или се моли. После каза нещо със странния си, почти южняшки говор. Чух го съвършено ясно и въпреки че тогава не знаех много за онова, което бе извършил — не е нужно да знаеш за постъпките на човек, за да го храниш и да се грижиш за него, докато не дойде време да плаща дължимото — потръпнах от хлад.
— Не успях, шефе — рече той. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.
3.
— Ще си имаш неприятности с Пърси — отбеляза Хари, докато вървяхме по коридора към кабинета ми. Дийн Стантън, който в известен смисъл ми беше втори заместник — всъщност при нас нямаше такива неща, иначе Пърси Уетмор светкавично би уредил положението си — седеше зад бюрото ми и се занимаваше с текущите книжа, работа, за която като че ли никога не ми оставаше време. Когато влязохме, той едва вдигна поглед, намести с палец малките си очила и отново се върна към документите си.
— Имам си проблеми с този глупак още от деня, в който постъпи тук — отвърнах и предпазливо издърпах панталоните си на чатала, като потреперих. — Чу ли какво викаше, когато доведе онзи огромен идиот?
— Нямаше начин да не чуя — рече той. — Бях там, нали знаеш.
— Аз бях в кенефа и също го чух — обади се Дийн. Придърпа към себе си лист хартия, вдигна го на светлината така, че можех да видя, че освен напечатания текст върху него има отпечатък от чашка кафе, и после го хвърли в кошчето за отпадъци. — „Идва смъртник“. Трябва да го е прочел в някое от онези
