Капан за сънища

Общински служител от Кинео: „Не знам какво представляват, но продължават да се появяват“.

СКДД

Беше им станало девиз, но за нищо на света Джоунси не си спомняше кой го измисли. Неговият лаф беше „Излиза ти през носа“. „Да го духаш, Фреди“ и пет-шест други още по-цветисти мръсотии бяха патент на Бобъра. Хенри ги научи да казват „Ще пожънеш, когато е посято“ — от малък си падаше по тия зенбудистки щуротии. Но СКДД — откъде се бе взе това — СКДД? Чий ли мозък го роди?

Нямаше значение. По-важното е, че по времето, когато четиримата бяха заедно, приемаха за вярна само първата половина; когато станаха петима, придаваха значение на целия израз, а когато броят им се намали с един, вярваха само на втората половина.

Когато останаха само четиримата, настъпиха мрачни времена. Зачестиха дните от серията „Да го духаш, Фреди“. Те си даваха сметка за това, но не знаеха причината. Усещаха, че нещо не е наред — най-малкото, че има някаква разлика — но не знаеха точно какво им е. Бяха убедени, че са впримчени, но не знаеха точно как. И то много преди да се появят светлините в небето. Преди Маккарти Беки Шу.

СКДД: понякога го изтърсваш просто ей така, без да влагаш особен смисъл. Но понякога не вярваш в нищо друго освен в мрака. В такива моменти как да продължиш напред?

1988: Дори Бобъра изпада в униние

Да се каже, че бракът на Бобъра не върви добре, е равносилно на твърдението, че приземяването на совалката „Чалънджър“ се е скофтило. Джо Бобъра Кларъндън и Лори Сю Конопенски изкараха осем месеца и после капо, финито, моето момиче ме заряза, някой да ми помогне да събера отломките, моля.

По принцип Бобъра е веселяк, както би потвърдил всеки от апапите му по чашка, но сега се намира в лош период. Вижда се със старите си приятели (единствените, които брои за истински приятели) само веднъж годишно за по една седмица през ноември, но миналия ноември бракът му още се крепеше. Вече почти нищо не го свързваше с Лори, но формално бяха заедно. Сега прекарва голяма част от времето си — твърде голяма, и той го знае — по баровете в района на старото пристанище в Портланд — в „Дупката“, „Моряшкият клуб“ и „Свободната улица“. Прекалява с пиенето и с джойнта и повечето сутрини няма никакво желание да се погледне в огледалото в банята — кръвясалите му очи бягат от отражението и Бобъра си казва: „Трябва да престана с тия кръчми. В най-скоро време ще го закъсам като Пит. Исусе Христе, откачалко!“

Да престане с кръчмите и купоните си е дяволски добра идея, но ето, че пак е на бара, пък да става каквото ще! Този четвъртък е в „Свободна улица“, и да пукне, ако това в ръката му не е бира, джойнтът в джоба му, а от джубокса се лее някакво старо инструментално парче, май е на групата Венчърс. Не му помни името, защото е било популярно едно време. Но все пак го знае — откакто се разведе, постоянно слуша портландското ретро радио. Старите шлагери утешават. А повечето от новите парчета… Лори Сю ги знаеше и ги харесваше, но Бобъра не ги разбира.

Заведението е почти празно — пет-шест души са на бара, още толкова са заобиколили масата за билярд в дъното на залата и Бобъра с трима от приятелчетата си по чашка седи в едно сепаре, пие наливна бира „Милърс“ и цепи тестето с карти да види кой ще плаща наливната пръв. Кое е парчето с тия бълбукащи китари? „Без предели“? „Телстар“? Не, в „Телстар“ има синтезатор. Абе, на кой му пука? Останалите говорят за Джаксън Браун, който снощи направил страшно шоу в общинския център — Джордж Пелсен ходил да го гледа.

— Обаче к’во стана, не е истина — заявява Джордж и ги измерва с драматичен поглед. Вирва изпъкналата си брадичка и им показва червения белег отстрани на врата си. — Знаете ли к’во е т’ва?

— Май е смучка, а? — плаховато пита Кент Астър.

— Точно така, мойто момче — отвръща Джордж. — Навъртам се, значи, зад кулисите след концерта заедно с едни други момчета и се надявам да взема автограф от Джаксън. Или де да знам, от Дейвид Линди1. Той е готин.

Кент и Шон Робидо са съгласни. Линди е готин — в никакъв случай не е богът на китарата (богове са Марк Нопфлер от Дайър Стрейт, Ангъс Янг от AC/DC, и — естествено — Клептън), но все пак е много готин. Линди праска страшни импровизации, освен това има страхотна кичара, цялата на масури. Чак до раменете.

Бобъра не участва в разговора. Изведнъж му се приисква да се махне от тоя задръстен бар и да глътне малко чист въздух. Знае накъде бие Джордж с тия приказки и че всичко е чиста лъжа.

„Името й не е Чанти, хабер си нямам как се казва, подминала те е като пътен знак, пък и какво ли представляваш ти за момиче като нея — поредният дългокос работник в поредния работнически град в Нова Англия; качила се е в автобуса на групата и завинаги е изчезнала от живота ти. От шибания ти безинтересен живот. Чантис е името на групата, която слушаме — не Мар-Кетс или Бар-Кейс, ама точно Чантис, парчето е «Пайплайн» на групата Чантис, а това на врата ти не е никаква смучка, ами си се порязал, като си се бръснал.“

Бобъра разсъждава на ум, после чува плач. Не в кръчмата, в мислите си. Отдавна забравен плач от едно време. Забива ти се в главата тоя плач, ама направо като късчета стъкло, ох, ебаси, батко, кажете му да престане да плаче.

„Аз го успокоих — мисли си Бобъра. — Аз. Аз го успокоих. Гушнах го и взех да му пея.“

Междувременно Джордж Пелсен разправя как задната врата най-сетне се отворила, но не излязъл Джаксън Браун, нито пък Дейвид Линдли, ами трите мацки вокали — едната се казвала Ранди, другата — Сузи, а третата — Чанти. Страшно засукани мадами, такива едни стройни и апетитни.

— Леле! — възкликва Шон и забелва очи. Той е закръглен дребосък, чийто сексуални подвизи се изчерпват със случайни разходки до Бостън, където зяпа стриптийзьорките във „Фокси Лейди“ и сервитьорките в „Хутърс“. — Леле мамо, Чанти! — И непристойно свива юмрук. „Поне по чекиите е спец“ — мисли си Бобъра.

— Та ги заговарям, значи… най-вече нея де, Чанти, и я питам иска ли да опознае нощния живот в Портланд. И тръгваме двамката…

Бобъра вади от джоба си клечка за зъби, пъхва я в устата си и се изключва от всичко останало. Изведнъж не иска друго, освен клечката. Не го интересува нито бирата на масата, нито джойнта в джоба му, нито дрънканиците на Джордж Пелсен как той и въображаемата Чанти се яхнали в пикапа, добре че е тая таратайка, та Джордж като чука, никой на вратата му да не чука.

„Врели-некипели“ — отсича наум бобъра и изведнъж го наляга отчайващо отчаяние — не се е чувствал толкова зле, откакто Лори Сю си стегна багажа и се върна при майка си. Усещането е съвършено нетипично за него и в един миг единственото му желание е да се разкара оттук, мамка му, да поеме с пълни гърди хладния океански въздух с дъх на сол и да намери телефон. Ще се обади на Джоунси или на Хенри — няма значение на кого, и двамата стават за тая работа; ще каже: „Братче, к’во става“, другият да отвърне: „Ами к’во да става, нали знаеш, СКДД. Няма грам радост.“

Изправя се.

— Братче! — провиква се Джордж. Бяха състуденти в първи курс в Уестбрук Колидж и тогава Джордж му се струваше готин, само че първи курс беше преди много бири време. — Къде отиваш?

— Да пусна една вода — отвръща Бобъра и премята клечката в другия ъгъл на устата си.

— Глей да си размърдаш скапания задник, че тъкмо стигнах до най-готината част — съветва го Джордж, а Бобъра мислено си казва: „До бикини-прашка“. О, днес шантавото предчувствие е доста силно, сигурно от атмосферното налягане или нещо подобно.

Джордж снишава глас и продължава:

— Та като й запретнах полата…

— Да, бе, да, беше с бикини-прашка — прекъсва го Бобъра. Забелязва изненадания — едва ли не шокирания поглед на Джордж, но не му обръща никакво внимание. — Държа да го чуя.

После се отдалечава, тръгва към мъжката тоалетна с жълто-розовата миризма на урина и дезинфектант,