Клей застана зад тях и малката опашка набъбна с още един човек. Беше купил подарък за охладнялата си съпруга; на път за вкъщи щеше да се отбие в „Царството на комиксите“ и да купи на сина си новия брой на „Спайдърмен“, заслужаваше да вземе нещичко и за себе си, нали? Изгаряше от нетърпение да разкаже новините на Шарън, но трябваше да я чака да се прибере, което обичайно ставаше между три и четирийсет и пет и четири следобед. Мислеше да убие времето с обиколки на скромната си стая и разглеждане на съдържанието на папката си, ала ето, че „Мистър Софти“ му предлагаше добра алтернатива.
Продавачът подаде сладоледите на децата — два какаови и един огромен конус с шоколад и ванилия за пълничкото хлапе, което очевидно черпеше приятелите си. Докато то ровичкаше в задния джоб на провисналите си дънки, за да извади дребни, жената с пудела и бизнес костюма бръкна в дамската си чантичка, висяща на рамото й, и извади мобилния си телефон — напоследък бизнес дамите по-скоро биха излезли без кредитните си карти, отколкото без клетъчните си телефони, и отвори капачето му. В парка излая куче и някой извика. Викът изобщо не приличаше на радостен възглас, но когато Клей се обърна, видя само няколко души, които се разхождаха съвсем спокойно, куче, захапало фризби, и пищно изобилие от озарена от слънцето зеленина с прохладни, приканващи сенки. Накратко, паркът изглеждаше като идеалното място, където човек, който току-що е продал първия си илюстрован роман — и продължението му, и то за солидна сума — да седне на някоя пейка и да се почерпи шоколадов сладолед.
Щом се обърна отново към камиона за сладолед, художникът видя, че трите деца с провисналите дънки вече ги няма и жената с бизнес костюма си поръчва мелба с ягодов сироп. Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.
„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.
Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита:
— Бет? — Заслуша се, усмихна се и съобщи на спътничката си: — Бет е.
Приятелката й се наведе към нея и двете се заслушаха в гласа от другата страна. Имаха почти еднакви прически, с които приличаха на феи (на Клей му изглеждаха досущ като героини от анимационните филмчета, които даваха в съботните утрини — като „Пауърпаф гърлс“5 например), и дългите им коси се вееха под ласките на следобедния бриз.
— Мади? — каза в същия миг жената с бизнес костюма. Пуделът й бе приседнал на земята и съзерцаваше движението по Бойлстън Стрийт. Каишката му бе червена, отрупана с лъскави мъниста. От другата страна на улицата, пред входа на „Четирите сезона“ някакъв портиер с кафява униформа — винаги ги обличаха в синьо или кафяво, махаше за такси. Открит туристически автобус, претъпкан с народ, се носеше бавно по улицата, а шофьорът боботеше в микрофона си нещо за исторически забележителности. Двете тийнейджърки продължаваха да стоят, приведени една към друга, и да слушат гласа на въпросната Бет от зеления мобилен телефон, като се споглеждаха от време на време, но не се кикотеха.
— Мади? Сега чуваш ли ме? Чуваш ли.
Жената с бизнес костюма вдигна ръката, в която държеше каишката на кучето си, и заби показалеца си (завършващ с дълъг червен маникюр) в лявото си ухо. Клей потръпна — нокътят като нищо можеше да пробие тъпанчето й. Веднага си представи как я рисува — пуделът на каишка, бизнес костюма, модерната къса подстрижка и една тъничка струйка кръв, която се стича по врата й. Туристическият автобус и портиерът пред хотела придаваха още по-голям реализъм на въображаемата картина.
— Мади, връзката прекъсва! Не те чувам! Просто исках да ти кажа, че си направих прическа в новия, прическа? ПРИ…
Продавачът от камиона на „Мистър Софти“ се наведе и й подаде сладоледа — внушителен бял конус, чиято повърхност бе набраздена от тъмните струйки на шоколадов и ягодов сироп. Небръснатото му лице сякаш казваше, че е виждал подобни неща и преди, и Клей бе напълно сигурен в това. В парка някой извика и художникът отново погледна през рамо, опитвайки се да се убеди, че това наистина бе изблик на щастие. В три следобед, в такъв слънчев следобед като този, нямаше как възгласът да не бъде радостен. Нали? Бизнес дамата измърмори нещо неразбираемо на Мади и с привично движение затвори телефона си, след което го пусна в чантичката си. Сетне застина неподвижно, сякаш бе забравила какво върши или дори къде се намира.
— Четири и петдесет — каза мъжът с наболата брада, като продължаваше да държи мелбата. Клей имаше време да си помисли колко скъпо е всичко в големия град. Вероятно и жената си каза същото, защото стоеше там и зяпаше сладоледената планина, сякаш никога преди не бе виждала подобно нещо.
От парка се чу поредният вик, само дето този път не звучеше като човешки, а приличаше на смесица от изплашено скимтене и болезнен вой. Клей се обърна да види какво става и зърна кучето, което тичаше с фризбито в устата си. Беше едър кафяв екземпляр, може би лабрадор — художникът не беше голям специалист по породите и когато трябваше да изобрази куче, взимаше някоя книга и прерисуваше илюстрацията. До него бе коленичил мъж с делови костюм, който бе приклещил главата на лабрадора в сгъвката на лакътя си и („Не, това, което виждам, не може да е истина“ — помисли си Клей) дъвчеше ухото му. Кучето скимтеше като обезумяло и се опитваше да се измъкне, ала стопанинът му го държеше здраво и продължаваше да гризе ухото му, докато най-накрая го откъсна. Лабрадорът нададе жалостив вой, който прозвуча досущ като човешки вик, и няколко патици от близкото езеро се вдигнаха във въздуха сред пърхане на крила и изплашено крякане.
— Раст! — изкрещя внезапно някой зад гърба на Клей. Думата можеше да е „педераст“, но впоследствие той щеше да се убеди, че е било само „раст“ — нищо повече от нечленоразделно звукосъчетание, израз на изригнала агресия.
Обърна се към камиона за сладолед тъкмо навреме, за да види как ръцете на деловата дама се стрелват към прозорчето на „Мистър Софти“. Пръстите й сграбчиха бялата престилка на продавача, ала той светкавично се отдръпна, при което токчетата й се отделиха за миг от тротоара и мъжът се изскубна от хватката й. Клей видя петната от сладолед и сироп върху лявата й китка в същия миг, в който високите й токчета натракаха върху плочите и тя залитна, но в крайна сметка успя да запази равновесие. Непроницаемото й изражение (което Клей наричаше „улично-безличната маска“) бе заменено от свирепа гримаса, която превърна очите й в зловещи цепнатини и оголи зъбите й. Горната и устна се беше обърнала, разкривайки розова плът, напомняща на вагина. Пуделът затича напряко по улицата, влачейки червената каишка подире си, но преди още да е преполовил разстоянието до отсрещния тротоар, черна лимузина връхлетя отгоре му и пухкавото пале се превърна в кървава пихтия.
Някъде — може би в близост до ъгъла на Нюбъри Стрийт — нещо експлодира.
Двете тийнейджърки имаха почти едни и същи прически и еднакви миниплейъри, ала тази със зеления телефон бе блондинка, а приятелката й беше брюнетка; изглеждаха досущ като русокоса и тъмнокоса феи. Русокосата изтърва мобилния си апарат на тротоара, където той се счупи с трясък, и сграбчи през кръста деловата дама. Клей предположи (доколкото мозъкът му бе способен на предположения тъкмо в този момент), че момичето просто се опитва да попречи на жената с бизнес костюма да се нахвърли отново върху продавача на сладолед или да се втурне на улицата след пудела си. Приятелката й — тъмнокосата фея — се бе отдръпнала назад; изящните й бели ръце бяха сключени на гърдите й, а очите й бяха разширени от потрес.
Клей захвърли нещата, които носеше, и пристъпи напред, за да помогне на тъмнокосата фея. На другата страна на улицата — виждаше какво се случва там само с периферното си зрение, някаква кола сви рязко и се качи на тротоара пред „Четири сезона“, принуждавайки портиера да отскочи встрани. Някой изпищя, ала
