подминава я, подминава женската, после служебния вход и се измъква на задната уличка. Небето е побеляло и дъждовно, но въздухът е свеж. Толкова хубав. Вдишва дълбоко и отново си казва:
Върви десетина минути, дъвче си клечката и си проветрява главата. В някакъв момент, не помни точно кога, изхвърля джойнта от джоба си. После се обажда на Хенри от уличния автомат в магазинчето за цигари на Джо на Монюмънт Скуеър. Очаква да чуе телефонния секретар: „Хенри е в университета“ — но приятелят му си е вкъщи и вдига слушалката на второто позвъняване.
— Как си, братче? — пита Бобъра.
— Как да съм — отвръща Хенри. — Същият късмет, друг ден. А ти как си, Бобър?
Бобъра затваря очи. За миг всичко си идва на мястото — доколкото това изобщо е възможно в тоя смотан свят, де.
— И аз така, мой човек. И при мене е горе-долу същото.
1993: Пит помага на дама, изпаднала в беда
Пит седи на бюрото си в канцеларийката до големия салон на Макдоналд Мотърс в Бриджтаун и върти на пръст връзката ключове. Ключодържателят се състои от четири емайлирани сини букви: НАСА.
Мечтите остаряват преди мечтателите — това е факт, който Пит е открил с течение на времето. Но последните мечти умират изненадващо трудно, надавайки приглушени жалки писъци в дебрите на съзнанието. Пит отдавна не спи в стая, чиито стени са облепени със снимки на ракетите „Аполо“ и „Сатурн“, на астронавти и пилоти в открития космос, на капсули с обгорени корпуси от високата температура при навлизането в атмосферата, на луноходи и космически кораби „Вояджър“, че дори и снимки на блестящ диск над междущатско шосе № 80, изпълнено с възбудени очевидци, вирнали глави и засенчели очи с длан, под която има надпис: „Този обект, заснет край Арвада, щата Колорадо, през 1971 г., остава неизяснен. Това е истинско НЛО.“
Много отдавна. И все пак прекара едната седмица от двуседмичния си отпуск във Вашингтон, окръг Колумбия, където всеки ден посещаваше Смитсъновия2 национален музей във въздухоплаването и космоса и прекарваше почти цялото си време в шляене с удивена усмивка сред експонатите.
Ето го и
Освен дето чака първата бира за деня, Пит чака още да дойде ноември. Пътуването до Вашингтон през април беше хубаво, а камъните от Луната бяха смайващи (и до ден днешен всеки път, като се сетеше за тях,
Вратата се отваря и влиза красива брюнетка. Висока е около метър и седемдесет и пет (Пит обича високи жени), на вид към трийсетгодишна. Плъзва поглед към изложените в салона модели (най-хубав от цялата сбирщина е новият тъндърбърд, тъмночервен, макар че и експлорърът не е лош), но явно няма намерение да купува. После забелязва Пит и се насочва към него.
Той се изправя, оставя ключовете на бюрото и я пресреща на вратата. Лепва си най-хубавата служебна усмивка — двеста вата, мой човек, дума да няма — и протяга ръка. Дланта й е хладна и силна, но жената е разсеяна и тревожна.
— Сигурно няма нищо да излезе — започва.
— Вижте, това не е добро начало за разговор с брокер на коли — отвръща Пит. — Ние обичаме предизвикателствата. Казвам се Пит Мур.
— Здрасти. — Не се представя, но той знае, че се казва Триш. — Имам уговорена среща във Фрайбърг точно след… — Поглежда часовника, който Пит така неотклонно следи в протяжните следобедни часове. — … четирийсет и пет минути. С един клиент, който иска да купи къща, при това ми се струва, че е подходящият човек, пък и става въпрос за добра комисионна, а… — Очите й плувват в сълзи и тя преглъща, за да отпъди промъкващата се в гласа й дрезгавина. — … а пък аз си изгубих проклетите
Отваря чантата си и започва да рови в нея.
— Но имам талон… и разни други документи… та си мислех дали не можете да ми направите нови ключове. От тази продажба ще изкарам добри пари, господин… — Вече му е забравила името. Той не се обижда. Мур е често срещана фамилия, почти като Смит или Джоунс. А и жената е разстроена. Заради изгубените ключове. Сблъсквал се е с подобни неща стотици пъти.
— Мур. Но реагирам и на Пит.
— Можете ли да ми помогнете, господин Мур? Или някой от колегите ви от сервизния отдел?
Старият Джони Деймън е отзад и с удоволствие би й помогнал, но няма да успее за срещата във Фрайбърг, сто процента.
— Можем да ви направим нови ключове, но това ще отнеме поне двайсет и четири часа, даже по-скоро четирийсет и осем часа.
Тя вдига плувнали в сълзи очи — на цвят кадифенокафяви — и измъчено простенва:
— По дяволите! По
На Пит му хрумва странна мисъл: тази жена му напомня на едно момиче, което познаваше преди време. Не много добре — не я познаваха много добре, но достатъчно, за да й спасят живота. Казваше се Джоузи Ринкенхауер.
—
Пит тръгва след нея и нежно слага ръка на рамото й:
— Чакайте, Триш. Чакайте малко.
Допуска грешката да я нарече по име, макар да не се беше представила, но тя е твърде разстроена да забележи издънката му, тъй че всичко е наред.
— Откъде пристигате? Искам да кажа, не сте от Бриджтън, нали?
— Не. Агенцията ни е в Уестбрук. Агенция за недвижими имоти „Денисън“. Онези с фара, сещате ли се?
Пит кима, сякаш знае за какво става дума.
— Оттам идвам. Спрях в Бриджтън само да си купя аспирин от аптеката, защото винаги преди среща с важен клиент получавам главоболие — от напрежение, и ох, Боже, заваля като из ведро…
Пит кима съчувствено. Това с главоболието му е добре известно, е, при него в повечето случаи причината е по-скоро бирата отколкото напрежението, но усещането му е до болка познато.
— Имах повечко време и влязох в кафенето до аптеката… понякога кофеинът помага при главоболие.
Пит отново кима. Хенри е психиатърът, но както Пит неведнъж му е повтарял, че за да си добър продавач, трябва да си отличен психолог. С удоволствие отбелязва, че новата му приятелка се поуспокоява. Прекрасно. Струва му се, че може да й помогне, ако му предостави възможност. Долавя, че всеки момент ще се случи онова… прещракване. Обича усещането. Нищо особено, няма да направи големия удар в живота, но той го обича.
— После прекосих улицата и влязох в „Рени“. Купих си шал… заради дъжда, де… — Докосва косите си. — После се върнах в колата… и проклетите ключове бяха изчезнали! Върнах се, но