В гласа й се прокрадва паника. Погледът й отново отскача към часовника. За Пит времето едва-едва се влачи, за Триш препуска. Той си казва, че в това отношение хората са различни. Или поне един от тях.
— Няма страшно. Успокойте се и ме изслушайте. Ще се върнем в аптеката и ще потърсим ключовете.
— Не са там! Обиколих магазина, погледнах и на лавицата, откъдето взех аспирина, питах момичето на касата…
— Нищо не губим, ако отново проверим.
Насочва я към вратата, леко я прихваща през кръста, увличайки я да крачи с него. Харесва аромата на парфюма й, а косата й му допада още повече, да, адски му допада. Щом е толкова хубава в този дъждовен ден, каква ли е, като грейне слънце?
— Срещата…
— Имате още четирийсет минути. По това време на годината няма туристи и до Фрайбърг се стига за не повече от двайсет минути. Ще отделим десет да потърсим ключовете ви, а ако не ги намерим, ще ви закарам до там.
Тя скептично присвива очи.
Пит отмества поглед към другите канцеларии и се провиква:
— Дик! Хей, Дики М!
Дик Макдоналд надига глава иззад купчината фактури.
— Моля те, успокой дамата, че е безопасно да се вози с мен до Фрайбърг, ако се наложи.
— О, госпожо, можете да му имате пълно доверие. Не е сексуален маниак и кара внимателно. Само дето ще се опита да ви продаде някоя кола.
— Няма да му е лесно — подсмихва се тя, — но сигурно сте прав.
— Нали ще вдигаш телефона, Дик?
— О, разбира се, макар че ще се поузоря. Времето е толкова хубаво, че ще ми се наложи да разпъждам клиентите с тояга.
Пит и брюнетката Триш излизат, прекосяват задната уличка, изминават десетина метра и завиват на главната улица. Аптеката е втората сграда отляво. Ръмежът се е поусилил и вече заприличва на истински дъжд. Жената се забражда с новия си шал и поглежда към Пит:
— Ще станете вир-вода.
— Аз съм от северния край на щата. Тамошните хора са калени.
— Смятате, че можете да откриете, нали?
Пит свива рамене:
— Може би. Бива ме да изнамирам вещи. Открай време съм си бил такъв.
— Знаете ли нещо, което аз не знам?
„Никакви топки, никакви игри. Знам само това, госпожо“ — мислено й отвръща Пит.
— Тц. Още не.
Влизат в аптеката и камбанката над вратата издрънчава. Момичето на касата вдига поглед от списанието в три и двайсет в дъждовния късен септемврийски следобед в аптеката са само тримата и госпожа Дилър на гишето за рецепти.
— Здрасти, Пит — поздравява го аптекарката.
— Здрасти, Кати, как върви?
— Ами нали знаеш — скука. — Тя поглежда жената. — Съжалявам, госпожо, като си тръгнахте, пак огледах наоколо, но не ги намерих.
— Няма нищо — с кисела усмивка отвръща Триш. — Този джентълмен предложи да ме закара до Фрайбърг.
— О, Пит е готин, но не мисля, че бих го нарекла чак джентълмен.
— Внимавай какви ги дрънкаш, миличка — усмихва се той. — Точно след отклонението за шосе № 302 в Нейпълс има билкова аптека „Рексол“ — ако ме ядосваш, ще пазарувам от конкуренцията. — Поглежда часовника. Времето се е позабързало. Чудесно, каква приятна промяна.
После отново поглежда Триш:
— Значи най-напред дойдохте тук. За аспирин.
— Точно така, купих си опаковка „Анацин“. После трябваше да убия малко време и…
— Да, изпихте чаша кафе в съседното заведение, после отскочихте отсреща до „Рени“.
— Да.
— Нали не изпихте аспирина с горещо кафе?
— Не, в колата имам бутилка минерална вода „Поланд“. — Сочи през прозореца към зеления форд „Торъс“. — Глътнах хапчето с вода. Но вече погледнах под седалката, господине… Пит. Погледнах и на таблото. — После му хвърля яден поглед, сякаш иска да каже: „О, всички ми е ясно, сигурно си числите, че съм загубена патка!“
— Последен въпрос. Ако намеря ключовете ви, ще вечеряте ли с мен? Можем да се срещнем в „Уест Уорф“. Намира се на пътя за…
— Зная къде се намира „Уест Уорф“. — Явно е развеселена, въпреки неприятната ситуация. Кати дори не се преструва, че чете списанието. — Откъде
— Не носите венчална халка — светкавично отвръща той, макар че въобще не е погледнал ръцете й, или поне не ги е разглеждал подробно. — Пък и ви предлагам само пържени миди, зелева салата и ягодов пай, не ангажимент за цял живот.
Тя вдига поглед към часовника:
— Пит… господин Мур… Опасявам се, че в момента изобщо не ми е до флиртуване. Ако искате да ме закарате, с удоволствие ще приема да вечеряме заедно. Но…
— Устройва ме. Само че вие ще шофирате собствената си кола, затова предлагам да си уговорим среща! В пет и половина удобно ли ви е?
— Да, идеално, но…
— Добре. — Пит е щастлив. Което е хубаво — хубаво е да си щастлив. През повечето дни в последните няколко години не се е чувствал и на йота щастлив, макар да не знае причината. Може би заради твърде много дълги, скучни вечери, които прекарва в обикаляне на баровете по шосе № 302 между Бриджпорт и Ню Конуей. Добре де, но това ли е единствената причина? Може би не, но сега не е моментът да размишлява на тази тема. Дамата има среща и бърза. Ако спази уговорката и продаде въпросната къща, кой знае какъв късмет може да извади Пит Мур? Но дори да не провърви, ще успее да й помогне. Чувства го.
— Сега ще извърша нещо странно, но вие не се тревожете. Ще направя малък трик, но все едно да си стиснеш носа, за да не кихнеш, или да се плеснеш по челото, като се опитваш да си припомниш името на някого. Съгласна ли сте?
— Разбира се… защо не… — Тя е слисана.
Пит затваря очи, вдига юмрук пред очите си и изпъва показалеца, сетне го размахва.
Триш се споглежда с момичето на касата. Кати свива рамене, сякаш иска да каже: „Бог знае какво прави“.
— Господин Мур? — Триш е поразтревожена. — Господин Мур, може би просто трябва да…
Пит отваря очи, поема дълбоко дъх и отпуска ръка, после се втренчва във вратата:
— Добре. Значи влизате тук… — Извръща поглед, като че ли мислено проследява стъпките й. — Отивате на касата… — Поглежда към Кати. — „Може би питате: Къде са опаковките аспирин?“
— Да…
— Само че вече държите нещо. — Вижда го на лавицата със захарните изделия — яркожълт отпечатък като от длан. — Май е „Сникърс“.
— „Маундс“. — Тя слисано го поглежда. — Откъде знаете?
— Първо сте взели десерта и
