престанеш да я виждаш.
— … освен ако не се събудиш от отровния сън. Разбираш ли, Бари…
Но Бари не разбира,
Хенри не помръдва, заслушан в отдалечаващия се тропот на препускащо стадо бизони, въплътено в един-единствен човек — Бари Нюман. Преддверието е празно — Хенри няма секретарка — а Бари беше последният пациент за седмицата. Още по-добре. Ама че гадост! Отива до кушетката и се отпуска на нея.
—
—
—
—
—
—
—
Затваря очи. На мястото на стаята се възцарява мрак, което е хубаво. Мракът е негов приятел. Утре ще се срещне с другите си приятели (които, впрочем, са трима), и тогава светлината отново ще го радва. Но сега… сега…
—
—
—
—
— Всякак — отвръща той със затворени очи, после допълва: — Никак. — Но това е лъжа, при това далеч не първата, която се изрича тук.
Лежи на кушетката със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си, и след малко заспива.
На следващия ден четиримата ще отпътуват за Бърлогата и ще прекарат осем страхотни дни. Скоро ще настъпи краят на страхотните ловни екскурзии — остават им съвсем малко, но, разбира се, те още не го знаят. От истинския мрак ги делят само няколко години, но той се задава.
Мракът се задава.
2001: Джоунси провежда консултация със студент
Човек не знае предварително кои дни ще променят живота му. Може би е по-добре. В деня, който ще промени животът му, Джоунси се намира в кабинета си на третия етаж в колежа „Джон Джей“, наблюдава през прозореца своя мъничък отрязък от Бостън и размишлява, че Т. С. Елиът въобще не е бил прав да нарече април най-безмилостния месец само защото някакъв си пътуващ дърводелец от Назарет се оставил да го разпънат на кръст, понеже подклаждал бунт. Всеки, който живее в Бостън, знае, че най-безмилостния месец е март, който те подлъгва с два-три дни празни надежди, после самодоволно се скапва. Днес е един от онези измамни дни, през които ти се струва, че може би вече наистина иде пролет, и Джоунси се пита дали да не се поразходи, преди времето отново да се скапе. Разбира се, в този миг Джоунси изобщо не подозира колко гаден може да се окаже един ден — и през ум не му минава, че ще завърши днешния в болнична стая смазан на пихтия, и ще се бори за живота си.
„Същият късмет, друг ден“ — казва си, но днес го очаква доста по-различен късмет.
В този миг иззвънява телефонът и Джоунси грабва слушалката, изпълнен е с оптимистично предчувствие: обажда се онзи Дефюниак, за да отмени консултацията в единайсет часа. „Сигурно е доловил какво става“ — предполага той и съществува голяма вероятност да е прав. Обикновено именно студентите искат среща с преподавателя. Ако хлапето се усети, че всъщност преподавателят иска среща… е, не е нужно човек да е астроинженер, за да се досети, както се казва.
— Добър ден, Джоунси на телефона.
— Здрасти, Джоунси, как върви животът?
Разпознава този глас навсякъде.
— Хенри! Ей! Страхотно! Животът е прекрасен!
Всъщност животът не е толкова прекрасен, особено при перспективата Дефюниак да му се натресе след четвърт час, но все пак всичко е относително, нали? В сравнение с това къде ще се намира след дванайсет часа, прикачен към какви ли не писукащи машини, с една току-що завършена и три предстоящи операции, направо вдига шум, както се казва.
— Радвам се да го чуя.
Джоунси може би чува тъгата в гласа на Хенри, но по-скоро я долавя.
— Хенри, какво има?
Мълчание. Джоунси тъкмо се кани да повтори въпроса, но Хенри отговаря:
— Вчера почина мой пациент. Случайно видях некролога във вестника. Казваше се Бари Нюман. — Едносекундно мълчание. — Беше от лежащите.
Джоунси не разбира какво означава това, но неговият стар приятел страда. Това е сигурно.
— Самоуби ли се?
— Не е идвал от три години. Наплаших го. Обзе ме… едно от онези настроения. Нали се сещаш за какво говоря?
Джоунси май се досеща:
— Дирята ли имаш предвид?
Хенри въздъхва. Но май съжалява. Въздишката издава по-скоро облекчение.
— Н-да. Малко го постреснах. И той избяга, сякаш му пламна задникът.
— Това не означава, че ти си виновен за инфаркта.
— Може би си прав. Но май не е точно така. — Мълчи, после допълва с едва доловима отсянка на шеговитост в гласа: — Това не е ли стих от песен на Джим Крос?
— Кой, аз ли? Да, бе. Защо питаш?
— И аз не знам. Само дето… откакто отворих вестника и видях снимката на Бари на страницата с некролозите, все ти си ми в главата. Пази се, хей!
В костите му (голяма част от които не след дълго ще бъдат изпотрошени) се прокрадва хлад.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Не знам. Може би нищо. Просто…
— Виждаш ли Дирята? — Обхваща го тревога. Завърта се на стола и поглежда през прозореца към плахото пролетно слънце. Хрумва му, че онзи Дефюниак сигурно е с психични отклонения и носи пистолет („Стегнал е патлака“ — както се казва в криминалетата, които Джоунси чете през свободното си време), а Хенри някак си го е почувствал.
— Не знам. Най-вероятно пренасям върху теб реакцията, предизвикана от снимката на Бари на страницата на мъртъвците. Но все пак се пази през следващите няколко дни, чу ли?
— Ами… добре. Щом казваш.
— А, така.
— Добре ли си?
— Всичко е наред.
Но Джоунси няма усещането, че с Хенри всичко е наред. Тъкмо се кани да каже още нещо, когато някой се прокашля зад гърба му и той си дава сметка, че може би онзи Дефюниак вече е тук.
— Е, радвам се да го чуя — обръща той и се завърта на стола. Да, на прага е студентът, но въобще не изглежда опасен: най-нормално хлапе, с плътно пухено яке, с което сигурно му е топличко днес; на вид кльощаво и недохранено, има обица на ухото и пънкарска прическа, която стърчи над тревожните му очи. — Хенри, имам час. Ще ти звънна после…
— Не, няма нужда. Наистина.
— Сигурен ли си?